Богочовешката мисия на Христос

Опознаването на християнството като религиозно учени, философия и историческо явление е тясно свързано с живота, делата и мисията на неговия създател Иисус Христос. Колкото и да е странно, извън библейските документални данни за “най-популярната личност в човешката история” са твърде оскъдни. Така е и със създателите на другите религии. Освен беглите упоменавания на отделни събития от живота на Христа като кръстните страдания и проповедта на новото религиозно учение, от светската историография почти нищо друго не е известно. Основните свидетелства за живота на Иисуса Христа и Неговата мисия са изложени в новозаветната литература и по-специално в разказите на четиримата евангелисти: Матей, Марк, Лука и Йоан.

Трябва да се поясни, че Евангелията не са в собствен смисъл исторически произведения, целящи да докажат или опровергаят едно или друго събитие. Те са свидетелства на вярващи хора, предназначени за други вярващи, които утвърждават вярата в Исус Христос като Спасител и Месия.

По-долу ще представим живота и делата на Христа  така, както са записани в евангелската книжнина.

Приемайки, че Иисус Христос е Син Божи и Богочовек, повечето евангелисти започват разказа за Неговия живот с човешкия Му родител св. Дева Мария (по предание тя е дъщеря на благоверните съпрузи от коляното на цар Давид Йоаким и Анна). Когато Мариам (или Мария) се появила на света, родителите й я обещали на храма, което означавало, че тя се обвързвала с обет за безбрачие и девственост. След като достигнала пълнолетие, светата Дева напуснала храма и приела за попечител на своето целомъдрие дърводелеца Йосиф, родом от град Назарет. Формално тя ставала невеста на благочестивия Йосиф, без да наруши обета за целомъдрие. Тази девойка Бог избрал за “съсъд на Невместимия” и изпратил архангел Гавраил да й благовести волята Му. Мария приела смирено и с радост високата чест да стане майка на Спасителя. Така се изпълнило древното библейско пророчество, дадено неколкостотин години преди раждането на Христа: “Ето Девица ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил”. (Ис.7:14).

Зачатието се извършило по чудодеен начин чрез Дух Свети, Който оплодил утробата на светата Дева, за което бил уведомен и съпругът й Йосиф.

Когато св. Дева Мария била в края на бременността, римският император Август издал заповед за преброяване на жителите по цялата империя. Всеки според нареждането на императора, трябвало да се запише и отчете в родния си град. По тази причина Йосиф и Мария потеглили към града на Давида Витлеем. В деня на пристигането им градът бил изпълнен с множество пришълци и те не намерили място за пренощуване, което ги принудило да се приютят в покрайнините на града в една пещера, използвана от местните пастири при лошо време. Тъкмо тогава дошъл часът св. Дева да се освободи от бременността и тя родила момче – обещания Емануил (на еврейски “с нас е Бог”).

Събитието веднага било разгласено от ангели, които известили бодърстващите наблизо пастири, че в града Давидов се родил Спасител, Който е Христос Господ, като Младенец, лежащ в ясли.

Както повелявал отколешният еврейски обичай, на осмия ден Младенецът Иисус бил обрязан, а след четиридесетия ден въведен от родителите Му в храма, за да бъде представен пред Бога. На входа Светото семейство срещнало стареца Симеон, на когото било предсказано, че е види преди смъртта си Спасителя. Тъкмо Него разпознал в пелените Симеон и възкликнал: “Сега отпускаш твоя раб, Владико, според думите си смиром; защото очите ми видяха Твоето спасение, що си приготвил пред  лицето на всички народи – светлина за просвета на езичниците и слава на Твоя народ Израиля”.(вж. Лука 2:21-40)

Според евангелист Матей, след раждането на Иисуса над витлеемското небе се появила ярко светеща звезда. Халдейските астролози, които добре познавали небесната карта, веднага открили в това знамение древното пророчество за раждането на “велик Цар”., Комуто те искали да се поклонят. Когато разпитвали в Йерусалим за звездата, халдейските астрономи (в староб.език “влъхви”) привлекли вниманието на цар Ирод, който останал много озадачен от известието за раждането на “велик Цар” (Матей 2:1-12). Обезпокоен за властта си, Ирод им поръчал след като открият Младенеца, да го известят, уж за да Го почете и той. Всъщност царят искал на научи местонахождението Му и да Го убие. Влъхвите открили Младенеца, поклонили се, но се завърнали по друг път и не известили цар Ирод.

