Творецът, духовникът и гражданинът Васил Друмев – между вярата и съмнението

Творецът, духовникът и гражданинът Васил Друмев – между вярата и съмнението
(165 години от създаването на първата българска повест „Нещастна фамилия”)

Васил Друмев се ражда в едно динамично историческо време на активизиране както на революционно-освободителните, така и на културните процеси на Балканския полуостров. В годината на раждането му, 1841, избухва въстание в Нишкия санджак, в което българи и сърби заедно се сражават срещу турския поробител. Хиляди мъже, жени и деца са избити, стотици къщи са опожарени. Въпреки изключителната жестокост, с която въстанието е смазано от редовната турска войска и башибозук, две години по-късно, през 1843 година, българските емигранти в Румъния организират въоръжена чета за преминаване в България. Водачите им са арестувани и осъдени на каторжна работа. На 1 юни, 1850 година, избухва ново въстание във Видинска, Кулска, Белоградчишка и Ломска околия и се разпространява из цяла Северозападна България, като нанася тежък удар върху стабилността на Османската империя. Особено революционно оживление настъпва след обявената Руско-турска война от 1853/1856 година – Кримската война. Военният неуспех обаче попарва надеждите на Г. С. Раковски и Никола Филиповски, които подготвят народа за въоръжена борба в подкрепа на Русия. За съжаление Англия, Франция и Австрия застават на страната на Турция, което принуждава Русия да отстъпи.

Сред кипежа на това революционно време от 1847 до 1856 г. Васил Друмев учи в Шуменското училище. През 1849 година в града са настанени полски и унгарски емигранти, които активизират културния живот на българското население, унгарецът М. Шафран създава оркестър, в който свирят някои от заселниците в града, а полските и унгарските емигранти представят драмата на Сигмегети „Беглецът” и организират представление на комична опера. По време на Кримската война театрални групи подготвят пиеси за френските и английските войски, които се намират в Шумен.

Щастливо съвпадение за Васил Друмев е идването на учителите Ст. Изворски и Сава Доброплодни в града, които, освен четенето на псалтира и октоиха на гръцки език, въвеждат изучаването и на география, смятане и граматика. Сава Добролодни основава Шуменско класно училище, в което се изучава славянски език, история, география, краснописание, свещена история и гръцки език. През 1849 година Васил Друмев става ученик на Сава Доброплодни, но за съжаление закратко – през 1852 година той напуска Шумен, а през 1853 започва Кримската война. Училищата са затворени, а учениците са принудени да копаят ровове за подсилване на укрепленията на турската армия. В студентската си курсова работа – „Исторический очерк последней (Крьiмской 1853 г.) войньi” – за този период от живота си Васил Друмев пише:

„Въобще може да се каже, че прехвърлянето на руските войски на десния бряг на Дунава изпълни с радост сърцата на християните и възбуди в тях немалко утешителни надежди за приятно светло бъдеще. Не ще преувеличим, ако кажем, че християните в Турция очакваха русите като освободители. Аз добре си спомням, че когато в Шумен гонеха българите с тояги, за да работят по укрепленията и рововете, тези труженици се утешаваха един друг с надеждата, че краят на това ще дойде скоро, че той, руснакът, е близо. Такива утешителни надежди българите изказваха един друг на глас и никой не пострада. Така единодушно очакваха подобни надежди те. Бояха се само от едно – да не би Русия, както в предшествуващите походи, да се оттегли отново в своите земи, като остави беззащитните християни на произвола на още по-разярените турци. За нещастие този страх се сбъдна.”
(Литературен архив, т. V, с. 77 – в превод от руски на български език)

Наблюдавал някои от представленията на полско-унгарските групи, В. Друмев се опитва сам да играе съчинени от него роли – според близките му, преоблечен като поп, обичал да си играе „на черква”. (акад. Юрдан Трифонов, „Климент Браницки и Търновски”, Сф., 1926 г.). През 1856 г. в Шумен е организирано първото представление в България с комедията на гръцкия писател Милтиадис Хурмузис „Михал Мишкоед”, побългарена от Сава Доброплодни, в която Друмев играе главната роля. Отличен ученик, през 1858 г. той е назначен за помощник-учител (суплент), което му дава възможност за по-близък контакт с Доброплодни, да разговаря с него и да заема книги от библиотеката му, да слуша разказите му за Симеон и Омуртаг, за старобългарските книжовници Черноризец Храбър и Евтимий Търновски, а думите му, че за духовното и националното освобождение на България са необходими учени хора с авторитет, които да могат да приобщават със словото си обикновените неуки българи за благородната родолюбива кауза, го карат да се замисли за собственото си бъдеще и раждат амбицията да получи по-високо образование извън поробеното си отечество.

