Жива съм. Човекът е пътека... Размисли върху новата поетична книга на Мария Маринова “Планета неоткрита”

„Жива съм. Човекът е пътека...”
Размисли върху новата поетична книга на Мария Маринова „Планета неоткрита” (Издателско ателие Аб, София, 2025 г.)

В новата си стихосбирка „Планета неоткрита” поетесата Мария Маринова представя 106 стихотворения, които оформят своеобразна семантична композиционна рамка между „Фитилът на нишката моя житейска пресъхва...” („Песента на щуреца”) и „Чакай, Дух! Не прекрачвай оттатък...” („А Животът...), за да поставят темата за различните измерения на човешкото битие преди всичко тук, в рамките на земното й съществуване. Затова много от стихотворенията в книгата носят като ключова лексема в паратекста си думата „живот” или някакъв неин синоним: „Битие”, „Жива съм”, „Животът продължава”, „И какво, че те имам, живот”, „Моят живот”, „Животът е кълбо”, „Моя съдба”, „Живот на светулка”, „А Животът”... Заглавието на стихосбирката – „Планета неоткрита” – е заимствано от паратекста на 59-тата лирическа творба, в която поетесата изяснява причините, които я карат да сподели със своите читатели личните си житейски изпитания:

Аз съм планета в космичната царствена свита,
и до днес съм незнайна, до днес неоткрита.
...
Аз мога да светя със божия мисъл чудесна
и просто за някой да бъда пътека полезна.

Числото 59 (поредното място на стихотворението „Планета неоткрита” в композицията на книгата) в системата на цифровата нумерология е знак за промяна, за освобождаване от някакви предишни страхове и начало на нови възможности за духовно израстване в пространството на един по-висш етап от еволюционното развитие на индивида, където той може да приложи или предаде другиму натрупания от него житейски опит. Никой до сега (философи, учени, теолози...) не е дал пълно и изчерпателно определение за понятието живот. Може би поради това, че никой не се ражда от себе си, а чрез случайното си потекло произтича от някакъв предходен живот, който самият той не познава. Но и не притежава, защото всъщност животът е този, който притежава човека, и единствената му възможност е да се опита да му придаде някакъв смисъл, да го аксеологизира дотолкова, доколкото му позволяват личните физически, интелектуални, емоционални, социални и психологически възможности. Явно е, че човекът и поетът Мария Маринова, постепенно, чрез поредица от житейски сблъсъци и избори, е съумяла „да открехне” завесата на непознаваемото и в процеса на търсенето е достигнала до някакво познание с философски измерения, което иска да сподели със себеподобните си. Затова затваря лирическото пространство на своята книга между въвеждащото стихотворение „Песента на щуреца” и заключителното „А Животът...”, които (засега!) оформят двете терминални точки на нейното лично битие. В общочовешкото културно пространство щурецът е символ на живота, смъртта и преражданията, метафоричен образ на взаимно допълващите се двойки светлина – мрак, мълчание – песен, знак е за късмет, богатство и щастие. Според Платон (диалогът му „Федър”) някога щурците са били хора, опиянени от песните на Музите, а според Хезиод („Дела и дни”) те живеят в настоящето, но притежават и способността да „надничат” в други измерения с помощта на въображението и илюзиите. В древна Елада щурецът слави Музите и красотата на създаденото от тях изкуство, той не живее според законите на материалния свят, а (подобно на Орфей) чрез музиката си може да преобразява света, да го прави съзвучен с космическия лад на вселенската хармония. Неслучайно във въвеждащото, бих казала програмно стихотворение за цялата книга на Мария Маринова „Песента на щуреца”, образът му се идентифицира както със самия живот на лирическата й героиня, така и с дарбата, дарена й свише:

Песента на щуреца

А исках да бъда простор. Да бъда дъха на синчеца.
Да бъда и слънце, и дъжд! Песента на щуреца!
И грам не се случи от всичко, което желаех.
Живяла съм просто живота на някакъв паяк.
От нишка на нишка прехвърлях душата си свита
и в моята собствена мрежа – сама се заплитах.
Къде съм се скитала ребром със грешния вятър?
Каквото съм правила – било е с фалшив навигатор.
Сега се смълчах. И притисната в някакъв ъгъл –
друг управлява и моята радост, и моята мъка.
Това е.
Фитилът на нишката моя житейска пресъхва
и малко по малко...
песента на щуреца у мене заглъхва.