По същото време Бог явил на Йосиф, че трябва да вземе семейството си и час по-скоро да се укрие в Египет. След мъчителен преход през Синайската пустиня Светото семейство достигнало до покрайнините на египетския град Хелиопол.

Цар Ирод дълго очаквал халдейските влъхви и когато разбрал, че е измамен, наредил всички младенци под двегодишна възраст в района на Витлеем да бъдат посечени. За една нощ, съгласно едно по-късно предание, били погубени 14 хиляди деца, сред които Ирод се надявал да е бъдещият “велик Цар”. Избитите младенци се оказали първите мъченици в името на Христа, а опасяващият се за властта си Ирод – първият гонител на бъдещите християни.

След смъртта на Ирод опасността отминала и семейството на Йосиф се завърнало в родния му град Назарет, тъй като в Юдея властвал жестокият Архелай.

Евангелистите запазват пълно мълчание за живота на Иисуса Христа до началото на Неговото служение, наченало в трийсетгодишната Му възраст. Изключение прави само апостол Лука (Лука 2:41-52), който уведомява, че когато Иисус бил на 12 години, родителите Му Го завели на поклонение в Йерусалим на празника Пасха. След като хората се разотишли и всеки тръгнал по пътя към дома си, Йосиф и св. Богородица установили, че Иисус не е между близките им. Върнали се в Йерусалим и след дълго издирване Го открили в храма да беседва с учителите по проблеми от Свещеното Писание.

Юношеството и младостта на Иисуса преминали в Назарет в дома на Йосиф, където му помагал в работата.

Според писанията на Стария Завет, появата и мисията на Иисуса Христа трябвало да се предшества от пророк, който да Го посочи на народа и да подготви пътя на Неговата проповед. Това бил синът на Захарий и Елисавета – Йоан (Лука 1:5-25).

Още от ранна младост Йоан се оттеглил в пустинята, където водел суров живот. Когато наближило времето за неговата мисия, той слязъл до река Йордан и призовавал юдеите с думите: “Покайте се, защото се приближи царството небесно! След мене идва Един, Комуто не съм достоен да се наведа и да развържа ремъка на обущата Му”. Които се разкайвали за греховете си, били покръствани от Йоан (оттам и прозвището му Кръстител) във водите на река Йордан. Йоан Кръстител е наречен и Предтеча, защото крайната цел на неговата мисия била да подготви пътя на Иисуса Христа. Когато Той се явил при Йоан Кръстител, пророкът Го посрещнал с думите “Ето Агнецът Божи, Който взема върху Си греховете на света!”. След като Иисус приел кръщението пред насъбралото се множество, от небето се чул глас: “Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение” (Мат.3:13-17 и Марк 1:9-11).

С кръщението на река Йордан се поставя началото на земното служение на Иисуса Христа. То изисквало предварителна подготовка, поради което Иисус се оттеглил в пустинята на 40-дневен пост. Тогава се появили и първите изпитания. Омаломощеният от глас Иисус бил посетен от дявола, който Го изкушавал да приеме храна или да поеме властта над земните царства. Иисус достойно го отпратил с думите: “Човек не живее само с хляб, а с всяко слово, което излиза от Божиите уста”.

