Уикенд в Айчестън

Дата: 
петък, 5 July, 2019
Категория: 

Уикендът започна още в петък по обяд. Едвин Киферсън излезе от кантората малко след един и бързо се упъти за в къщи. Денят беше тих и слънчев. Още като навлезе в тяхната улица, той забеляза колата и суетящите се около нея деца. Съпругата му качваше голям куфар в багажника, а синът му пакетираше ракетите за федербал. “Боже мой, как можах да забравя?” – каза си Киферсън, когато осъзна, че това са приготовления за пътуването до Саймън. Той усили темпото и скоро се озова при Уили, Кет и малкия Робер.

– Добър ден, сър! – нестройно отговориха на неговия поздрав момчетата, а Кет само му кимна с глава към черния Линкълн.

– Както виждам, готови сте! – констатира Ервин и допълни при влизането си в къщи: – Тръгваме след десет минути!

Когато излезе в спортно карирано сако и голям каскет, тримата седяха вече в семейния автомобил.

– Ти ли ще шофираш, Уили? – запита държавният служител седемнадесетгодишния си син с все по-приповдигнато настроение.

– Както кажете, сър – отвърна Уили Киферсън и седна зад волана.

– Посока Айчестън! – разпореди бащата-чиновник и се отпусна блажено на задната седалка до жена си.

– Към Айчестън! – извика възторжено малкият Робер, жестикулирайки като регулировчик.

Линкълн-ът тръгна сред дим и пушеци и скоро родната “Барнаби стрийт” остана назад. Всяка събота, след един часа семейството на държавният чиновник Киферсън пътуваше за градчето Айчестън, на 50 мили от града на гости в имението на Саймън Шрьоджери, ескуайър, където прекарваше свободното си време до понеделник сутринта.

– Господин Саймън спомена, че днес и дъщеря му щяла да бъде там – каза Кет.

– Нима се е завърнала от Брюксел? – отвори уморените си очи Ервин. – Интересно.

– Да, разправят, че се оженила за известен фламандски магнат – производител на шоколад.

– Ооо...

– Може и той самият да присъства през уикенда в имението.

– Защо не ме предупреди... Такъв човек... Макар и бедни роднини можеше да се подготвим с някакъв подарък.

– Напротив, това е нещо като изненада. Как ще ни се зарадва Беатрис-Мари! Как си играеха като малки навремето с Уили в същия този замък. Спомняш ли си, синко, как как дърпаше буклите и и как тя плачеше и се оплакваше пред херцогинята, бог да я прости, от твоето поведение, което не беше съвсем безукорно всъщност?

Младият Уили дъвчеше и безизразното му лице дори и не мръдна от някакъв спомен. Робер викаше в поредния екстаз:

– Смачкай я! Извий и шията! – това се отнасяше за някоя от накацалите на шосето белоснежни патици.

Баткото със садистична наслада рязко натискаше педала на газта и колата, силно залюлявайки се, преминаваше през центъра на стадото. Уили злорадо се хилеше, а Робер пищеше от удоволствие.

– Ей вие, няма ли да престанете!? – ядосан запита Киферсън.

– О, кей, сър! Стига вече, Роберто! – дебелите устни на тийнейнджърът отново започваха равномерно да се свиват и разпускат в зависимост от това накъде отиваше дъвката в устата му.

Колата скоро зави встрани от главния път и по прашно шосе от павета стигна до старинен замък – замъкът на херцозите Шрьоджери. Уили паркира под огромен дъб пред парадния вход и констатира:

– Пристигнахме, семейство.

Малкият брат, който обичаше по начало да повтаря чуждите думи, пищеше пронизително:

– Пристигнахме! Пристигнахме!

Семейството на херцог Саймън ги очакваше.

– Скъпа, добре дошла – каза втората госпожа Шрьоджери, – как си малкия?

Малкият Робер се ухили.

Херцогът се здрависа с Киферсън и Уили и ги запозна със стоящия до него мъж, съпругът на Беатрис-Мари.

– П`иятно ми е – изломоти господин Пирмен Питче.

Той беше стар, дебел мъж, почти връстник на Саймън Шрьоджери.

– Заповядайте! Тъкмо сме готови за чая! – извика Беатрис-Мари весело, като погледна Уили с подкупваща усмивка.

– Взела си си дяволски готин съпруг – прошепна и сардонически той, докато влизаха в салона за закуски и чай.

– Нали?

Беатрис-Мари смигна на малкия, който пък прошушна на майка си, госпожа Киферсън:

– Кака Мари е истинска дама, нали мамо?

– Да, момчето ми.

Нощта се спусна ненадейно като бързащ към дома чиновник. Беатрис-Мари посвири на орган Хайдънови мелодии и всички се пръснаха по стаите да спят. За фамилия Киферсън беше отделено лявото крило на стария замък – крилото на призраците.

