Параметрите на човешкото в стихотворението “Неизбежният човек” от Калин Донков

Всички съществуващи теории за човека и света, като и всички религии, поставят като основополагащо начало в разбирането си за човека неговия дуализъм – в целостта му виждат съвкупност от тяло и дух, като организмът изпълнява функцията на “инструмент”, с който духът реализира своите висши цели. Всички помним популярната Далчева позиция, поетически защитена в стихотворението му “Метафизически сонет”:

Душа, ти свойта мощ и своето богатство
на него, тленното, уви, дължиш все пак.

Тя, всъщност, не се противопоставя на наложената доктрина в теологията, защото и според нея тялото, като понятие не само в религиозната, но и в нравствената антропология, има дълбок смисъл и свои специфични функции, без които е невъзможно духът да достигне до сферите на висшето познание. Въпреки съществените разлики между представителите на различните религии, учени и философи по отношение на Демиурга, всички се обединяват около схващането, че между елементите, съставящи Вселената, и съединенията, изграждащи човешкото тяло, има много аналогии и съответствия. Затова в масовото човешко мислене човекът се схваща като микрокосмос, като умален модел на света и универсума. От това произтича и начинът на графическото представяне на света чрез триадата Бог – Вселена – Човек като сфера, в центъра на която е поставен човекът. В същото време още в древността се създават различни философски теории и доктрини на религиозни секти, според които съществуват и хора, които са лишени от дух и не само че не вярват в трансцедентния живот, но и в смисъла на някакви духовни търсения. Според някои представители на гностицизма (религиозна секта от началото на новата ера), както и на техните съвременни аналози (представителите на мандаянизма), броят на такъв тип хора все повече се увеличава и ще дойде момент, когато човекът ще съществува само като биологичен “механизъм”, доволен от материалния свят, в който съществува – няма да изпитва болка, но няма да има нужда и от Дух, т.е. той ще се самолиши от правото на безсмъртие. Древният гностик Василид пророкува, че в бъдеще духовните хора ще намалеят за сметка на невежите психики, които отхвърлят всичко, принадлежащо на духа. Затова той пита: Такива хора хора ли са в истинския смисъл на думата? Мисля, че творецът Калин Донков, интерпретирайки параметрите на човешкото със средствата на поезията в стихотворението “Неизбежният човек”, дава достатъчно убедителен отговор на въпроса кога едно живо същество има правото да се определи като човек.

Още паратекстът на творбата посочва човека като обект на поетическите търсения и размисли в опита на един човек (такъв е и творецът!), да определи параметрите на човешкото чрез неговото битие. Епитетът “неизбежният” изненадва, защото на пръв поглед изглежда неподходящ за обекта, но в контекста на цялото стихотворение той се осмисля като израз на обреченост, на предопределеност на битието му, от което, каквито и усилия да прави, не би могъл да избяга. От композиционно-семантична гледна точка текстът на творбата би могъл да бъде разделен на три микротеми, като всяка от тях е разработена в по три четиристишни строфи и по този начин имплицитно вписва символните значения на числата 3-12-9, т.е. целият текст може да се възприеме като утроена Триада, а всяка смислова част, състояща се от общо 12 стиха – като знак за апостолска мисия. Така, волно или неволно, поетът е придал някаква святост на своите поетически търсения. В основата на целия текст авторът е положил своя триада: Любов – Живот – Човек, като отделните й съставни части звучат като поанти на всяка микротема, допълнително акцентувани чрез синтактичния паралелизъм.

Първата микротема на творбата изгражда представата за света, в който е положен човекът. Безглаголните изречения и подборът на метафоричните епитети в началните два стиха създават усещане за статичност, за студенина, за страдание:

Премръзнал град. Редовни влакове.
Квартали с горестни бои.