След като приключил с поста в пустинята, Иисус тръгнал по Галилея да събира ученици – бъдещите апостоли на Неговото учение. Близо до галилейското езеро съзрял двама братя, които ловели риба. Това били Андрей и Симон (Петър), на които Иисус казал: “Вървете след Мене, и Аз ще ви направя ловци на човеци!” Рибарите оставили мрежите си и веднага Го последвали. Така от място на място Иисус подбрал дванадесет ученици: Андрей Първозвани, Симон (Петър), Йаков, Йоан, Филип и Вартоломей (Натанаил), Тома и Матей (леви), Яков Алфеев и Тадей, Симон Кананит и Юда Искариот. По-късно измежду другите Си последователи Иисус подбрал още 70 ученици, които след Възнесението Му станали проповедници на новото учение и първосъздатели на християнската Църква.

Служението на Иисуса Христа се осъществява чрез проповеди, поучения, беседи и чудодейни изцеления. Христос започнал с думите на Йоан Кръстител: “Покайте се, защото се приближи царството небесно!” Заедно с придружаващите Го ученици Иисус пътувал и проповядвал из Галилея. Навсякъде пред стичащите се множества от хора звучели думите на Спасителя за любов, мир и духовна свобода. Славата на необичайните Му проповеди скоро се разнесла из цяла Палестина. Несъмнено, мнозина идвали от любопитство, други за да Го провокират, трети – за да получат изцеление от болестите си. Проповедите на Иисуса Христа звучали твърде различно от строгите предписания на Закона, с който евреите привикнали да се съобразяват. Поради това някои Го обвинявали, че нарушавал Мойсеевия закон. На това Иисус отговарял, че е дошъл не да отмени Мойсеевия закон, а да му даде нов смисъл. Това Христос аргументирал с думите: “В Закона бе казано “Не убивай!” Аз пък ви казвам, че всеки, който се гневи на брата си (ближния), е виновен.” Законът предупреждава: “Не прелюбодействай!”, към което Иисус добавя: “Аз пък ви казвам, че всяко нечисто пожелание към чужда жена е вече прелюбодейство”. И още: В закона е казано “Око за око, зъб за зъб”. На това ви казвам: “Ако някой ви удари от едната страна, обърнете му и другата”. Най-силно впечатление на юдеите направили думите на Иисуса, с които придавал ново съдържание на старозаветната поръка “Обичай ближния си и мрази врага си”. Аз пък ви казвам: “Обичайте и враговете си, и добро правете на ония, които ви мразят, за да бъдете достойни чеда на Всевишния!”

В хода на Своята мисия Иисус Христос разяснявал учението Си чрез множество алегории и притчи, позовавайки се на Стария Завет. Навсякъде по пътя Му се стичали хора, които споделяли тревогите си, искали съвети или тълкувания на определени места от Свещеното Писание. Често пъти срещу Него заставали книжниците и фарисеите, които сами бивали обект на порицание от Негова страна. Той ги обвинявал в сляпо спазване предписанията на Закона, а те Го укорявали, че го нарушава. Още тогава у книжниците и фарисеите се зародила идеята да премахнат нежелания пророк, Който на всичко отгоре се представял за очаквания Месия. И това време не закъснява.

На третата година от служението Си Иисус предузнал края на земната Си мисия и решил да последен път да отпразнува със Своите ученици празника Пасха – най-големият еврейски празник, на който в Йерусалим се стичали поклонници от всички краища на страната. По същото време еврейските първосвещеници вече замисляли смъртта Му и само търсели повод, за да Го осъдят. Вестта, че в града пристига чудодейният възкресител на Лазар, събрала много хора пред портите. Яхнал ослица и придружен от апостолите, Иисус тържествено влязъл в Йерусалим (Марк 11:1-11). Жените постилали дрехи пред нозете Му, а децата кършели палмови клонки и като ги развявали възгласяли: “Осана” (на еврейски: спаси, бъди спасен).

Като влязъл в града, Христос веднага се отправил към храма. В двора заварил търговци, които разгонил с бич, осъждайки ги заради осквернението. Смутени от всенародното посрещане, книжниците и фарисеите настояли пред Иисуса да разпусне народа, на което Той им възразил с думите: “Не! Защото, ако те млъкнат, камъните ще проговорят!” Повярвалите в Него като в Месия очаквали същия ден да се прогласи за такъв, което принудило Иисуса да пренощува в близкото селище Витания.