В Айчестън от незапомнени времена се появяваха среднощни призраци. Всъщност, точно заради това Саймън Шрьоджери закупи старите руини. Този негов жар за наслаждения и ужаси не се хареса обаче на духовете и те решиха да извоюват своето нарушено право за вековно спокойствие. Но беше ли това възможно?

Всъщност призраците бяха само два. Духът на първия владетел на Айчестън – Болчестърския дук и духа на убитата в будоара си дукеса д’ Абървил. И докато стария тристагодишен дук на Болчестър си лежеше в органа или в старите рицарски доспехи, то нетленната дукеса обикаляше нощем из лявото крило и с писъците си будеше благочестивите стопани, а напоследък и спокойния дебеланко Питче.

Тази нощ духовете танцуваха около органа в гостната под звуците на Хайдън, след това дукът си пийна от кръвта на порязалия се Уили и се понапи, а дукесата с писъци полетя из лявото крило на сградата. А Уили с вечната дъвка в уста тъкмо излизаше от стаята си с намерение да се срещне тайно с Беатрис - Мари. “Нещастното момиче!” – казваше си той, когато съседната вратата изведнъж издайнически изскърца.

– Батко, къде си? – беше малкият Робер. – Страх ме е...

В този миг се чу приглушен писък. Робер падна по очи на пода.

– Ей сега идвам – успокои го Уили, – ето ще те заключа за да не те е страх.

Малкият брат чу изщракването на ключа. Тъмнината влезе в стаята. Отвън, съвсем слабо, грееше пълната йоркширска луна. Вратата слабо се открехна, като че ли Уили не я беше заключил преди миг. Робер се зави през глава. Духът бавно се приближи.

В същото време Уили прегръщаше приятелката си от детинство и си мислеше за мосю Питче с неприкритото злорадство на предпочетения любовник: “Богатството не винаги прави хората щастливи. ”

На сутринта домакини и гости слязоха да закусват. Робер беше много блед и не повтаряше както винаги чуждите думи.

– Боже мой, болен ли си, момче? – запита господин Киферсън.

– Ами не.

– Тогава се храни като всички!

– Но той е блед като призрак! – възкликна госпожа Киферсън номер две.

– Призрак ли казахте? – смутено изрече домакинът. – Да не би нашите квартиранти отново да са се разлудували? Аз съм им забранил да смучат кръв и да нападат моите гости, а виж ти...

– Спомняш ли си нещо, малко братче? – запита обезпокоен Уили.

– Не, нищо – момчето не смееше да го погледне.

– Тогава само си се уплашил. Сънувал си!

– Това е вече прекалено, маман – намеси се възмутената Беатрис-Мари, – защо не продадете този замък на ония американци от Илинойс?

– За да го отнесат в Щатите!?

– Не, за да се отървем от вампирите.

– Те не ни пречат – спокойно отпи от чая си сър Саймън.

Господин Питче също се намеси:

– На мен също. Виковете им ме приспиват Само във филмите призраците са страшни. Добре ли ще ти е, миличка, ако след години гонят духа ти от този чудесен замък?

– Не става въпрос за това, скъпи... ето малкия е бледен – те станаха много-много нагли!

– Ха-ха... нагли... това са само духове, дете! Дъще, ти си прекрасна, дай да те целуна!

Саймън Шрьодери се смееше от сърце.

– Но Робер е зле! – свали го на земята госпожа Киферсън.

Момчето мълчеше по-бледо от смъртта, а Уили си помисли, че Беатрис надали ще напълнее повече от колкото бе наддала. Сър Саймън пък бързаше да отива на лов. Той успокои гостите си, че ще успокои духовете на къщата. Около органа в гостната той завари счупени чаши. Благородникът почука по капака на органа:

– Слушай, Болчестър!

– Да, шефе.

– Пил си кръв?

– Да, шефе.

– Защо? Разбрахме ли се преди това?

– Да, шефе.

– Е, и...

– Това е работа на д’ Абървил...

– Ами тогава...

– Уви, станала е вампир.

– Значи и призраците се израждат?

– Наистина е така. Ако живееше във вашия век, сигурно щеше да е морфинистка!

– Ще имаш кръв за херцогиня д’ Абървил. Всяка вечер ще коля червено петле, но гостите ми не докосвайте! Ах, тази лудетина! Заслужава да я лиша от топла храна.

Вторият ден на уикенда на фамилия Киферсън премина много хубаво. Нощта беше спокойна. В понеделник сутринта Уили набираше скорост със семейния автомобил към града. В кантората ранобудни клиенти чакаха господин Ервин Киферсън. Уикендът свърши.

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.
Image CAPTCHA
Enter the characters shown in the image.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите