“Упражнение върху чучело”

“Упражнение върху чучело”[1]

Заглавието на стихосбирката е “игрово”. Играе си с неясни епиграфи. “Чучелото” етимологира към “кукла”. “Като дете често играех в тази игра…” Забележете “в”, не “на”… При Мира Душкова таланта се състои в това да влиза и излиза от фикционалното с лекота. Като дете. Чрез “детсковостта” си поетесата е постоянен център на една божествена сфера, чийто център е навсякъде, където могъщо бие животът… Може би това е абсолютната илюзия, която сродява поета с детето: “дете – средата на Вселената!”

Светът в стиховете е и някак двуполов, но двата пола тук са “одушевеното” и “неодушевеното”, а нежният разлом помежду им е обитаем… “Смъртта е да отвориш врата и да влезеш в другата стая”. Някои стихотворения от първия цикъл “Домове и обитатели” подсещат за Далчев, но вещността е някак въздушна, вещите са изтръгнати от своята утилитарност и светят с парафинените аури на меланхолията, ленивият полъх на трансцедентното издува пердетата като платна на кораб, който ни отнася към непознати материци… “Поетиката на пространството” е осмислена чрез възпоменанието, мечтата, съня. Застиналата реторика на вещите отеква в нямата акустика на дома. В огледалата ни са замръзнали силуетите на “скъпи мъртъвци”, неизживените дни са вече изживявани от други тела: “всичко, което ще се случи, вече се е случило (“Русчук”). “Географията” пък е с привкус на изгнание: “понякога остава континентът неоткрит… той няма явна география” и “миналото лято искахме да идем при корабите на пустинята…”

Вторият цикъл, чийто “гриф” е със заглавието на стихосбирката, съдържа опуси в различни тоналности… Същественото тук са модулациите на живия глас; зад словесните щрихи изпъква нравът на едно внимателно (само)съзнание, отворено за събитията, учудващо се на “опредметяването” си в различни обстоятелства… Едно дуалистично съзнание, овсекидняващо апокалиптичните си визии: “Когато непрестанно виждаш страшното, не ти е страшно.” Разбира се, в поезията играта на “сенки и незримости” е най-старата и увлекателна игра. Частица от голямото “упражнение” да прехвърляме всеки спомен в бъдещето: “подобно трафикант пренасям отломки, късове, парчета…” и с това да оставаме човешки същества, скитащи се по онзи “неведом път” в “здрачината между живота и смъртта…”

В тази книга поезията е усетена като съществуване заради свободата… Бленуване по сладко-горчивия й вкус, който подобно “мирисът на зимата” е деликатен, “но го усещаш – остър и внезапен”.

--------------------

[1] Мира Душкова. “Упражнение върху чучело”, изд. “Авангард принт”, Русе, 2000.

--------------------

Публ. в “Ходове на въображението”, Бургас, 2009.