Петъчни истории

Сборник с разкази. "Петъчни истории" включва и раздел "фейсбук-статуси".

-------------------

* * *

Звъни ми баба:

– Йеле, картата ми падна в банкомата, какво да правя! – баба има непоколебима вяра в неограничените ми мистични възможности, в това число и да вадя карти от банкомати на над сто километра разстояние.

– Как така паднала в банкомата? Искаш да кажеш, че ти я глътна ли?

– Не бе баба, той не работи, има табелка.

– Е ти що щеш там тогава?

– Еми аз само двайсе лева исках да изтегля, и за тия пари ли не работи?

– ...

– Йеле? – няма грам паника в гласа й, просто очаква от мен да й дам решението и няма никакво съмнение, че ще го получи.

– Обясни сега как така в неработещ банкомат ти “падна” картата.

– Ми как, бутАх, бутАх в дупката за картата, ама не стана. Затова отлепих тиксото от отвора за парите и я мушнах там.

– Какво? Какво тиксо бе?

– Нали ти казах, че не работи, банкомата! Имаше залепена лепенка на тва дето излизат парите.

– ...

– Йеле?

– Кажи, бабо.

– Там влезе.

А е само вторник.

-------------------

* * *

Онова невероятно чувство, в което гледаш малката си дъщеричка, хванала малката си цигулчица, езикът и прехапан от усърдие, въздухът стене под напора на зловещо пицикато, а ти отпиваш кротко кафето си и осъзнаваш ЧЕ Е СЪБОТА СУТРИН И ВЪЗМЕЗДИЕТО ЗА СЪСЕДА С ДРЕЛКАТА ДОЙДЕ!

...

Иванжелина на пет:

– Госпожата каза утре всички родители като ни водят на градина, да са с маски!

– Ами децата?

– Само родителите! – строго отсича тя.

В осем без десет сутринта таксиметровите шофьори от пиацата до детската градина изумено наблюдаваха как гигантска катерица с ярък нос и големи предни зъби води хлапе за ръка. Какво пък, никой не можеше да ми види лицето.

На входа на сградата се мъдреше табела: “КАРАНТИНА. МОЛЯ РОДИТЕЛИТЕ ДА ПОЛЗВАТ САНИТАРНИ МАСКИ”

...

Иванжелина на шест:

Тъкмо е прихванала от сестра си напоителното, провлачено разказване на вицове, което мен ме води до кротка истерия. Но стискам зъби и проявявам интерес, че и се смея ангажирано.

– Знаеш ли защо на козата очите й са такива тъжни? – пита ме Ива, очаквателно втренчена за реакция.

– Не. Хаха. Защо? – не съм сигурна кога точно трябва да се смея, затова вмъквам по едно хаха от време на време.

– Защото мъжът й е козел! – изхилих се и по физиономията й се разля доволство.

Малко по-късно, умислена, добавя:

– То всъщност не е смешно.

...

Иванжелина на седем:

Зимата, лепнала е настинка. По настояване на баба ми решавам да й направя разтривка с ракия. Но се оказва, че нямам нито капка. И отивам до магазина, влачейки вкиснатата и болна Ива за ръка. Тя самата не е никак щастлива от предстоящата манипулация и в момента, в който взех бутилка от рафта, заплака:

– Мамо, моля те, не купувай ракия, МОЛЯ ТЕ МАМО! Не ти трябва! Недей да купуваш ракияяяяяяяаааааааа недей мамооооо остави ракиятаааааааа.

Мда. Гледаха ме с презрение, съжаление, отвращение, укор, възмущение – мен, пияницата!