Сезони на живота

1.

Слънцето целуваше с парещите си лъчи всичко, до което се докосне. Капчиците пот с всяко движение се пускаха от тялото, за да се вкопчат в чуждото. Толкова много плът. Ако погледнем отвисоко тия десетки хора, щяха да ни изглеждат като камъчета, оформящи пясък. Ръцете им се движеха нагоре-надолу, главата се въртеше наляво-надясно, миришеше на море и радост. Всяко движение бе глътка свобода, а силната музика опияняваше.

В такава атмосфера се запознаха Теодор и Татяна.

И двамата изпитваха луда страст да живеят. Това беше първата ваканция като самостоятелни личности. Бяха тъкмо навършили осемнайсет. Първият през февруари, другият – май. Какви прекрасни години, даващи им все още право да кривнат за малко от правия път на живота си. В бъдеще, връщайки се към тези невинни моменти, преди първия сблъсък помежду си, те щяха да изпитват срам. Дори когато ги споделяха, щяха да започнат с:“Държах се невъобразимо безотговорно. Затова направих толкова много грешки. Заради младостта си.“.

Теодор веднага забеляза Татяна. Възбуждащо червения й бански, скриващ това, което той тъй желаеше да види, го хипнотизираше и за момчето остана само да огледа дали районът е чист. За негов късмет приятелки на девойката, готови да се впуснат като хиени, за да му попречат да я заговори, отсъстваха. Това наелектризира още повече тялото му, карайки всяко косъмче да се изправи гордо и да му заговори с пресипнал глас, в синхрон с останалите:“Притесненията са не само безсмислени, но и вредни. Всичко ще бъде наред.“. Теодор направи една смела крачка напред в тълпата. След което последваха две назад, тъй като какаовите очи на хубавицата го удариха със страшна сила и той щеше да се нуждае от време, за да се осъзнае.

Беше се уплашил. А на мъчителния въпрос „от какво“, Теодор прекара ненужно дълго в търсене на отговор. Само използваше тези минути на отлагане, за да се спаси от съдбата, тласкаща го необяснимо настоятелно към онова момиче.

То, от своя страна, изглеждаше непоносимо доволно от самотния си танц. Татяна осъзнаваше как сега бяха дошли миговете на спокойствие. Съвсем скоро се бе разделила с приятеля си и изобщо не й пукаше за това. Единствено се сещаше за него, щом гледаше залеза, пиейки вино във външната част от хотелския ресторант, където се събираха повечето от гостите. Всички тези хора, мислеше си тя, изглеждат толкова щастливи и влюбени. А аз, продължаваше Татяна, не изпитвам никаква завист. Какъв късмет, че сега е на плажа, разхладила фантазиите си с няколко коктейла и се наслаждаваше на своята самота!

Внезапно Татяна усети чужда ръка до себе си. Погледна вляво, за да се омагьоса от най-влюбените очи, които щеше да види през целия си живот. Изпита необясним срам, задето те я гледаха тъй съсредоточено, сякаш отказваха да се затворят, за да не пропуснат и секунда от разглеждането й. Тя отвори уста, но гласът й се изгуби безмълвно из останалите хора, останали вече на заден план; превърнати в страничен наблюдател, ставащ свидетел на създаването на личен, незабравим спомен.

Последва първото докосване. Момчето, чиито очи я бяха преследвали отчаяно и чието име – Теодор, тя щеше да му шепне години наред след като изречеше „обичам те“, точно това момче, пусна ръката си, удряйки рязко нейната. Грубо, непохватно. Все още не бе късно да поправи грешката си. Теодор посегна втори път и вплете пръстите си в тези на Татяна. В този случай, думите бяха безпомощни в точното изразяване на чувствата, изпитвани от двамата. Разцъфването започна.

 

2.

Небето плачеше. Бронзовите листа се пускаха от дърветата само за да бъдат стъпкани или да се удавят. Колите къпеха с уличните локви и без това подгизналите крачоли на минувачите. Лицата на една част от хората бяха сиви като времето, с онази специфична тъмнина под очите, издаваща умора и желание за живот, колкото на мъртвец. Всички се криеха един от друг с помощта на чадъри, които (макар някои да изпъстряха грозния пейзаж) допълнително потискаха мъчениците, търсещи смисъл в съществуването си.

В един уютен, но ненужно скъп, ресторант, опитвайки се да избягат от тази атмосфера, Татяна и Теодора имаха среща.

– Извинявай, че закъснях. В работата ме задържаха, пък и вечер знаеш какви задръст...