В началото на 1858 г. Българското настоятелство в Одеса уведомява Драган Цанков, виден общественик в Цариград, че Русия е отпуснала няколко стипендии за будни български младежи, които да продължат образованието си в Одеса. На 29 април 1858 г. Друмев заминава с параход за Одеса, но по пътя е ограбен, остава без пари, без паспорт и препоръчителни писма, но благодарение на капитана на кораба успява да пристигне благополучно и на 17 май се записва в Одеската семинария. Престоят му в Русия е особено важен за формиране на неговия мироглед. В Одеската семинария се запознава с Г. С. Раковски, който се ползва с изключително уважение сред българските семинаристи заради неговите поеми „Предвестник Горскаго пътника”, „Горски пътник” и публицистичните му публикации в „Българска дневница”. Особен ореол му придава дързостта да критикува Одеското българско настоятелство заради консервативните порядки, въведени в семинарията, и за публичното му противопоставяне на догматизма в преподаването: „Той от дъно разклати набожността на учениците, като при всеки случай правеше най-саркастични присмивания върху всичко религиозно и с най-неприлични псувни се отзоваваше за християнската вяра и въобще за религиозните обреди.” ( Ст. Минчев, „Из историята на българския роман. Материали за живота на Васила Друмева, митрополит Климента”, Сф., 1908 г.) Свободомислието на Раковски се предава и на българските семинаристи, мнозина от тях се преместват в гимназията на Одеса, поради което той е уволнен.

Революционно демократичните възгледи на Раковски дават своето отражение и върху Васил Друмев. В Одеса той има възможност да наблюдава упоритата борба срещу помешчическия строй в Русия и през призмата на възгледите на Раковски да види огромните социални противоречия в руската действителност. Не по-малко голям е и контрастът между бедните семинаристи и живота на богатите български търговци в града. Като сътрудник на „Цариградски вестник” и сп. „Български книжици”, в писмо до своя кореспондент, Друмев пише: „Нихна милост вършат работи само за собствени интереси и са много далече от това да правят полза народу си.” (Сб. „Климент Търновски”, Сф., 1927 г.). В българските периодични издания в Цариград Друмев публикува много от своите стихотворения и статии. Безкомпромисно честен като публицист и съидейник на борците за черковна свобода, Васил Друмев се противопоставя на всеки, който се опитва да отклони българите от актуалните обществени проблеми. Въпреки уважението си към своя благодетел Драган Цанков, в бр. 468 от 1860 г. на „Цариградски вестник”, Друмев остро критикува подкрепата му за униатите и негативното му отношение към Раковски. И съвсем не е случайно, че именно тук, в Одеса, Друмев създава своята повест „Нещастна фамилия”, с която поставя началото на този жанр в българската литература. Писана в периода между 1857 – 1860 г., тя е публикувана за първи път в кн. 18, 19 и 21 на сп. „Български книжици”, а като самостоятелно издание излиза през 1873 г.

След срещата си с Г. С. Раковски в Южнославянския пансион в Одеса, смутен и възхитен едновременно от непоколебимия му революционен дух и неговата ерудиция, от неизчерпаемите му познания по история, литература, фолклор, езикознание, етнография и от възможността му да ползва източници на гръцки, френски и санскритски, разочарован от програмата на духовната семинария, Друмев иска да го последва в неговия път. Интригуват го новите планове на Раковски да организира борбата срещу османското робство чрез обединяване на българските войводи и други български доброволци, като създаде легия в Белград, която да подкрепи сърбите в тяхната борба срещу общия им потисник, за да се положи началото и на борбата за освобождението на България. Научили за формирането на легията, в Белград пристигат Васил Левски и Стефан Караджа, като под командването на Раковски се събират около 600 доброволци. Сред тях е и Васил Друмев. На 15 юни, 1862 г., става решителната битка между сърбите, българските легионери и турците. В хода на сраженията Друмев влиза в конфликт с Раковски и е арестуван от него. Според Юрдан Трифонов („Васил Друмев – Климент Браницки и Търновски”) след няколко дни Друмев е изведен пред строените легионери, за да бъде разстрелян, но Караджата застава с една голяма цепеница пред Раковски и му извиква: „Ако убиеш Друмева, и ти няма да осъмнеш!” Взаимното огорчение между Друмев и Раковски трудно се преглъща, но след сключеното примирие между Сърбия и Турция, Друмев моли Раковски да поиска от сръбското правителство средства, за да могат той и другите семинаристи да се завърнат в Одеса. Пътешествието от Белград до Одеса намира своето художествено отражение в автобиографичната повест на Васил Друмев „Ученик и благодетели”.

Пропуснал десет месеца от обучението в семинарията, Друмев понася много унижения от Българското настоятелство в Одеса, за да се запише отново като семинарист. Благодарение на упорития си характер и големи интелектуални заложби, той успява да се подготви, да се яви на допълнителен изпит и да продължи обучението си. Заедно с Павел Календжи, Димитър Благоев и Никола Гюзелев влиза в т. н. „Книжовно общество” в Одеса, основано в края на 1862 г., което си поставя за задача да подготви учебници за всички български училища. За съжаление успяват да издадат само книгата „Другар на децата” с народни песни, гатанки и занимателни разкази, със специален раздел „Родина и отечество”, съставен от В. Друмев, който раздел представя исторически събития от създаването на българската държава до падането й под турско робство, като в повечето случаи като източник на информацията Друмев използва издадената във Виена през 1871 г. книга на Войников „Кратка българска история”. През 1865 г. Друмев завършва Одеската семинария и се записва в Духовната академия в Киев. Въпреки че там се преподават предимно църковно-богословски предмети (догматическо, нравствено и сравнително канонично право и всеобща история на църквата), Друмев проявява засилен интерес и към светските науки: философия, физико-математически дисциплини, руска гражданска история. На 4 март 1870 г. конференцията на Академията удостоява Друмев с научната степен „Кандидат на богословието”, а на 13 октомври 1872 г. Светият синод на руската православна църква утвърждава това решение.