Въвеждащото стихотворение „Песента на щуреца” представя живота като своеобразен вид пътуване между желаното, очакваното бъдеще и реалния резултат в сегашността, между „исках да бъда” и „фалшивия навигатор” в изтеклото вече житейско време, което драматизира, дори придава известна доза трагизъм (поради невъзможността човекът да се връща обратно в собственото си битие) на емоционално-оценъчните резултати за него. Аналогията с паяка („Живяла съм просто живота на някакъв паяк.”) подсказва неустойчивост на жизнените позиции, станали подвластни на лъжовни и измамни привидности, което допълнително е драматизирано чрез образа на „измамния вятър”, отнесъл лирическата героиня в погрешни посоки и пространства. И когато тя усеща с цялото си същество, че всъщност животът не й принадлежи, а тя е негова собственост („друг управлява и моята мъка, и моята радост”), вече е късно, защото фитилът на житейската й нишка „малко по малко” пресъхва. Много по-страшна от това обаче се оказва другата истина – че „песента на щуреца”, нейното истинско притежание, придавало смисъл на временното й присъствие в този свят, постепенно заглъхва. Затова в продължение на години, чрез силата на „песента” му, съхранена в словото на нейните 22 поетични книги, тя се опитва да остане във времето, когато животът си отиде от нея завинаги. Цялото въвеждащо стихотворение „Песента на щуреца” сякаш придобива силата на онзи болезнен вик на поета Димитър Горсов: „Милост за щурците!... Милост!... Милост / за душите ни сразени!...” („Черните бардове”, Димитър Горсов).

Идеята, че нещо по-висше от обикновеното биологично съществуване ръководи живота ни, стои в основата на голяма част от стихотворенията, поместени в книгата. Прекрачила отвъд осмото си десетилетие, поетесата вече знае – „Човекът е пътека”, докато е жив. Но знае и още нещо – че „животът е ябълка с две половини” – отвън златна, а отвътре червива; че той е „хищна акула”, която в своя кръг ни примамва и оставя по нас рани „със смъртни следи”; че животът е „крехко, чупливо яйце” и твърде често се случва в „хазартната игра” на света да се превърне или в „бездънен чувал, пълен с болки, сълзи и омраза”, или просто да бъде „размазан на пода” от внезапния удар на съдбовните ветрове. Важното е обаче, въпреки неговата несигурност сред сенките мъгливи на света и неговата „беззъба и алчна уста” на „ламя триглава и сляпа”, да успееш да запазиш своята човешка същност: да дадеш и получиш обич, защото „даваш ли любов на други – / на тебе двойно Бог ще ти даде”; да платиш цялата си „жизнена сметка”, въпреки липсата на „правдиви закони”; да останеш верен на собствената си съвест, надмогвайки натрупаните липси в продажното време, в което живееш. („Ябълка с две половини”, „Духът е птиче перце”, „Да можеше”, „Бягство” „Като птица”):

И какво, че те имам, живот

И какво, че те имам толкова дълго, животе?
Ей така те въртя с обороти напразни под свода.
Аз не бях като другите, страстна и мила любима –
без любов и без ласки моят дълг на семейна отмина.
Аз не бях и жената, за която мъжете мечтаят –
все затворена в себе си в друга вселена витаех.
Нямах си никого, даже фалшиво изваян
попътен приятел –
все попадах на някакъв мил и усмихнат предател.
Каквото постигнах със пот и със сълзи успешно,
винаги беше за всички ненужно, погрешно.
И макар че във дните си толкова страдах и падах –
съвестта си за нищо, на никого аз не продадох.