Един ден пред Пасха Христос събрал учениците Си на прощална вечеря, на която в израз на смирение умил нозете им. Тогава произнесъл с горчивина пророчеството за очакващите Го страдания: “Истина ви казвам: един от вас ще Ме предаде. Горко обаче на онзи човек, чрез когото Син Човечески се предава. Добре щеше да бъде за този човек ако не беше се родил”. Спасителят имал предвид Юда Искариот, който няколко дни преди това сам предложил на първосвещениците услугите си срещу 30 сребърника.

По време на вечерята Иисус преломил хляб и подавайки го на учениците казал: “Вземете, яжте, това е Моето тяло.” После взел чашата с думите: “Пийте от нея всички, това е Моята кръв на Новия Завет, която за вас и за мнозина се пролива за опрощение на грехове”. Така Иисус установил тайнството Евхаристия (причащение), което завещал да се прави в Негов спомен (Мат.26:17-56). Малко по-късно като взел трима от учениците Си: Петър, Йаков и Йоан, Той се отправил към Елеонската планина, в близост до която се намирала градината Гетсимания (място за изстискване на маслинено масло). Там в усамотение Иисус помолил по човешки да Го отмине “горчивата чаша”. По време на тежкото бдение, изпълнено с тревожното очакване за предстоящите страдания, учениците Му на три пъти заспивали. След като ги разбудил третия път, Спасителят ги известил за часа на предателя. Тъкмо тогава в градината се чул шум и гласове на множество хора, които вече Го търсели. Между тях бил и Юда Искариот, който пред въоръжената стража на първосвещениците прегърнал Учителя си с думите: “Радвай се, равви!” Иисус отвърнал: “Друже, с целувка ли предаваш Учителя си!” В настъпилата суматоха Петър извадил ножа си отрязал ухото на един от стражите. Иисус укорил ученика Си, казвайки му: “Петре, тури ножа в ножницата, защото който нож вади, от нож ще погине”.

Веднага след като Иисус бил задържан от стражата, учениците Му се разбягали. Само Петър и Йоан следвали тълпата отдалече, страхувайки се да не бъдат обвинени в съпричастие. Малко по-късно Иисус бил предаден на първосвещеническия съд. Предишният пръв йерусалимски свещеник Анна поискал да узнае учението Му, на което Иисус отвърнал: “Аз винаги открито учех. Попитай тия, които са Ме слушали!”. Отговорът Му се сторил дързък на един от слугите, който Го ударил по лицето: “Така ли се отговаря на първосвещеник?” А Иисус отвърнал: “Ако говорих зле, докажи злото, ако ли не, защо Ме биеш?”.

Анна не намерил основания да обвини Назарянина, поради което Го изпратил на другия първосвещеник Каиафа. Явилите се двама лъжесвидетели нямали успех, тъй като показанията им се разминали. Тогава Каиафа направо запитал Иисуса: “Ти ли си Христос, Син Божи?”, на което Иисус отвърнал: “Аз съм.” При тези думи Каиафа раздрал горната си дреха и изрекъл високо: “Той богохулства! Каква нужда имаме от повече свидетели?” Присъстващите съдии веднага отсъдили: “Заслужава смърт!”

Тъй като Палестина била със статут на римска провинция, Синедрионът нямал право да произнася без одобрение на проконсула смъртни присъди. Иисус бил доведен при проконсула Понтий Пилат обвинен, че се представя за цар и подбужда народа към неподчинение на римските власти. При разпита Пилат установил, че доведеният му обвиняем е от Галилея, поради което Го изпратил при управителя на тази област Ирод. Краткият престой при Ирод се ограничил с унижения спрямо Иисуса, но вина така и не била намерена.