През 1869 г. Друмев заминава за Галац, после за Браила, където става учител и директор на българското училище до 1873 г. Като ръководител на училището, по модела на европейската образователна система, въвежда за първи път „Бележна книжка за ежедневните отговори в уроците и за поведението на учениците”. Тя съдържа не само оценки за успеха и поведението на ученика, но и правила за задълженията на родителите. В изложението си за учебната 1871 – 1872 г. в Браила Друмев отбелязва: „Горчива истина е това, че на мнозина тукашни българи децата или съвършено не знаят да говорят български, или пък говорят твърде слабо, неправилно български. Какво чака тези български рожби, ако бащите им не вземат мерки за тяхното побългаряване?” (Дочо Леков, „Васил Друмев – живот и дело”, изд. „Наука и изкуство”, 1976 г.) Още през 1869 г., след пристигането си в Румъния, В. Друмев, заедно с Марин Дринов и Васил Стоянов, основават Българско книжовно дружество (сега БАН), като Васил Друмев става негов действителен член, деловодител и зам. председател, както и редактор на периодичното списание към БКД. Постепенно в неговите идейни позиции настъпва промяна, той все повече се ориентира към еволюционно-просветителската обществена програма, като на страниците на „Периодическо списание” и „Дунавска зора” публикува литературно-критични и публицистични статии, свързани с възпитанието, животописи, отзиви и рецензии, в които (преодолял своите сантиментално-романтични увлечения) дава оценката си от позициите на реализма, като изисква от творците актуалност и сила на словото, ясно заявена гражданска позиция, както и висока естетическа стойност на създадените произведения. Остротата на словото му предизвиква реакции, които често пъти го въвличат в ожесточени спорове. В книгата си „История на българския роман. Материали за живота на Васила Друмева (митрополит Климента)”, Сф. 1908 г., Ст. Минчев разказва една интересна случка, която научил от Васил Стоянов, един от учредителите на Българското книжовно дружество, свързана с отношенията между Васил Друмев и Добри Войников, автора на „Криворазбраната цивилизация” и историческите драми „Покръстването на Преславския двор” (1868), „Велислава, българска княгиня” (1870), „Възцаряването на Крума Страшни” (1871):

„Веднъж през зимата на 1871 отиваме с Василя в кафенето на Рали в Браила и намираме на една маса българи, между които и Войников. Последният, недоволен от една рецензия за неговите драми, печатана в „Турция”, като мислел, че е написана от мене, започна да ме кори. В това време Васил се обажда, че той е авторът на тази рецензия за неговите драми, в отговор на което Войников кипва и казва: „Ако... си способен, направи нещо, та недей ходи да ме нападаш.” Васил удря лакътя о масата и продумва: „Ще ти докажа!” – и след 3-4 месеца драмата „Иванко” беше готова.”

Появата на „Иванко” предизвиква поредица от нови литературни дискусии, голяма част от които са последица от предшестващия спор между двамата възрожденци – Войников и Друмев. Пръв отзив за драмата дава Илия Блъсков, който в сп. „Читалище”, кн.2 , 1873 г., я определя като „изрядно съчинение”, а в следващите 7 и 8 книжка на списанието П. Р. Славейков е категоричен: „Иванко” е неоспоримо по-горе от единствените до сега по тази част творения на г. Войникова.” Честолюбивият Войников се чувства обиден и унизен, но Славейков продължава да поддържа тезата си, че в своята драма В. Друмев е съумял по много убедителен начин да открои националната принадлежност на героите си: „В драмата на г. Друмева гъркът мирише на грък отдалече, а българинът личи, че е българин не по дрехите и по името, а по това, що го виждаме, че прави, още и по онова, което го виждаме , че е неспособен да го направи.” Преди издаването на „Иванко” са правени много опити за написване на драматични творби, за да се утвърди театърът като необходим културен институт в българската общност – Ботев превежда драмата на украинския писател Николай Костомаров „Кремуций Корд”, за бележития римски историк, написал история за римската гражданска война и управлението на Август; Бачо Киро драматизира Каравеловата повест „На чужд гроб без сълзи плачат” и я озаглавява „Сиромах Танчо”; Добри Войников написва няколко драматични творби, комедии и исторически драми, сред които се откроява „Криворазбраната цивилизация”. „Иванко” обаче е образец и за начеващи, и за вече доказали се творци. Драмата излиза от печат в края на 1872 г., но докато е жив, Друмев я преработва три пъти – в Браила през 1872, в Севлиево през 1889, и през 1898 в Търново, което говори за изостреното му чувство за отговорност пред читателя и зрителя. Друмев е творец, който не само внимателно се вглежда във всички критични бележки към драмата му, но и в реакциите на публиката по време на нейното представяне. Често пъти остава недоволен от направените поправки и затова изоставя втората й редакция и докато е жив и след смъртта му тя се издава в нейния първи текстови вариант.

Извоюването на църковната независимост на българската общност през 1870 г. поставя нови нерешени въпроси пред Българската екзархия. Тя призовава завършилите духовно образование да се включат в нейна помощ за разрешаването на проблемите. В отговор на този повик от юни, 1873, до пролетта на 1874 г., Друмев преминава през основните йерархически степени, за да бъде ръкоположен за владика под името Климент Браницки през 1874 г. и назначен за викарий на митрополит Григорий.