Писала съм и за други поетични книги на Мария Маринова, но в стихосбирката й „Планета непозната” осезаемо присъства един нов образ – на смъртта. За понятието „смърт”, така както и за понятието „живот”, няма общоприета дефиниция. Всички обаче са единодушни, че тя не може да бъде разглеждана извън представа за живота, защото върви редом с човека по време на цялото му реално биологично съществуване: умират нашето детство и младост и от тях остава живо само онова, което носим в нашите спомени; умират нашите мисли и чувства в момента на замяната им с други мисли и чувства; без смъртта не може да има настояще, защото първо трябва да умре предхождащият го момент, за да „освободи място” за новия, следващия. В този смисъл животът и смъртта са взаимосвързани и зависими един от друг. И ако приемем, че животът е път, който криволичи между хълмовете на времето, то в смъртта трябва да виждаме загуба на полезрението за едни „хълмове” и откриване на хоризонт пред погледа ни към други „хълмове”. Капката вода, нагрята от слънцето умира в облачето от пара, от което след това вали дъжд – т.е. капката не е мъртва в буквалния смисъл на думата, а е материализирана сред другите капки на падащия към земята дъжд. Затова и в историята на цивилизацията във всички религии смъртта се приема като преход към друго съществуване. Такава я виждаме и в поетичния свят на Мария Маринова:

Не ми е жал, не ми е жал, че аз самата
ще бъда пръст и в пръст ще се затворя.
Защото зная, че ще съм земята,
на някой нов живот и корен.
„Есенна тъга”

В своята „Автобиография. Спомени, сънища, размисли.” (изд. „Евразия абагар”, 1994 г.) швейцарският психолог и психиатър Карл Густав Юнг, ученик на Фройд, споделя, че след счупването на крака си и последвалите сърдечни пристъпи, се е виждал близо до смъртта си („унищожен, оголен, дори ограбен”), а болногледачката му след това споделила, че в продължение на няколко дни е виждала над тялото му необичайно сияние, което изчезва след физическото му стабилизиране. Размишлявайки върху случилото се, след това той достига до извода, че е много важно да можем да приемем собствената си съдба. Той разбира, че реалният живот е пълен с неумолимо действащи противоположности: денят се сменя с нощта, раждането – със смъртта, щастието – с мъка, а доброто със зло. И не можем да бъдем сигурни в победата на едното над другото, защото и двете се намират в състояние на битка помежду си. Човешкото съзнание живее в потока вчера – днес – утре, защото времето е еднопосочно. Но несъзнаваното действа по друг начин – то „знае” какво предстои и помага на психиката ни да го приеме. Анализирайки много от случаите, в които неговите пациенти се сблъскват със смъртта, той достига до извода, че „нещо от човешката душа остава след смъртта” – онази част от нашата психика, която не зависи от тялото, която е била преди раждането и ще продължи да съществува и след смъртта. Не става дума за онова безсмъртие, за което говорят религиите, а по-скоро за разтваряне в нещо по-голямо – един вид завръщане на капката в океана. И въпреки че не може да го докаже със средствата на науката, той съветва своите пациенти да се опитат да си изградят представа за онова, което ще бъде после, след физическата им смърт.

Малцина от по-далечния кръг приятели и близки на Мария Маринова знаят, че тя от години боледува от рак, че е претърпяла няколко операции и въпреки това поддържа силата на духа си чрез творчество и чрез работата си деца в Сандански, където живее вече повече от петдесет години. В новата си поетична книга тя за пръв път си позволява да даде глас на този свой здравословен проблем, като нарича състоянието си с истинското му име:

Като стръкче зелено сега съм в тревата.
Толкова крехка, че ме люшка и тихият вятър.
До капчица ракът плътта ми изсмука
и моята същност като свещица блещука.
Просто така се заключи пред мене небето,
че няма ни изход, ни вход битието.
Сега ще се моля и кротко ще чакам
Господа Бога да ме извади от мрака.
„Битие”

Аз за духа си мечтая копнежно –
във нещо красиво дано се всели.
Я в някое цвете, уханно и нежно,
я в някоя рима от страст да вали.
„Моят дух”

Пределната откровеност на разтърсващите лирически изповеди на Мария Маринова придават на новата й поетична книга особена психологическа дълбочина и жизнеутвърждаваща стойност. Като поет-философ, надмогнал драмата на собствените си съдбовни изпитания, тя вдъхва у читателя увереността, че чрез любовта и мъдростта на сърцето, чрез силата на вярата и преклонението пред красотата и истината, той може да придаде смисъл на всяко свое изпитание по пътищата на този невероятен дар, даден му свише. Защото, както казва и Карл Густав Юнг, разликата между добрия и лошия живот е в това доколко добре ние самите можем да преминем през неговите огньове.

------------
Мария Маринова, „Планета неоткрита”, Издателско ателие Аб, С., 2025.
------------