Из “Песента на пещерите”

Двамата силни като мечоци стражници мълчаливо се спускаха по каменното стълбище надолу и в топлата августовска вечер стъпките им глухо отекваха. Над островръхите им шлемове едва доловимо звънтеше летежът на нароени комари, а върху Бога-Небе, като разпилени от ръката на небрежен сеяч, трепкаха и мигаха жълти звезди. Луната, сякаш откъсната дюля, висеше между тях и земята, а златистата й светлина се мъчеше да се провре под всеки камък и треволяк. Със стражите пъргаво и леко крачеше въздребна стройна фигура и в нощния зрак изглеждаше ефирна.

Щом наближиха края на стълбището, вървящият отпред мечок спря и вдигна мускулеста ръка.

– Стойте! – обърна се той към двамата след себе си.

Те мигновено изпълниха повелята му.

Първият продължи надолу и когато не виждаха

вече едрата му груба фигура, в тишината отекна мъжки

глас:

– Спри! Кой си ти в нощта?

– Докс, ти ли си бдящ тази вечер? – отвърна му мечокът, а спрелите назад разбраха, че придружителят им познава пазачите.

– А, Есхач, това си ти! – долетя гласът на караула.

Той може би щеше да каже още нещо, но Есхач го прекъсна:

– Окшум ли е с теб, или някой друг?

– Окшум! – потвърди запитаният.

– Тогава чуйте! Изтеглете се встрани от стълбата! Докато не минат след мен двама души, не се приближавайте! И никакви въпроси повече!

Докс и Окшум познаваха Есхач и трябваше да се подчинят. Знаеха, той бди над люде от ханското се-мейство, но въпреки това не пропускаха случай да над-никнат иззад големите камъни. Бяха сигурни, че дворцовият страж е лична охрана на ханската щерка. Неведнъж забелязваха фигурите им и посоката, в която отиваха. Сега се учудиха като разбраха, че те свиха в противоположност на каменоделната – по пътя към капището. Но можеха само да гадаят, без право да питат. В края на краищата за безопасността й отговаряха Ватас и Есхач, тях какво ги засягаше къде отиват? Все пак тази вечер им направи впечатление, че те не тръгнаха по пътеката на Мун, а към жертвеника на Мадара. На този жертвеник стражите гледаха в последната нощ, когато тръгна войската към Верегава, жертвоприношението преди голямата битка. Нощта бе пак такава топла, звездна като сегашната и на оброчището гореше буйна клада. До нея стоеше великият хан, а зад гърба му канартикин Омуртаг присвиваше очи пред блясъка на огъня. Зад него Диценг и Цок мълчаливо гледаха пламъците. До тях боилите Ариан и Статул тихо разговаряха за нещо. Наоколо се тълпяха багаини, военачалници, ратници, а още по-назад народът – старци, жени и деца. Беше се разчуло, че въздаянието преди битката на живот и смърт ще бъде човешка жертва. Макар много рядко такава в тези времена все още се правеше. Някои дръзваха да говорят, че тя ще бъде от семейството на хана и че ненавършилият пълнолетие син на Омуртаг – Енравота, с радост бил приел да бъде пратеник на Тангра. Тълпите наоколо със затаен дъх очакваха да видят накъде ще се насочи пушекът от тялото на жертвата. Ако той се насочеше право към звездите или към веригавската клисура – означаваше победа – спасение на ханството. Но ако тръгнеше в обратна посока, показваше гибел. След такива въздаяния всички знаеха, че се устройват пир-шества, а след това състезания – стрелба с лък, мятане на аркан, хвърляне на копие, прескачане от кон на кон при силен галоп и разни хватки с меч. Но на сегашното жертвоприношение игри нямаше да има и Първожрецът щеше да моли прошка от Небето. Не разполагаха с време за спазване на ритуала и Тангра ще прости.