– Няма проблем. Недей да се обясняваш. Излишно е.

Вътрешния глас на трийсет и шест годишния Теодор се обади: „О, не, не, остави я да се оправдава – нека чуем как отново света работи против вас двамата и затова тя сега е дошла за пореден път по-късно от планираното.“

– Това е детинско – прошепна мъжът на себе си, за да се успокои, ала думите му достигнаха до ухото на жената.

– Моля?

– Не, нищо – побърза да предотврати евентуалния конфликт той.

Личеше си притеснението по лицето на Татяна. Ала то не беше заради присъствието на Теодор, а защото бе закъсняла. От своя страна, раздразнението на мъжа бе на показ. Чувстваше се унизен, задето бе седял в средата на ресторанта, където всички хора можеха да го гледат, но вместо да му завиждат за красивата жена срещу него, те щяха да му се подиграват за нервния му поглед, обхождащ цялото помещение в търсене на любимата. Да не говорим и за множеството пъти, в които изпращаше сервитьорите от масата си, казвайки им с престорена усмивка: „Не, не съм поръчал. Чакам половинката ми да дойде“. Жалко, че резервацията бе за седем, а часовникът удари осем без шестнайсет, когато Татяна се появи.

Взираха се един в друг около почти минута, а тишината им правеше неприятна компания.

– Навън е ужасно – реши да започне разговор Татяна.

– Дъждът ме успокоява.

– Хм – жената поклати глава. – До края на вечерта ли ще се държиш така? Сам каза, че не е проблем, че закъснях, а сега решаваш да ми се сърдиш.

– Не ти се сърдя.

– Тогава защо се държиш така.

– Как?

– Ами правиш сцена.

– Аз правя сцена?

– Да, точно ти.

Последва въпрос, който накара жената да погледне Теодор, сякаш някой я бе стиснал за гушата.

– Изхабихме ли се? – пророни той.

Нима предстоеше този разговор?

– Не разбирам какво имаш предвид?! – на Татяна й се прииска да не бъде тук, макар вътрешно да знаеше как с всеки изминал ден, те се бяха приближавали до настоящата ситуация.

Ах, само ако не звучаха тези дразнещи, тихи, напоени с любов смехове от съседните маси! Неудобството щеше да отслабне. Ала уви – спасение нямаше.

– Не се получава – призна, въздъхвайки Теодор. – Между нас – гласът му отслабна още повече – не мога да си обясня защо... Но е така.

– Моля те, нека не прибързваме – Татяна се втренчи в масата; звучеше виновно; готова всеки момент да напои лицето си с топли сълзи. – Съжалявам. – допълни жената – Съжалявам – повтори се, все едно така щеше да получи силата, с която да изрази своите объркани мисли.

Имаха нужда от почивка. В това време сервитьорът дойде. Посрещнаха го дружелюбно. Теодор поръча, независимо че Татяна дори не бе погледнала менюто. Той отлично познаваше вкуса й, затова тя прие с одобрително кимане избора му. Когато сервитьорът си тръгна, всеки от двойката бе готова за нов рунд.

– Няма за какво да съжаляваш – започна Теодор.

– Знам – прекъсна го Татяна. – Но ми се ще да имаше. И двамата сме на трийсет и шест, по дяволите! Половината си живот пропилях с теб. Нямам врем...

– Пропиляла? Нима смяташ случилото се помежду ни за загуба на време?

– Очевидно натам отиват нещата.

– Кои неща?

– О, я не се прави на жертва!

– Каква жертва? Какви ги говориш?

– Та, нали ти предложи да се разделим! Не се получавало между нас?! Дори говориш за връзката ни, сякаш вече е приключила!

Погледнати отстрани щяха да изглеждат потресаващо трагично, ако всъщност не провеждаха спора си, шепнейки.

– Не се дръж истерично – заяде се Теодор.

– Не се държа истерично. Пък и да се държах истерично, имам това право, защото ти искаш да се разделим – и преди от устата на Теодор да излезе някаква защита, Татяна продължи уверено. – Боже, а някога се надявах да се омъжа за теб. Че ние сме от осемнайсет години заедно! Всички хора имат деца след толкова прекарано време във връзка!

– Говорили сме относно тази тема. Няма нужда да я намесваш.

Караницата им бе прекъсната. Сервитьорът им донесе вечерята. Чу се по едно глухо мерси от двойката. Той си тръгна. Теодор връхлетя на салата си. Татяна го изгледа с отвращение и безизразно изрече:

– Тръгвам си. Не ми харесва тук.