Ако литературното дело на Васил Друмев е познато поне на моето поколение заради залагането му в учебната програма в гимназиалния курс на обучение, то за духовната и политическата му дейност знаят малцина. А България няма в своята история друг писател, който да е бил два пъти министър-председател на страната (от 25. 11. 1879 до 26. О3. 1880 и за няколко дни – от 9 до 12 август, 1886 г. след детронирането на Батенберг). След Освобождението на България през 1878 г. Друмев е назначен за ректор на Петропавловската семинария край Лясковец. Изключителният му интелект на творец и ерудиран духовник с изявена гражданска позиция се открояват в съчетаването на две, по презумпция несъвместими дейности – на духовник и на политик. Доказателство за авторитета, с който се ползва в общественото пространство, е организираната от него подписка за благодарствен адрес до Александър II по повод благополучния край на Освободителната война и участието му в българското представителство до Сан Стефано, където на 10 април, 1878 г. българите са приети от Великия княз Николай Николаевич. След това Климент е избран за председател на 10-членна делегация, която трябва да замине за Петербург и да поднесе благодарствения адрес на самия Александър II. В края на 1878 г. е определен за временно управляващ Търновската епархия на мястото на починалия Иларион Макариополски, а през 1884 г. е утвърден за Търновки митрополит, на която длъжност остава до края на живота си.

Бурна и често пъти опасна се оказва политическата дейност на Васил Друмев. Като човек с високи морални и граждански принципи, на 10 февруари, 1979 г., той е избран за участие в Учредителното народно събрание, което трябва да приеме конституцията на България. След речта на княз Дондуков-Корсаков, от името на депутатите, Климент произнася слово, в което подчертава признателността на българите към царя Освободител и към целия руски народ, приел присърце страданията на поробените си братя християни. На 17 април е свикано Първото Велико народно събрание, което трябва да избере княз на свободна България. Тактичният и образован епископ Климент се обръща към депутатите с молба внимателно да обмислят предложението и избора си, защото новият княз трябва да се ползва с подкрепата и на Русия, и на Великите сили в Европа. Първото назначено от избрания княз Александър I Батенберг правителство е на Тодор Бурмов, то има задачата да организира и проведе избори за Първото обикновено народно събрание, а новоизбраното обикновено събрание трябва да посочи нов министър-председател, който да се справи с опасността от възникване на евентуална политическа криза. След изборите Бурмов подава оставка. Батенберг осъзнава, че в този момент от него зависи да посочи такава уважавана от обществото личност, която не е политически ангажирана, и в същото време да се ползва с одобрението на руския цар. На 25 ноември, 1879 г., той издава указ за назначаването на русофила епископ Климент за министър-председател на България.

Винаги, когато България се намира в остра политическа криза или правителството е принудено да търси подкрепата на Русия, то се обръща към Климент. Умен, сякаш роден за оратор, при това завършил Киевската семинария, Климент участва и в делегацията до руския император след обявяването на Съединението на България. Забележителна, исторически вярна и психологически въздействаща е речта му пред Александър III:

„Обстоятелствата са такива, Господарю, че ние предпочитаме да загинем, ако Европа и сега пожелае да ни раздели, както тя направи в Берлин. (...) Само ти единствен, Господарю, можеш да предотвратиш тези нещастия на освободената с руска кръв България; и ние пред теб припадаме и коленопреклонно те молим да ни защитиш и спасиш.”
Симеон Радев, „Строители на съвременна България”, том 1

Веднага след Съединението, недоволна от създаването на една силна България на Балканския полуостров, Сърбия обявява война на България. Това налага да се създаде дружество „Български червен кръст”, което се учредява на 20. 09. 1885 г. и за негов председател е избран Васил Друмев, митрополит Климент Търновски. След победата в Сръбско-българската война Батенберг се ориентира към Австро-Унгария и Англия, като непримиримото му русофобство предизвиква граждански вълнения и на 9 август, 1886 г. той е детрониран чрез военен преврат. В създалата се особена кризисна ситуация, митрополит Климент се чувства граждански задължен да нормализира и укрепи дипломатическите връзки между българите и русите. След като Петко Каравелов отказва да вземе участие в съставянето на ново правителство, по настояване на Русия, за министър-председател е назначен митрополит Климент Търновски. Русофобският кръг около Стамболов се обявява против него и правителството му, а самият Стамболов в прокламацията си го нарича „изменническо и вън от законите на страната привременно софийско воглаве с Климента”. Страната е изправена пред кървави събития, войските от Южна България и Сливница, под ръководството на Муткуров и с подкрепата на Стамболов, се насочват към София и за да предотврати разрухата и хаоса в държавата, на 12 август Климент подава оставка.