Щом големите цепеници се превърнаха в жар като вулканична лава, кавхан Иратаис с двама багатури доведоха боен жребец. Спънаха му краката, по-криха главата му с бял саван и тогава ювиги Крум пое подадения му от Иратаис меч. Върхът на двуострото оръжие, насочено право в сърцето на жертвата, я накара да изцвили пронизително, да подскочи на място, а после тежко да се сгромоляса на земята. Дяланите каменни плочки почерняха на оранжевата светлина, изпръскани от силната струя кръв. Животното рита известно време с копита, после притихна. Тогава кавханът и багатурите с помощта на няколко ратници по даден от Ювиги знак отсякоха опашката му и с преобръщане го бутнаха в жаравата. Въздухът се изпълни с остра миризма на изгорели косми. Конското тяло започна да цвърти, а от него, право нагоре, се понесе черен дим. “Слава на Тангра – беше извикал ханът тогава. – Небето е с нас, ние ще победим!” Насоченият нагоре дим означаваше, че висшето божество е благодарно. Ако димът се отклонеше встрани и прогонеше събраните наоколо люде, багаините и боилите щеше да се замислят за изхода на битката.

Ханската дъщеря спря пред малка площадка във вид на два вписани един в друг квадрати. В центъра им свободен стълб, направен от дялан камък, хвърляше върху земята отчетлива сянка и сякаш чакаше поредната жертва. Обикновено тя беше куче, но преди предстоящи големи походи и битки биваше боен кон.

На няколко разкрача от него, едва забележимо на лунната светлина, проблясваха две каменни вани, в които Драга знаеше, че е събрана вода, нужна за обязаностите на жреца. Нямаше направена ограда с двор, каквато имаше капището в Плисков, но гладко изсечените плочки на земята очертаваха докъде може да стъпя кракът на простосмъртния. Зад тази граница се позволяваше да минават ханът – като първожрец, жрецът на Плисков и преките наследници на престола. Драга беше между тях, но само с правото на молитви – без да прави заклинания.

Сега тя остави двамата телохранители далеч от квадратите, приближи се до ваните и потопи ръце във водата. Отиде до стълба, коленичи опряла длани върху все още топлия камък. Вдигна глава към небето, погледна луната, звездите, сребристата безкрайност, затвори очи и мислено промълви: “О, ти, всемогъщи Тангра! Ти, който бдиш над нас людете, изпращаш топлина и влага, предпазваш ни от зло, даряваш ни с просо, овес и лен, радваш очите ни със синевата денем, а нощем с безброй звезди... Ти, който разпалваш любовта и омразата, създаваш и отнемаш живота на земята, който си над всичко видимо и невидимо – чуй молбата ми! О, Небе, помогни на Мун да се реши, да добие смелост и възпее с длето и чук, с безплътна мисъл и сърце мощта и славата на татко!”

Тя наведе глава и като коленичи с изпънати ръце напред, с опрени длани на колоната, Есхач и Ватас я оприличиха със среднощно видение, изникнало някъде от невидимото, от ефира, долетяло сякаш от звездите. Двамата стражи я обожаваха не защото беше дъщеря на хана, не че получаваха добра плата и срещу вярна служба един ден щяха да имат правото на свободни люде. Обожаваха я поради външния й вид и видимата й красота. Нея те не можеха да сравнят с нищо. А със-ловието на свободните люде ги блазнеше. В него живееха хора с лична свобода. Ползваха се от земите на хана и боилите – наречени саракт, имаха животни и къщи, които можеха да продават и менят. Цялото имущество оставаше в наследство на децата им, независимо какви налози плащаха за него. За какво се молеше Драга, не знаеха, защото гласната молитва бе позволена само на хана и жреците. Небето не приемаше човешката реч, тъй като тя излизаше от устата на същества, родени от майка. Конят, кучето и волът, заекът, куртът и лисицата също са рожби на земни същества като хората, но бяха безсловесни. А всички тях покровителствуваше Тангра и не трябваше да ги дели. За разлика от ромейците – те твърдяха, че техният Бог създал човека по свой образ и подобие – българите не признаваха това. Тангра не различаваше живите същества и пред него всички бяха равни. Само небесните наместници можеха да се обръщат с човешка реч, а те бяха двама – жрецът и ханът.