При второто явяване пред Понтий Пилат проконсулът задал единствено интересуващия го въпрос: “Наистина ли си цар?” Потвърждението на обвинението би дало повод на Пилат да Го осъди като бунтовник. На това Иисус отвърнал: “Да, но Моето царство не е от този свят”. Смирената осанка и ясните отговори на Обвиняемия убедили Пилат, че е невинен. Затова и понечил да Го пусне, но яростната съпротива на първосвещениците и тълпите, които крещели: “Разпни Го! Разпни Го!”, както и заплахата, че ще обвинят проконсула в нелоялност спрямо императора, накарали Пилат да пререши съдбата Му. Той умил ръцете си пред народа и предал Иисуса на стражата, осъждайки Го на разпятие.

Кръстната смърт се предвиждала само при особено тежки провинения от политически и криминален характер. Заедно с Иисуса Христа на разпятие били осъдени и двама разбойници, които също като Него поели пътя към Голгота. Хълмът се намирал в близост до Йерусалим, недалеч от преторията на Понтий Пилат. Облечен с пурпурна дреха “като цар” и с венец от тръни на главата, изтощеният от ареста  и разпитите Иисус не бил в състояние да носи тежкия кръст към лобното място. Стражите възложили това на един случаен свидетел – Симон Киринеец, който току що се завръщал от нивата си (Мат. 27:32).

На Голгота Иисус бил разсъблечен и положен върху кръста, на чиято горна страна стоял надпис: “Иисус Назарянин, Цар юдейски”. Този надпис бил изписан на латински, гръцки и еврейски език и служел като обвинителен акт срещу “бунтовния подстрекател на народа”.

Реакцията в поведението на тълпите била твърде странна. Същите само два дни преди това Го посрещнали в Йерусалим с възгласите “Осана”, а след съда при Понтий Пилат крещели: “Разпни Го” и “Кръвта Му нека падне върху нас и нашите деца”. Даже когато, според обичая на Пасхата, Пилат им предложил да пусне Иисус или задържания опасен престъпник Варава, тълпите поискали главата на Иисус и освобождаването на Варава. Рязката промяна в настроенията може да се обясни с изменчивата природа на народните пристрастия, както и с усилената пропаганда от страна на членовете на Синедриона.

Когато войниците приковали с едри гвоздеи нозете и ръцете на Иисуса, а от тях бликнала кръв, с това се извършило жадуваното от векове изкупление на първородния човешки грях.

Страшни мъки изживял Христос на кръста. Но дори в този върховен момент на изпитания, когато физическото страдание замъглява разсъдъка, Иисус останал на висотата на Своето служение, изричайки: “Отче, прости им, понеже не знаят що правят”. Разпнатият от дясната му страна разбойник повярвал, че Иисус е Син Божи, а другият не преставал да Го хули.

Зрителите на тази зловеща екзекуция, наблюдавайки страданията на Иисус споделяли помежду си: “Другите спасява, а Себе Си не може да спаси. Ако е Син Божи, нека слезе от кръста, и ние ще повярваме в Него.”

В момента най-големите страдания, когато човешката природа на Спасителя прехвърлила предела на издръжливостта, от устата Му се отронили думите: “Ели, Ели, лама сабахтани”, което в превод ще рече: “Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил”. Стоящите наблизо дочули, че вика за помощ и злорадо коментирали, че старозаветният пророк Илия не Му помогнал (Ели им прозвучало като Илия).

Малко след това Иисус издъхнал. В същия час силен трус разтърсил хълма и град, а завесата в храна се раздрала на две. Мрак покрил небето. Тълпите смутени се разотивали, съжалявайки за невинно пролятата кръв.

На другия ден бил празникът Пасха и за да не се осквернява празничният ден, било решено да се снемат телата на осъдените и да се погребат според обичая. Двамата разбойници все още били живи, но Иисус очевидно бил мъртъв, което установил един от войниците, като пробил с копие подребрието на Разпнатия. Двама членове на Синедриона­ – Йосиф Ариматейски и Никодим, поискали тялото на Иисуса, което погребали в една пещера и превалили тежък камък пред входа й. Страхувайки се да не би учениците на Христос да откраднат тялото, по указание на властите пред гроба била поставена стража. Така преминала съботата срещу първия ден от седмицата – неделя.