Нейният опит да избяга от кошмара се получи. Мъжът я изгледа с разбиране как тя излиза от ресторанта. Не я последва.

На следващия ден, Татяна си събра багажа от апартамента, който с Теодор бяха определяли като свой дом. Около две седмици по-късно, те проведоха последния си влюбен разговор по телефона. Той, с дъх на уиски, й задаваше въпроси, на които, тя трезво му даваше отговори.

 

3.

Не беше студено. Ако си сложиш яке, щеше да успееш да избягаш от студа. Снегът отсъстваше толкова осезаемо, че през изминалите седмици децата мечтаеха за него, ала той очевидно бе зает с друго, вместо с появата си на земята. Облаците все гледаха мрачно над хората, оставяйки ги без дори лъч светлина. Това обаче не притесняваше клетниците отдолу, като някои от тях дори проявиха смелостта да вървят с усмивка.

Един такъв клетник не беше Теодор.

На седемдесет и две, той се бе примирил, че ще се провали в двете си най-големи мечти – да спре световния глад и да води щастлив, здравословен начин на живот. В пожълтелите си зъби, той стискаше цигара, докато ходеше с изгърбеното си, хилаво тяло към пощата. Очакваше ли го там хубав подарък от скъп човек? Не. Може би важна доставка? Не. Да не би на Теодор му се налагаше да изпраща писмо? Не. Просто отиваше натам, за да провери дали пък случайно няма да намери стари приятели, две години след пенсионирането си. Ако зависеше от стареца, той все още щеше да работи, ала по-висшестоящите от него избраха по-младите, по-кадърни и по-сръчните с новите технологии, личности. Теодор умираше от скука сам в апартамента си; вече виждаше признаците, намекващи му, че решението да се отдаде на ергенство през целия си живот, освен, разбира се, онзи случай, бе грешно.

– Име? – чу се в другия край на коридора.

– Татяна – последвалия тих, но минал успешно от единия до другия край на помещението, отговор влезе право в дългите уши на Теодор. Сякаш под въздействието на някаква магия, той започна да се приближава към женската фигура.

– Фамилия? – пренебрежително се обърна онази на гишето към старицата.

– Кристова – произнесе, след драматична пауза, слабия гласец.

Теодор вече беше съвсем близо. Човекът, който старецът търсеше бе с фамилия Лалава, ала нямаше връщане назад, освен ако не искаше да изглежда нелепо в своите очи.

Изведнъж необяснима сила нахлу в коридора, прошепвайки на Татяна Кристова да се обърне назад със своето гримирано, като лакирано изгнило дърво, лице. Тя беше остаряла, но онзи поглед, който, в годините на тяхната пламенна любов, бе причинил толкова привързаност и страдание, именно този поглед се бе оказал вечен и им разкри истината.

 

* * *

Двамата се настаниха на една пейка в близкия парк. По пътя, те си бяха разменили досадните питания:“Как си? Какво правиш?“. Следните, безкрайно унизителни, възклицания също се включиха в нелепия старт на един потенциално интересен разговор:“Колко време мина! Беше толкова хубаво! Леле изобщо не си се променила!“ – последното бе реплика на Теодор. А коментарът на Татяна, изречен със сладко-кисела носталгия, дразнеща гърлото, за външния вид на бившата си половинка бе:“Ти пък все едно си излязал от някой шедьовър на Пикасо!“.

– Омъжила си се? – започна с въпросите Теодор, веднага щом седнаха.

– Звучиш много разочарован, че съм успяла да намеря някой, който да те замени...

– Съмнявам се обаче да е бил по-добър от мен.

– Със сигурност изигра по-важна роля в живота ми от теб.

– Дали? Ако не се бяхме разделили, тогава нямаше да го срещнеш и сега нямаше да държиш колет от внуците си.

А, да, колетът – изскочи тази мисъл в главата на Татяна. Старицата почти бе забравила за него, независимо че той през цялото време изглеждаше, все едно се е залепил за пръстите й. Нямаше да го отвори пред Теодор. Беше сигурна, това вътре е твърде лично, за да бъде видяно от него. Ако случайно там се криеше нещо малко или пък евтино, Теодор нямаше да разбере жеста. Вероятно щеше да й се подиграва. Как можеше Татяна да мисли така?! Явно много я бе наранил при раздялата им, че да не вярва, трийсет и шест години по-късно, той да се променил. Напротив – пак ще бъде способен да я засегне.