Привършила молитвата, девойката се изправи. Постоя малко с наведена глава пред камъка, после с леки стъпки отиде при Есхач и Ватас. Те се поклониха ниско и като я пропуснаха пред себе си, тръгнаха след нея.

Луната продължаваше да виси над главите им и с жълтия си морен лик, сякаш безмълвно отправяше и тя просба към всемогъщия безкрай.

* * *

Каменоделецът прехапа устни, отправи сини очи в събеседничката си и като че не се съгласи с казаното от нея. Току-що му предложи работа, от която щеше да постигне по-голяма известност и можеше да му даде възможност да построи къщица в Мадарското селище. Все пак имаше нещо, в което не беше сигурен и запита:

– Защо на мен се спираш, дъще ханска? Нима са свършили каменоделците в българското ханство?

– Защото ти възпя прославата небесна. Войската пее твоята песен. Тя чува се навред из ханството. О, Мун, недей отказва! Знам, че можеш. Възвеличай върху скалата славата на татко ми и цялото ни ханство и сигурен бъди – награда ще получиш, каквато не очакваш.

– Нали Ювиги казал – каквато пожелая? Защо си мислиш, че ще бъде изненадваща за мене?

– До този миг все още има време. Сега ти сам не знаеш какво да си поискаш. А до тогава ще решиш.

– О, Драга, тези твои думи пораждат в мен съмнение, че до днешен ден, ти не ме познаваш. – Възможно е да мислиш, че моето желание ще бъде нещо от рода на милостинята – за хляб и дрехи. Но дори и тъй да смяташ, не си далеч от истината, защото на човек, изпаднал в моето положение, това е най-потребно. Не, Драга – знай едно, до днес не са възпявани по този начин – какъвто татко ти го иска – земните люде. С такава слава увенчавани са само боговете. Но щом ханът е решил, че туй възможно е и повелява то да стане, повикай друг, не мене – прибави Мун, като се усмихна тъжно.

– Аз искам ти да си, на другиго не вярвам. Едва ли някой може да го стори като тебе! – настоя молещо девойката.

Мун замълча за кратко време, после затвори очи и отвърна:

– Не карай мен – не ща да съм! Как мога да си позволя такова нещо – да възвеличавам наравно с божество смъртния под слънцето, па макар и да е хан? Било е в древен Рим, когато не са знаели Христос, а тачели различни богове, творели са възхвали върху мрамор и гранит на разни земни хора. Те обожествявали деспотите тогавашни, правейки им статуи с длето, отливали са бронзови отливки, ласкаели ги в песни най-различни и с туй печелели награди. Но знаеш ли какво се случва с всички тях? Умират до един. Различните им богове им пращат разна смърт – един загива от отрова, друг от меч, трети пък удавен, или в тъмница. Така отишли си не само възпетите приживе личности, а и който ги възпявал. Нима ювиги Крум желае да стане жертва на божествен гняв?

Драга прокара ръка по лицето му и промълви:

– Не, Мун, баща ми туй не иска! Желае той да му издялаш творение, подобно плочката с конника, комуто дават теменуга. Виж колко мило си я сътворил, макар и недовършена.

Мун отвори очи и отново се усмихна тъжно.

– На тази сцена величая любовта, не конника и земната девица... Възпято е безсмъртното.

– Но то е все едно – прекъсна го момичето. – Сега се иска да възпееш мощта и славата на цял народ, не само владетелят над него.

Замълчаха. Драга притискаше глава към гърдите му, усещайки как сърцето в тях пулсира ритмично. Мъжката ръка върху гърба й предизвикваше надпреварата на сладостни тръпки по цялото й тяло. Не, тя не желаеше той да откаже направата на паметното творение, с което щеше да се запомни животът на баща й и всичко каквито са българите.