Призори, на третия ден след кръстната смърт, Христос възкръснал от мъртвите (Мат. 28/1-9 и Марк 16:1-11). Ангел Господен отвалил към камъка от пещерата, а стражата, заслепена от видението на лъчезарния Иисус, паднала ничком. По същото време към гроба се упътили жените – мироносици, за да помажат по обичая тялото на покойника. При вида на празния гроб жените-мироносици първи възвестили чудодейното възкресение. Същия ден Христос се явил на учениците Си и ги поздравил с думите: “Мир вам!”

Мълвата за възкресението на Учителя скоро обходила апостолите, които с голяма радост приели събитието. Единствено Тома не искал да повярва, докато не положи пръст в раните и ръка на прободеното място на Иисуса и не докосне тялото Му. На осмия ден след възкресението Си Иисус му се явил с думите: “Тома, ти повярва, защото Ме видя, блажени са ония, които вярват, без да са видели”.

В продължение на четиридесет дни Иисус Христос се явявал много пъти пред Своите ученици. А когато изминало това време, завел ги на Елеонската планина и след като ги благословил, бавно, пред очите им, се възнесъл на небесата (Лука 24:49-53 и Деян. 1:1-13).

С това приключила земната мисия на Богочовека Христос, Който по свидетелството на евангелист Матей завещал на апостолите: “И тъй идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин”.(Мат. 28:19-20).

Спорове около историчността на Христос

Така или иначе, непосредствено след събитията, започва да се задава въпросът: “Човек от плът и кръв ли е Христос, или легенда, създадена от неговите ученици?”

От възникването на християнството в зората на новата ера до епохата на Европейското просвещение през ХVІІІ в. няма данни за съмнения около реалното съществуване на Иисус Христос. В областта на религията Средновековието поставя не проблема за историчността на Христо, а за истинността на вероучението и неговия божествен произход.

Съвършено друг подход използва Просвещението през ХVІІІ в. В основата му стои дълбокото съмнение, придружено с отрицание на всичко мистично. И въпреки, че редица дейци от тази епоха изказвали съмнения предимно около богочовешката природа на Христа, понякога се прокрадвал и скептицизъм относно Неговата историчност. Все пак до последната четвърт на ХІХ в. няма категорични доводи против становището на Църквата.

Необходимо е да се подчертае, че историчността на Христос и Неговата богочовешка същност са два различни въпроса. По отношение на второто има възражения още в Античността. Това Му качество например отричали езическите учени Целз и Порфирий. След окончателната победа на християнството и превръщането му в официална религия на римовизантийската империя този въпрос повече не бил обсъждан.

Изхождайки от съображението, че евангелистите Матей, Марк, Лука и Йоан са единствените свидетели, разказали подробно за живота на Христос, уместно е да се прецени и тяхната историческа достоверност. Разрешението на проблема за Неговата историчност трябва да се търси в документалните източници на епохата, които най-общо могат да се назоват библейски и не библейски. От документално-историческа гледна точка обаче по-голям интерес представляват сведенията на независими от християнството източници, при това принадлежащи на враждебно настроени спрямо него римски писатели.

От този вид най-ранни са свидетелствата на уважавания римски историк Тацит (55-120 г.), който заемал и високо обществено положение в качеството си на патриций и консул. През 116 г. Тацит публикува съчинението си “Анали”, в 15 глава на което описва знаменития “Неронов пожар” в Рим през 64 г. По повод обвиненията на императора спрямо християните, които произхождали “от низините на градския плебс”, авторът заявява, че те водели началото си от “Христос, който бил осъден смърт при управлението на Тиберий (14-37 г.) от прокуратора Понтий Пилат”. По-нататък авторът съобщава, че виновниците за пожара били обличани в животински кожи и хвърляни на дивите зверове или разпъвани на кръстове и запалвани като живи факли.

Анализът на текста, дава основание да се предполага, че Тацит черпел сведенията си от непосредствени наблюдения и разкази на християни от римската община.