– Знаеш ли кое ще е най-голямото ми разочарование, когато си отида от този свят? – реши да смени темата тя.

– Кое?

– Че няма да мога да гледам влюбено небето над мен. Вместо това, ще живея на него. Поне Тони е там още сега и когато се кача при него, той ще е готов да направи преживяването по-поносимо. – внезапно Татяна усети как разговорът, по този начин, отива към една друга, по-неприятна, посока, затова побърза да оттегли вниманието от себе си. – Ами с теб какво се случи, авантюристе?

Авантюристе – така го наричаше по времето на невинната им младост, заради желанието на Теодор вечно да пътуват и да опознават света около тях. Жалко, задето сега авантюристът бе посетил достатъчен брой места, че да си да каже „стига“, обричайки се на живот, лишен от чуждата компания. Бе обиколил всичко, което бе възможно да се обиколи, бе се запознал с богато разнообразие от хора, за да признае колко безполезни са човешките взаимоотношения. Поради тази причина, в момента той живееше на безлюден остров, по-точно казано – апартамент на третия етаж, където прекарваше дните си в осъзнаване на колко грешно бе разсъждавал и действал през цялото си обитаване на планетата Земя.

Все пак, тази дума, авантюрист, бе използвана от Татяна, за да разведри обстановката, но на Теодор му харесваше по-дълбокото навлизане в тяхното остаряло бъдеще след общото им минало.

– Ами, добре съм – веднага в главата на Теодор записука аларма за грешен отговор, затова той с притеснение даде начало на поредица от признания – Всъщност... Не ми стигна този живот да намеря истинската си сродна душа. Нито пък успях да оставя наследници. Което, като се замисля, може би е било за добро. – боеше се да погледне Татяна в очите; не отлепяше своите от земята. – Едва ли бих бил добър баща.

– След като приключихме, опитвал ли си да бъдеш с друга – включи се Татяна само защото изпита неудобство от ситуацията.

– Естествено. Не мога да се оплача от липса на женско присъствие до мен през годините. Макар че от доста време започна да намалява, докато сега, то напълно изчезна. Да ти кажа обаче, имах дълга връзка с една разведена майка, след като наближих петдесет.

– И колко време издържахте?

– Пет месеца – имаше някаква чаровна ирония в думите им, която успешно предизвикваше гъдел в гърдите им, покачващ се нагоре, минавайки през гърлото им и излизайки от устата им под формата на писклив кикот. – Ама не бях виновен аз. Дъщеря й изобщо не ме харесваше.

– Предполагам, не е имала основателна причина.

– Абсолютно права си! – Татяна отвърна с мълчание; очакваше развръзката. – Тя беше на тринайсет. На тази възраст никой на харесва никого. Само се чудя как можа майка й да се върже на акъла. Нека се върнем към теб – веждите на Теодор заиграха, интересът му го караше да потрепва с крак. – Значи със съпруга ти толкова сте се обичали, че сте решили да захвърлите щастието си, за да имате дете. Или пък деца?

– От твоя гледна точка сигурно е така. Имам син. Живее във Франция, женен е за французойка и плод на тяхната любов станаха две малки, прекрасни внуци – Антон, кръстен на дядо си, на дванайсет и Жак на осем.

– Звучиш толкова различно – прекъсна я Теодор. – Променила си се.

– За толкова дълъг период от време някои хора порастват и оставят живот и след себе си.

– Поне си запазила чувството си за хумор.

– Винаги си мислеше, че животът е една шега. И ако не си като останалите, обикновени хора, накрая ще излезеш победител в измисленото си състезание със себе си. Извинявай, не виждам нищо смешно в думите си.

Завоят от небрежното към сериозното отношение уплаши Теодор.

– Признай, че е впечатляващо как след толкова много време, аз не съм изгубил таланта си да те изнервям безпричинно.

– Да, но преди се бях объркала да го мисля за симпатично и ти прощавах. Докато накрая не разбрах колко грозно е цялото ти поведение и те напуснах.

– О, нима? Ти ме напусна? – недоумяваше Теодор.

– Разбира се. Може, покрай старостта, паметта ти да е отслабнала или създала илюзии, но истината е една – аз те зарязах. И не съжалявам!

– Хм, май си права. – опита се да я успокои чрез съгласие Теодор – Когато теглим чертата на една връзка, губещият е този, който не се е примирил с някой заместител, а се е отдал само на страданието.

Двамата се засрамиха вътрешно от себе си, заради последните няколко изречения.