На 7 юли, 1887 г., на престола се възкачва католикът Фердинанд Сакскобургготски. Климент е отстранен като екзархийски делегат и върнат в Търново. Със заплахи и шантаж Шестото обикновено народно събрание, по предложение на Стамболов, променя чл. 38 от конституцията, според който „българският княз и наследниците му не могат да изповядват никоя друга вяра, освен православната, като само първият княз, ако изповядва друга вяра, може да си остане в нея”. На рождения ден на княза на 14 февруари, 1893 г., Климент Търновски отслужва литургия в съборната търновска църква „Света Богородица”. В словото си митрополит Климент си служи с думи, които след това жестоко рикошират върху него: „Да не забравяме никогаж: има ли православие у нас – има и български народ, няма ли православие – няма български народ.” Думи, които недвусмислено сочат противодържавната политика на Фердинанд и безгръбначните му министри. След завършването на службата речта на Климент е определена от присъствалите на нея търновските първенци като противоконституционна, уведомяват Стамболов, който организира в пресата истински линч срещу Търновския митрополит, като включва в акцията си и духовни, и граждански лица. Климент е арестуван, даден под съд и осъден на пожизнено заточение под строг полицейски надзор в Гложенския манастир. Тежката присъда била издействана от прокурора по делото – Ганьо Чолаков, когото Друмев издържа по време на обучението му. Неслучайно по-късно Алеко Константинов го превръща в един от прототипите на своя знаменателен герой Бай Ганьо.

След падането на Стамболов от власт митрополит Климент е освободен, но се завръща в София тежко болен и на 9 юни, 1901 г. завършва земния си път. 50 години по-късно тленните му останки са пренесени в двора на старата катедрална църква „Света Богородица” (днес „Свето Рождество Богородично”), където се намират и сега. Твърди се, че когато гробът му бил отворен, неговото тяло, облечено в свещени одежди, се оказало цяло и нетленно.

2.

Повестта „Нещастна фамилия” на Васил Друмев е първото оригинално българско произведение от този жанр. Публикувана е за първи път през 1860 г. в сп. „Български книжици”, Цариград, където през 1873 година излиза в самостоятелна книга. Компютърно грамотното днешно младо поколение никога не би си направило труда да я прочете, въпреки присъствието на текста й в интернет пространството, защото ИИ веднага ще му посочи нейните естетически недостатъци – липса на психологическа дълбочина на образите, изкуствено наложена сантименталност, претрупан със събития сюжет, слаба мотивация на героите... Младият българин, поради все по-ограниченото изучаване на българска литература в средното ни училище, изобщо няма представа за дългия път, който възрожденското словесно творчество изминава, за да достигне до създаването на оригинални произведения. За формирането на естетическо отношение на грамотния възрожденски българин към изкуството на словото в условията на робската действителност, важна роля имат преводите на творби от чужди автори, направени от Петър Берон, Неофит Бозвели, Райко Попович, Елена Мутева, Йоаким Груев и още мнозина български възрожденци. Поради липса на оригинални български произведения, в първите преводи се наблюдава една съзнателна промяна на оригиналния текст за адаптирането му към българската действителност, затова говорим за т. н. „побългаряване” на чуждия текст. Такива са „Хубавинка Янка” и „Рада клюкарката” на Петко Р. Славейков, „Две сестри” и „Азаил и неблагодарният селянин” на Илия Блъсков и др. Преводите и побългаряванията на чужди оригинални произведения компенсират липсата на собствени оригинални български творби. Самият Илия Блъсков изминава дългия път на преводача, докато достигне до своята повест „Изгубена Станка”. Началото на оригиналната българска повест, поставено от Васил Друмев с „Нещастна фамилия”, всъщност е част от големия диалог, който българските възрожденски творци водят по въпроса за ориентирането на националната ни белетристика към теми, актуални за тогавашния български читател, за да съдействат за формирането на неговия мироглед и отношение към робската действителност. През 60-те и 70-те години на XIX, паралелно с поставянето на началото на организираното национално-освободително движение, започват и динамични процеси в сферата на културата. Интересът към изкуството на словото се ражда във време, когато България не съществува на картата на света, няма и свои културни институти, които да подготвят бъдещите дейци на литературното поле. Затова появата на повестта „Нещастна фамилия” е революционно по своята същност явление.

Още в личния си предговор към своето произведение Васил Друмев отбелязва: „Тази повест съдържа ужасни нещастия, които е претърпяла цяла българска фамилия. В Европа просвещените народи от едно малко събитие, което е произвело впечатление макар на едно селце, написват цели томове повести. Тези повести, на които съдържанието е повече измислено, приемат се от всички европейци с възторг и даже се гордеят с тях. Ние, българите, ако щем, можем написа безчислени повести не измислени, а истинни. Кърджалиите, яничерите, делибашиите и много други злодеи оставили са във всяко българско сърце материали за повести.” С това конкретизиране на темата Васил Друмев подсказва на читателите, че зад съдбата на „една цяла българска фамилия”, всъщност стои истината за робската действителност на целия български народ. Не бива да ни подвеждат следващите думи на писателя за „голямото човеколюбие и великодушно снизхождение” на наследниците на Османовия трон. Защото те са съобразени с мястото на издаването на повестта – Цариград (Истамбул), столицата на Османската империя. Сюжетът й има откроена обществена насоченост и превръща личната драма на героите в национална. Съдбата на тримата братя Вълко, Иван и Петър и техните семейства е, бих казала, художествен документ и микромодел на съдбата на целия български народ, което е загатнато по символично асоциативен път още във въвеждащата картина на първата глава от повествованието чрез „развалините на стария Преслав” и „приближаването на нощта” (знаци на изгубеното отечество, потънало в нощта на робското небитие) и чрез изхвръкналата от гнездото си сова, чийто „див глас” ечи в преславската гора (совата като символ на преход от ден към нощ, от живот към смърт). Това въведение психологически подготвя читателя за онази страшна картина, която семейството на Вълко и Рада заварва в своя дом:

„Тя едвам отвори къщните врата и подскочи назад. Пред очите й се представи ужасно зрелище. Насред къщи гореше голям огън, до който седеше един едър човек, който беше натъкнал на шиш двегодишно малко дете и го въртеше, като че печеше кебап!... Това нещастно дете беше Недка, Радина дъщеря... При това страшно зрелище Рада силно изкрещя, очите й се напълниха с кръв, всичките й телесни членове се разтрепериха и тя падна полумъртва в ръцете на една бабичка, която беше дошла на помощ...помощ безполезна!...”

Сцената на турските издевателстава в Преслав е мултиплицирана в художественото пространство на цялата повест, макар и с по-различни, но акцентувано трагични контури, защото такава е съдбата и на много други „фамилии” в поробената българска земя:

„В Шумен аз се научих от брат си Вълка защо убили татка ми и защо искали да убият брата ми Ивана. Брат ми Иван се оженил за едно момиче, което Джамал бей (началникът на шуменските яничери) искал да го потурчи. А пък защото в тази работа действал татко ми, затова Джамал бей подкупил няколко панти, които, като запалили къщата ни, убили татка, грабнали братовата ми Иванова жена, искали и брата ми да убият, но той побягнал!... Тези нещастия, както се вижда, бяха доста за нас, но неумолимата божия съдба проводи ни и други. (...) След две недели, след митрополитовото отхождание, в една бурна нощ видяхме, че шуменският пазар гори. А пък нашите дюкяни бяха там.”

„Ах, Жеравна, Жеравна!... (хвали се Сали пред другите кърджалии, б. а.) Нашето име тъй разтреперва целия свят. Малко ли села сме изгорили до сега? Малко християни ли сме избили? Я погледни какво голямо юначество показахме в Жеравна!... Нито един жеравнянин не се отърва... Всичките проляха гяурската си кръв. Само които побягнаха, те останаха живи.”

„Аклъ бей, поглади брадата си, усмихна се и рече:

– Мене ме избива на смях , като помисля за онази жена, която сама се натъкна на ножа ми, защото разпрах дъщеря й... Ха, ха, ха! Видя ли, Сали, как онзи, дебелият човек, се хвърли в огъня заедно с двете си деца?”

Васил Друмев пише повестта си „Нещастна фамилия” като ученик в Одеската семинария, където не просто се среща с Г. С. Раковски, но е и запленен от широтата на неговия интелект и безкомпромисния му бунтарски дух. Запознат още като ученик на Сава Доброплодни в Шумен с произведенията на Раковски „Предвестник Горскаго пътника” (сборник със стихотворения и публицистични статии – 1856 г.) и с „Горски пътник (1867 г.), той носи в душата си спомена за дълбоката покруса на поета Раковски пред печалните развалини на някогашните славни и красиви български столици Преслав и Търново. Неслучайно Илия Блъсков нарича „Предвестник”-а на Раковски бунтовническа брошура, която се предава от ръка на ръка и от селище на селище, за да печели сподвижници за бъдещото велико освободително дело: „Мнозина, които имаха щастието да се сдобият с тази книжка, силно се заинтригуваха за миналата слава на българския народ. Но не само това: унилият дух у българина като се пробуди, изгубените надежди у него се възродиха и, можем да кажем, че в тия стихотворения се възпитаваха бъдещите борци за нашата свобода.” (Илия Блъсков, „Материали по история на нашето възраждане”, 1907 г.) Един от тези щастливи възпитаници на словото на Раковски е и Васил Друмев. Само две години след отпечатването на своята повест той напуска Одеската семинария, за да се влее в редиците на доброволците в създадената от Раковски в Белград Първа българска легия. Този революционно-бунтарски дух, като част от мирогледа на Друмев, преди тези събития от личния му живот, намира своето художествено отражение в съпротивата на героите му от „Нещастна фамилия” срещу робската действителност. Още в началната първа глава, когато Вълко вижда детето си нанизано на шиш как се върти на огъня като кебап, потресеният баща инстинктивно съсича турчина. Велико и Стоян с отчаяно мъжество, с „хитрости” и „без страх” се втурват срещу „разбойниците”, които „един след друг падаха отпреде им като снопи”. С разтреперан от вълнение глас Иван заявява на брат си: „Моят град е широкият Балкан, а моята къща – дебелите клонести дъбове!...” И още – „Като порасне това дете, кажи му, че чичо му Иван заради него се е облякъл в хайдушки дрехи...”

Паралелно с индивидуалния отпор, Друмев представя и организирането на българите в хайдушки групи за защита на Преслав и Котел от кърджалиите:

„Как е възможно да влезем, ефенди? Котленци се обградили с коля и пушки; но само това да е, то лесно: а ти не видя ли какво беше се натъкмил градът да се пази? – продължи Сали. – Градът беше обграден с един голям зид (дувар), подобен на твърда крепост, който го опасваше навсякъде; но при това не беше само гол зида, а на всеки 20 разкрача на раздалеч имаше по едно доста голямо число человеци, събрани да вардят по-мъчните места на влизането в града. А при по-лесните проходи на зида, сир. при всеки път, който водеше в града, беше затворен с високи порти, до които имаше устроени по две табии, снабдени с всичките нужности за в бойно време. В тези табии имаше по едно голямо множество человеци да пазят, които бяха въоръжени много храбро, за да отблъскват нападателите си...”