Друг съвременен автор и близък приятел на Тацит е Плиний Млади (61-114 г.). Съчиненията му са събрани в девет тома, запазени в преписи до наши дни. По интересуващия ни проблем интерес представляват отчетите му от провинция Понт до император Траян, писани между 111-113 г. В тях на различни места Плиний съобщава някои любопитни наблюдения: учението на споменатите в доклада християни било широко разпространено в Мала Азия. Твърдението на проконсула намира потвърждение и в новозаветната книжнина, откъдето научаваме, че след Палестина и Сирия обект на усилена проповедническа дейност е Мала Азия. В потвърждение наказаното Плиний констатира, че храмовете на езическите богове запустяват. Самите християни, пише по-нататък авторът, се “покланяли на Христос като на Бог.” Това правели сутрин преди изгрев слънце, обръщайки се на изток.

Известието на Плиний е лаконично, но извънредно важно, тъй като има официален характер. В него се долавя подтекста на загрижения управник,който търси съвет от императора как да постъпи в така сложилата се ситуация. Трикратните упоменавания на Христос и християните не съдържат и следа от колебание за достоверност.

Светоний (75-160 г.) е по-млад съвременник на споменатите автори, добре осведомен писател с достъп до държавните архиви. През 121 г. публикува известното си съчинение “Животът на дванадесетте цезари”, в което се съдържат две малки съобщения за  християните. Така в главата за император Нерон се казва: “Наказали (римските власти) с мъчения християните, привърженици на ново, престъпно суеверие”. Второто съобщение е поместено в главата за император Клавдий: “Юдеите, непрестанно недоволстващи и подстрекавани от някой си Христос, били изгонени от Рим.” Това станало по заповед на император Клавдий (41-54 г.) през 50 г. Потвърждение на цитираното известие намираме у евангелист Лука (Деян 18:2-3), който споменава за някой си юдеин Акила, изгонен от Рим по нареждане на Клавдий. Причина за тези действия на императорското правителство станали предизвиканите смутове в римската християнска община между защитниците на Мойсеевия закон и елинистите, които не приемали юдейските закони като задължителни. Царящата силна възбуда сред юдео-християните била схваната от римската полиция като причинена от “бунтовника Христос”. Прави впечатление персонификацията на нарицателното “християни” с личността Христос. Очевидно авторът познавал твърде бегло живота и устройството на християнската община в Рим, но съобщението му е напълно автентично.

Никой от споменатите автори не разказва нищо конкретно за живота на Иисус Христос. При Светоний Той дори е обявен за съвременник на събития, станали 17 години след смъртта Му на Голгота. Обяснението за оскъдността на сведенията могат да се потърсят в обстоятелството, че животът Му протекъл в малката провинция Галилея пред очите на малцина от жителите на Палестина. Очевидно приживе Христос не е създал масово движение от привърженици, тъй като юдеите имали друга представа за своя Месия. Освен това самите римляни дълго време не правели разлика между привържениците на новата религия и древното юдейско вероизповедание. В този контекст проповедите и личността на Христос били схващани като сектантски разпри сред юдеите и не направили никакво впечатление на римските власти.

Доколкото животът и проповедта на Христос за своето време е все пак частен случай от историята на евреите, логично е да се потърсят свидетелства сред самите юдейски източници. Няма нищо по-естествено от това да се вземе отношение към проповедта на един човек, който се представя за очаквания Месия и сам се нарича Син Божи. Още повече, че този проповедник многократно бичува консерватизма на еврейските религиозни водачи и се противопоставя на излишната строгост на Мойсеевия закон. При все това еврейската историография от тази епоха пази пълно мълчание спрямо личността на Христа. Красноречив пример в това отношение е Юстин от Тивериада, който в края на І век съставя хроника на еврейските князе до Агрипа ІІ, в която не срещаме нито един път името на Христа. Може би това да е била целта му.