Татяна отвори широко очи и уста, сякаш бе достигнала до откриването на смисъла на живота.

– Ах, ти! – сви очи, после се ококори и произнесе. – Искаш да кажеш, че изобщо не съм страдала, така ли? Че Тони ти е бил заместник? Няма ли поне малко благоприличие у теб?! – и преди театралната й тирада да стигне до кулминация, старецът се намеси:

– Край! Млъквам! Ти чуваш само това, което искаш! Затова, млъквам! Оставям те сама да си говориш!

– Значи ще ми отвръщаш с поговорката: „Накажи глупака с мълчание“, а? – по лицето на Теодор грееше раздразнение. Татяна побърза да покаже хладна усмивка. – Ето! Сега се шегувах!

Татяна и Теодор продължиха разговора си в същото темпо – ту си признаваха суровата истина чрез шеговити вметки, ту в тях се появяваше порив да излъжат другия, че са по-щастливи, отколкото всъщност бяха. Онзи следобед на случайна среща се повтори. После потрети. Кой ли би могъл да предположи – времето излекувало болката, превръщайки я в приятелство, което щеше да продължи до един последен дъх в болнично легло.

 

4.

Кокичетата показваха главите си над почвата, за да бъдат галени от слънчевите лъчи, и за да намерят приятели сред все по-ясно разпростиращата се зеленина. Мислите за по-добро (във всеки случай – по-топло) утре се наместваха в замръзналите мозъци на депресираните, опорочени мъже и жени, бунтуващите се без кауза, младежи и глупавите, по свой приветлив начин, деца. Улиците се бяха изчистили покрай студа. Въздухът бе по-лесен за вдишване и издишване. Природата отново бе готова да приеме голяма част от човечеството в прегръдката на дърветата си. От своя страна, птиците се завърнаха, напомняйки с новия си репертоар от песни, че надеждата не се крие около хората, а над тях.

– Мислех, че тук ще бъде препълнено.

– Прав си. Не ти ли е малко самотно?

– Не. Още докато бях на земята свикнах със самотата. Просто е твърде пусто. За да видя живот, трябва да гледам надолу.

– Сериозно ли прекарваш време с наведена глава? Аз го правя само когато Жак и другата част от семейството ми, с която още не съм се запознала, имат проблеми.

– Но ти пък имаш роднини и приятели, с които да наваксаш пропуснатото време.

– Същото се отнася и за теб.

– Нима? Виждаш ли някой друг, освен нас двамата?

– Твоя е грешката, че си пропилял смъртта си.

– Значи по тази логика, съм имал успешен живот в сравнение с останалите. Е, не усещам да е било така.

– Няма нито успешен, нито провален живот.

– Казваш го, защото беше част от тия, дето изградихте престоя си на земята, за да сте щастливи тук.

– Давай. Обвини ме за твоето падение!

– Нямам такова намерение.

– Защо?

– Притеснявам се да не те изгоня, оставайки съвсем сам. Не ми харесва тишината, ала не понасям темата ни на разговор. Моля те, смени я.

– След като станахме приятели...

– Не бих използвал тази дума.

– А коя би използвал?

– Бих казал, че нашите отношения се делят на две части – когато се чукахме и когато бяхме твърде стари, за го правим, но вътрешно много искахме.

– Говори за себе си.

– Ха-ха-ха.

– Все пак... Когато бяхме твърде стари, за да се чукаме, но вътрешно много го искахме...

– Ахъм...

– Ти не спираше да ми се оплакваш за провалените ти връзки с други жени и пиянски истории с твои приятели. Къде са тия хора сега, защото отдавна чакам да се запозная с тях?

– Откъде да знам.

– Възможно ли е да си толкова изгубен!

– Явно. Престани да ме тормозиш. Нараняваш ме.

– Горкичкия.

– Не харесвам ироничния ти глас. Даже не харесвам никой ироничен глас, освен моя!

– Тогава ще приема, че си ме лъгал.

– Приемай каквото чуеш, както искаш.

– Знаеш ли, дори и аз не съм очаквала да е толкова празно при теб.

– Разбрах, загубеняк съм. Доволна ли си? Признах си!

– Въпреки това, ако видим от различна гледна точка сегашните обстоятелства, трябва да съм горда, че от всички, които си срещал долу, само аз се качих тук.

– Поздравления. Но ако ти се огледаш, имаш толкова много подкрепа на души, които ги е грижа как се чувстваш.

– Обаче, за теб, аз съм единствена.