– Ако бяхте християни – въздъхна Мун – нямаше да има пречка да го сторя. Нашият Бог не е против еднакво да се величаят мъченикът и цезарят, скиптърът и хурката. Но езическите божества, носени в душите ви, ме плашат. Мисля, че са отмъстителни. Сравня ли родените от майка с тях, те ще пратят смърт на мене, на хана, на целия ви Онгъл. А аз не ща подобно нещо. Може да сте прави, като казвате, че благородството – човечността, я пращат небесата, а не са ли те същите, що пущат и възмездието?

– Така е – потвърди Драга, – но нали пак те дариха любовта ни един към друг. Ти казваш, вашият Христос еднакво разрешава боготворенето на мъченика и цезаря, на скиптъра и хурката. Защо тогава мислиш, че Тангра е против възхвалата на простосмъртния човек?

– Ревниви са езическите богове! – бе отговорът.

– Грешиш! Христос е по-ревнив, защото повелява ви “освен Мен друг бог да нямате.” А нашето божество – Небето, не знае подобно нещо – да заповядва кой в кого да вярва и кой кого да тачи. Ако бях Христово чадо, а ти поклонник на Тангра, от ревност и несправедливост Той щеше да ми нареди – “Недей люби ти Мун, защото е езичник, ханска щерка си, а той бедняк бездомен”! Кажи ми, Мун, не е ли тъй? Какъв е този страх от Тангра, когато сам виждаш – еднакво слага равни – божество и хан, велможа и каменар. Небето не е против, когато земните люде наравно с него величаят своите вождове, какъвто е и татко. Не ще пострада никой, ако ти обезсмъртиш силата и славата на земния владетел...

– Как мислиш мога да го сторя? – запита той.

– Ами направи го тъй, че най-много да личи триумфа му над вразите. Изобрази го както го видя на връщане от Верегава. На коня... величав и горд, облечен в броня и с копие... като небесен воин... Вий имате един подобен и Георги го зовете.

Тези думи на девойката сякаш накараха сърцето му да тупти по-бавно. Да, в родната Месамбрия в Божия храм имаше такъв.

Небесният свод пред очите на Мун изчезна. Вместо него младият човек си спомни синия цвят на спокойно море, сливащо се със сребристия хоризонт в равна неузнаваема линия. Видя слънцето като ярко нагорещен диск, отразено в неподвижното огледало на лагуните край Понта. В паметта му изплува Месамбрия на фона на светлосиня, необозрима, морска шир. Със своите симетрични могили от съвършено дребен пясък с леко тъмен цвят, който при най-слабия полъх на бриза се рони и раздвижва. Видя дълги пясъчни рътове с ослепителна белота, от която като ранено окото се обръща към приятния фон на безбрежната водна повърхност. Гъсто наредени червени стрехи на къщи и многобройни християнски църкви с мозайки по стените от бял камък, изкусни орнаменти, направени с разместване на тухлите между стените, в цели или начупени ивици. Така изградени те имаха формата на звезди, дъги, квадрати и решетки. Сред твърдината се издигаше Митрополията с трикохална базилика с кръгла аспида, с триъгълен профил на покрива. Иззидана с масивни стени, които служеха и за подпори на съседните къщи; с два реда прозорци с бели сводове един над друг, от редуващи се пластове дялани камъни и тухли, с мраморни стълбове и капители. Тя бе дом на иконата на Света Богородица с младенеца, изографисана на сребърен обков. До нея стоеше иконата на Свети Георги Победоносец – небесният воин, за когото Драга спомена.

Възвърнал се от спомена, Мун обгърна шията на девойката, загледа се в големите й черни очи, които на светлината на полумесеца изглеждаха като изваяни, после промълви:

– Девице лъчезарна, ако любовта ми към теб не бе така безкрайна, не бих се съгласил. От боговете ме е страх, но таз боязън е нищожна спрямо обичта ми. Ще пресъздам Ювиги върху камък, като в творението ще вложа величието, прославата на татко ти и моята душа.

Едва изрекъл последните думи, Драга се попривдигна и впи горещи устни в неговите.