Все пак съществува едно изключение, което предизвиква сред повечето изследователи основателни съмнения. Става дума за известния еврейски историк Йосиф Флавий, автор на “Юдейски древности”, който разглежда лица и събития тъкмо от времето на Христос. В неговото съчинение Йоан Кръстител и Йаков, брат Господен, се споменават като автентични участници в историческите събития.

Самата личност на Йосиф Флавий е твърде интересна. Произхождал от заможно семейство на юдейски свещеник, а по майчина линия се родеел с легендарните поборници на еврейската независимост – Макавеите, Йосиф Флавий бил патриот и подпомогнал сънародниците си в антиримското въстание през 66 година. По-късно преминал на страната на римляните и се ползвал от покровителството на двама императори – Тит и Веспасиан, на които успял да предскаже върховната власт.

Образован и почти натурализират като римлянин, Йосиф Флавий същевременно бил отличен познавач на религията и културата на своя народ. Заради компетентните му исторически проучвания многократно е цитиран от сериозни историци като Дион Касий, Порфирий, Евсевий Кесарийски и Ориген.

Кое предизвиква подозрения около историческата достоверност на Флавиевата история? Касае се за един конкретен пасаж от изключителна важност, който гласи следното: “В това време живял Иисус, мъдър човек, ако въобще може да бъде наречен човек. Той извършил необикновени неща и бил Учител на хората, които с радост възприемали истината. След Него тръгнали много юдеи, както и езичници. Той бил и Христос. А когато, по доноси на наши знатни мъже, Пилат Го осъдил на кръстна смърт, привържениците Му не се отрекли от Него. На третия ден Той им се явил жив, за което предсказвали божествените пророци, както и много други поразителни неща. Оттогава и до ден днешен съществува община от християни, които получили от Него своето име”.

Първото съмнение по отношение на цитирания текст идва от почти дословното интерпретиране на евангелските разкази за Христа. Съпоставен с останалата част от “Юдейски древности”, този абзац остава чужд на общия контекст, което навежда на мисълта, че е добавка от по-късно време. Освен това т.нар. Флавиево свидетелство не е цитирано от Евсевий Кесарийски (339 г.), в чиято “Църковна история” са приведени редица далеч по-малко значителни свидетелства от не християнски автори. Необяснимо е защо цитираният абзац никъде не се споменава от защитника на християнската кауза Ориген (254 г.), който в апологетичното си съчинение “Против Целз” издирва доказателства от различни източници.

В заключение на направените по-горе наблюдения върху т.нар. не библейски свидетелства стигаме до няколко основни извода: 1. Иисус Христос не е политически или социален деец, който с действията си би могъл да привлече вниманието на светските власт; 2. Очевидната политическа незаинтересованост е причината, поради която Иисус не бил осъден от Пилат Понтий и цар Ирод, което прави в практиката на рутинната им политическа дейност случаят твърде маловажен; 3. Земната мисия на Иисус Христос протича пред очите на малцина видни лица, фактически запознати с Неговото дело; 4. Римските власти и образованите люде в началните десетилетия от появата на християнството не правели никаква разлика между Него и слабо познатото им юдейство. Съвкупността от гореизброените обстоятелства и причини отговаря на въпроса за мълчанието на не библейските източници около личността на Иисус Христос.

Земният живот на Иисус Христос е живот на човек, който има начало, развитие, кулминация и завършек, но тези данни получаваме единствено от библейската новозаветна книжнина. В това се съдържа слабостта и силата на евангелските свидетелства за Иисуса Христа. Слабата страна на тези свидетелства е, че те по презумпция могат да се квалифицират като субективни. Силната страна е, че в първите няколко века, когато се формира каноничният състав на новозаветните книги, се проявява изключителната взискателност към всяко свидетелство, в резултат на което отпадат или са подложени на строга критика многобройни източници, в които има легендарни данни и дори подробности а детството на Иисус, докато се оформи познатия днес състав на новозаветните книги. Подобна скрупульозност на антични ранносредновековни писатели не е често срещано явление, което ни кара да се доверим на евангелските свидетелства.