Друмевите българи са представени в романтично извисената светлина на готовността за саможертва, за да се утвърди идеята за организирана въоръжена борба срещу турския поробител. Конкретните случки са взети от реалната действителност, което придава не само достоверност на повествованието, но и актуалност на темата. Този художествен факт рязко дистанцира „Нещастна фамилия” от т. н. „побългарена” белетристика и я превръща в художествен документ на епохата, представена едновременно със средствата на сантиментализма и реализма. Когато започва да пише своята повест, Васил Друмев е едва 17 – 18-годишен юноша, воден от амбициозната задача да създаде нещо, което до този момент не съществува в националната ни литература. Естетическия си опит черпи от прочетените преводни произведения от европейски автори – „Робенсина Крусо” на Даниел Дефо и „Изгубено дете” на Христофор Шмит в превод на Иван Богоров, „Черноносящая госпожа” на Христофор Шмит в превод на Йордан Ненов и др. подобни, но му липсват оригинални български белетристични произведения, които да използва като модел. Чувството му за обществен дълг обаче го кара да поеме върху крехките си юношески плещи отговорната задача сам да създаде онова, което липсва в нашата национална литература, въпреки съзнанието за собствената си неопитност и ограничени литературни познания. Неслучайно изчаква 12 години след първото й обнародване през 1860 г. в „Български книжници”, за да я издаде в самостоятелна книга през 1873 г., където, въпреки заявеното в предговора й, че „предпочита да я остави така, както „тя е излязла от дълбочината на сърцето му”, все пак прави осезаеми редакционни поправки в 7-мата й глава. Второто й издание излиза от печат, след като той вече е спечелил известност и като белетрист с втората си повест „Учител и благодетели”, и като драматург с драмата си „Иванко”. В следващите десетилетия, въпреки критическите бележки на Боян Пенев за липса на композиционна последователност и единство, на Д. Николов и Г. Константинов за героите му, които „едва ли могат да се преценяват като нещо обществено, исторически или психически оформено”, или на Дочо Леков, че „с първата си повест Друмев не можа да създаде истински художествен образ”, повестта продължава да има своите читатели и почитатели. Факт е, че тя е преведена на руски и чешки език и са правени опити да бъде драматизирана още във времето, в което е създадена. Всичко това, само по себе си, е доказателство, че „Нещастна фамилия” се е възприемала от възрожденския читател като актуално по тематика произведение, което предизвиква неподправени вълнения и насочва към размисли.

3.

В историята на българската литература между представителите на изкуството на словото (вероятно както и във всеки друг вид изкуство) съперничеството между авторите е познато явление. Елин Пелин и Йордан Йовков водят дълга дискусия, разменят си обвинения в плагиатство и заплахи за съд по повод близостта на сюжетите и образите в „Гераците” на Елин Пелин и „Боряна” на Йордан Йовков. Накрая достигат до извода, че приликите между двете творби се дължат на отразената в тях съвременна действителност и многото подобни случки, публикувани в пресата. Известни са критичните бележки на Пенчо Славейков за естетическа мяра и несъвместимост на образи в Ботевата балада „Хаджи Димитър” (статията на Славейков „Жив е той, жив е...”,1906 г.), както и студията на Иван Вазов „Христо Ботев” (сп. Денница”, 1890 г.), съдържаща поредица от обвинения, свързани с конкретни Ботеви поетични творби, в които намират отражение социалистическите възгледи на автора и отношението му към църквата. Днес между елитни български творци подобни дискусии, свързани с естетиката и идейния заряд на конкретни произведения, не се водят. Ако има някакви спорове, то те са свързани предимно с получени награди, с класирания в материално добре обезпечени литературни конкурси или с печалбите от широко тиражираните у нас и в чужбина книги все на едни и същи автори, и то не заради таланта им, а заради съществуващата политическа конюнктура. Спорът между Добри Войников и Васил Друмев няма нищо общо с подобни дискусии в новата и най-новата българска литература, защото, в резултат на критичните забележки на Васил Друмев по повод естетическите недостатъци в историческите драми на Войников, се ражда една нова драматична творба, която през епохата на Възраждането се превръща в еталон и мяра за художественост в този литературен жанр – историческата драма на Васил Друмев „Иванко, убиецът на Асеня”.

Драмата „Иванко” излиза от печат в края на 1872 година. Скоро след публикуването й в сп. „Читалище” възторжена оценка за новата българска историческа пиеса дава Петко Р. Славейков:

„... Най-хубавото в тази драма е това, че характерите са удържани до поразителна вярност. Няма нищо ни в мислите, ни в думите, което да не е естествено и няма нищо несвоевременно и несвойствено на състоянието в живота на действащите лица; а това е най главното – защото най-големият камък за струпване в този род съчинения е туй, дето често, твърде често писателите изтърват жицата на основния характер, та го побъркват и не могат да се опазят да не турят в ума и в устата на героите мисли и думи от другата епоха. (...) От друга страна ний би направили бележки само върху развезката на драмата, която намерваме малко слаба, и особено след трагическата смърт на Асеня, която остава като заглушена и подир която падението на Иванка изпада малко вяло . (...)
П.Р. Славейков, сп. „Читалище”, 1873 г.