Липсата на движение винаги се възприема и като липса на живот, сякаш навлизаме в един замръзнал мъртъв свят, за чието някогашно съществуване говори само образът на влаковете, който имплицитно вписва представата за някакво движение. И времето е спряло своя ход, нарушена е неговата естествена посока минало – настояще – бъдеще, защото в този свят “човекът нищо не очаква.” От този момент нататък започва разчупването на леденото обездвижено пространство , което е взривено отвътре чрез съдбовния сблъсък между двете начала на човешката същност – плътта и духът му. Духът предусеща, че “все пак нещо предстои” и, “пребледнял”, започва да чертае нови планове, но за да може да ги реализира, той има нужда от помощта на тялото. Рязкото нарушаване на статиката чрез глаголите “блъсва” и “грабва” явно е провокирано от все още живото духовно начало у човека, което е подсказано чрез образите на виното и чая. В системата на световната символика виното се възприема не само като питие на живота и безсмъртието, но и като психически елемент с висша стойност – то е културна придобивка, носител на положителен вътрешен живот. Душата усеща въздействието на виното като божествено чудо на живота, защото то има способността да преобразява земното и вегетативното в дух. Неслучайно за софистите то е символ на инициационното познание, достъпно за малцина. Обединяването му със символиката на чая ( знак за усилено будуване в съзерцателната тишина за достигане до съзнание за Същността, в която участва “Аз”-ът ), налага представата за момент на съдбоносно прозрение – разривът между човека и света може да бъде преодолян чрез силата на любовта. Лирическият човек , като един от “посветените”, не може да съществува повече като обречен самотник, като “еднорога луна”. Той е част от Всемира и е готов да изстрада правото си на единение и щастие:

Любов – достатъчна причина.
Любов – достатъчна вина.

Втората микротема започва с мотива за изпитанията на човешкото в човека, за да заслужи правото на живот. Несамостойното сегашно време на глаголните форми “да изпита” и “да претърпи” имплицитно обвързва битието на човека с бъдещето, с това, което предстои. Той е видян в неговото пространство като пътуващ странник, като своеобразен пилигрим, търсещ брод към светините на своя дух и готов в тяхно име да понесе всякакви мъки. Лирическият говорител от наблюдател се превръща във фикционален съучастник и, сякаш сливайки се с Бога – арбитър, следи всяка негова стъпка и действие:

не му изтривайте сълзите,
не го отвеждайте да спи.

Сега той наистина е “неизбежен” човек с предопределеност на съдбата си да страда, да търси, да скита и намира сам онова, което трябва да бъде осъдено и онова, което заслужава прошка. Той трябва да изболее своите открития и вглъбен в себе си, сливайки се със светлината и скрежа на земните си дни и нощи, в душата му да се роди пречистващата сълза – символ на болката, но и на застъпничеството свише. Само тогава той ще заслужи доверието да бъде новия Сеяч, макар и на все още слаби семена сред фалшивия блясък на съвременните “луминисцентни пустини”. Такава е цената на най-голямото благо, с което ни е дарил Демиургът:

Живот – достатъчна причина.
Живот – достатъчна вина.

Третата микротема коментира една нова позиция на лирическия човек, която е обвързана с бъдещето. Прави впечатление редуването на глаголните времена в трите семантични части – самостойното сегашно време от първата е заменено с несамостойно сегашно и с бъдеще време във втората, докато третата микротема, обединяваща триадата минало – настояще – бъдеще, въвежда освен предходните глаголни времена и минало преизказно, което ретроспективно ни връща назад, за да ни убеди, че с цената на много болезнени изпитания лирическият човек е заслужил правото си да живее:

Пълзял, съвземал се, излитал.
Мъжествен. Смъртен. Наскърбен.
Един почти спокоен жител
на своя бесен континент.

Редуването на подсилена глаголност с кратки безглаголни изречения внася усещане за ускорен ритъм, за една особена динамика на живота, който поставя нови изисквания към лирическия човек. Функцията на “виното” и “чая” вече е изпълнена – довела го е необходимото прозрение за стойността на живота. “Дъждът” също е изпълнил своята роля на озарение и мъдрост и е подготвил времето за появата на чудото на алхимиците – от лирическия човек се изисква само “някой сняг да ускори”, за да се достигне до онази точка на алхимичната трансмутация в еволюцията на човека, в която преобладаващата материя ще се превърне в преобладаваща духовност. Защото само духовно извисеният човек може да се пожертва в името на себеподобните си:

А утре може да загине.
И без дуел. И без война.
Човек – достатъчна причина.
Човек – достатъчна вина.

Финалът обединява съдържанието, заложено в трите микротеми, за да наложи една нова представа за човешкото. Неговите параметри включват не само плът и дух, но и живот и любов. И ако в библейските текстове от Битие, коментиращи създаването на човека, се поставя акцент върху “подобието”, а не върху “образа” (“В деня, когато Бог сътвори човека, Той го направи по свое Божие подобие”), то в стихотворението на Калин Донков са наложени други измерения – вече не “Бог е Любов”, а “Човекът е Любов” и затова има право на Живот.

---------------