В скута на сянката

Днес не е нормално да бъдеш различен –
във време брутално да пишеш лирично.
И просто. И умно. И ясно. Душата
сред бедните духом сияе в позлата.
Какво, че животът е тъмен и грозен
и шири се злото в бездарната проза…
В изкърпена дреха доброто се свива,
но търси утеха пак в словото живо.
От бедните духом жив смисъл остава,
напук на безумства и жажди за слава.
Че сам, без награди, но с тежката лира,
Щурецът и гладен да свири не спира.

Написах това, след като многократно се опитвах да напиша нещо друго за новата поетична книга на Елка Василева. И всеки път написаното ми звучеше фалшиво и превзето. Защото поезията в тази книга е дълбоко споделена. Една споделеност с нас, читателите, но и една споделеност в себе си – до най-Съкровеното, с максимално възможната съкровеност. И така, накрая опитах да се изразя в стихове. Какво по-естествено от това, един поет да изрази впечатлението си от друг поет в стихове. А и отдавна е време да се разделим с кухите хвалебствия, най-често гарнирани с няколко модерни за момента, но иначе нямащи нищо общо със съдържанието на книгата, термини. Още повече, че в момента из нашенско шестват толкова много “големи” поети, колкото в действителност няма в цялата история на родната поезия. Затова, по-добре ясно и от сърце.

От редактора

-------

Автореквием

Тези, на които протегнах ръцете си,
ми подадоха нож, с острието напред.
Затова съм бодлива.
Тези, които посрещах с постеля и хляб,
ме гощават с отрова.
Затова си отивам.
Тези, за които отворих до дъно душата си,
ме подгониха с камъни.
Затова съм неверна.
Тези, които танцуват неистово
върху прясната пръст,
ще накажа със спомени –
да не заспиват.
Тук съм…
Там съм…
Навсякъде…
Никъде…
Но съм жива!