А Любен Каравелов, във в. „Независимост”, г. III, бр. 28, отбелязва: „Васил Друмев е буква „А” , след която ще вървят другите”.

В драмата „Иванко, убиецът на Асеня”, за разлика от няколкото исторически пиеси на Добри Войников, спечелили му литературна слава до този момент, Васил Друмев търси не толкова събитията, колкото философията на българската история и психологическите аспекти на властолюбието, които предопределят действията на неговите герои. Въпреки че драмата акцентува исторически момент от времето на Второто българско царство, възрожденският зрител и читател открива съвременни аналогии на случилото се – стремежът на Византия да подчини на собственото си фанариотско духовенство българския народ, като му попречи да създаде своя самостоятелна балканска източноправославна общност. През епохата на Възраждането Движението за църковна независимост е първото общонародно дело, в което народът влиза в сблъсък с онези сили, които, покорявайки на своята воля духа български, поддържат устоите и на политическото робство на ислямизма в лицето на Османската империя. В този контекст духовникът Васил Друмев представя сблъсъка между отец Иван, който въплъщава идеята за православието като неделима част от държавността, и Исак – олицетворение на лицемерната властолюбива имперска политика на Византия. В драмата на Васил Друмев, пак като оттласкване от пиесите на Добри Войников, отношенията „свое – чуждо” придобиват нови измерения – и на „свои срещу свои”, които работят за чужди интереси, като изходът от този сблъсък е гибелен за целия български народ. И малцина са тези от „своите”, които осъзнават важността на този сложен, колкото личностен, толкова и национален проблем, защото той стои на границата между бунта срещу Асен и предателството. Изразител на тази позиция в драмата става Милко, който, въпреки че се чувства пренебрегнат от царско семейство, когато научава, че е поискана помощ от Византия, заема една достойна гражданска и патриотична позиция, която звучи актуално и днес, като заявява директно на Иванко:

„Вече сме в огъня и връщане няма. Но ти казвам отсега, че дотогава, докато борбата става между тебе и Асеня, аз съм цял твой; но ако – недай боже – ти срещнеш на пътя си народа и поискаш с помощ от враговете му да го потъпчеш, тогава аз съм твой враг.”

Начинът на изграждането на сюжета, както и на сложния духовен свят и психологическа дълбочина на своите герои, Друмев черпи от големите образци на този жанр в световната литература – от Шекспировите „Хамлет” и „Макбет”, от Пушкиновия „Борис Годунов”, дори от Войниковата сценична обработка на повестта на Александър Велтман „Райна българска княгиня”. Друмев за първи път в българската драматургия представя образ с дълбоки вътрешни противоречия между непрекъснато растящото му властолюбие и психологическите колебания и угризения на съвестта. Решението на Иванко да извърши престъпление, за да удовлетвори жаждата си за власт, се сблъсква с чувството му за дълг пред народа. Тези негови колебания, както и отвращението му от самия акт на убийството, намират своето отражение в няколко от монолозите на Иванко в първо действие:

„... Искат да знаят оная страшна мисъл, пред която аз винаги се разтрепервам, но която не мога да изгоря, не мога да унищожа!... Иванка награждават с царски милости, Иванка считат за най-честит на този свят, но колко е Иванко злочестен, колко страшно се мъчи в душата си – това никой, никой не знае!... „Ти си за цар и ако би щял, би станал цар” – преди много време ми прошепна той (Исак, б. а.) и се скри...” Оттогава се мина много време, но имал ли съм поне минута спокойствие! Страшната мисъл винаги се върти в главата ми и не ми дава покой ни минута...”

Героите на Васил Друмев не са праволинейни. По подобие на Иванко са изградени и образите на Мария и Милко. Драматургът успява да улови нишките на всички техни сложни отношения и психологически състояния, да ги подчини на основната идея и да ги изведе напред до края на сюжета, като спази и правилото за единството на действието. Чрез „Иванко” Васил Друмев дава образец на историческа драма, който остава ненадминат дълго време, още повече, че освен на сцената на театър „Османие” в Цариград, тя е представяна многократно от различни театрални трупи в Румъния, а преводът й на чешки език от Йозеф Фрич позволява да бъде поставена и в Прага.

След Освобождението на България Васил Друмев се отдава на духовна дейност и участие в обществено-политическите борби. Въпреки това страстта му към литературата не угасва. За това свидетелства поредицата от недовършени негови произведения: драмата „Царица Евдокия” с три варианта на първите явления, недовършените исторически повести „Цар Иван Александър”, „Цар Тодор Светослав” и „Избавление”, както и „Богдан и Златка”, съвременна повест с две композиционни решения, запазени в два ръкописа, които поради ограничения обем на текста не дават ясна представа за събитията, които Друмев е възнамерявал да включи в нея. Запазени са и множество ръкописи на други негови произведения, които свидетелстват за изключителната му лична ангажираност с изкуството на словото. За съжаление не успява да ги довърши и издаде поради новите обстоятелства, предизвикани от политическата конюнктура в свободна България, интернирането му и ненавременната му смърт.

------------