Психобиографичният метод – да свържем означаващите

Дата: 
понеделник, 10 November, 2014
Категория: 

Когато през 1932 г. З. Фройд пише “Разчленение на психологическата личност” (лекция ХХХІ от “Продължение на лекциите за въведение в психоанализата”), той вече е написал текстовете “Един детски спомен на Леонардо да Винчи” (1910), “Един детски спомен от Поезия и истина” (1917), “Психоаналитични бележки върху един автобиографично представен случай на параноя” (1911), “Достоевски и отцеубийството” (1928). В тези текстове той превръща авторите в свои герои и използва написаното от тях, за да реконструира житейския път на Леонардо, президента Шребер, Гьоте, Достоевски и да идентифицира някои особено важни точки, които са повлияли посоката на развитие на личността им. През 1925 Фройд пише “Себепредставяне” (Selbstdarstellung), което има формата на автобиография с психоаналитични интерпретативни елементи. В това текстово предизвикателство е разказана историята на неговия живот чрез психоаналитични понятия; историята на живот, който тече обвързан с развитието на психоанализата. През 1937 г., една година преди смъртта си, Фройд заедно с Уилям Булит ще опишат религиозните убеждения на Т. У. Уилсън в биографично, психологическо из­следване “Томас Удроу Уилсън – 28-ият президент на Съединените щати”.

“Ако хвърлим на пода един кристал, той ще се разчупи, но не произволно; той ще се разпадне на парчета, чието разчленение, макар и невидимо, е било определено предварително от структурата му.” [9, с.438] Всеки кристал има дефекти в своята кристална решетка. Аналогията, която Фройд прави, е с психичната структура, която също съдържа своите дефектни точки. Те са образувани по време на нашия жизнен път, по време на случването или неслучването на важни за психичните образувания срещи. За дефектните точки, разположени в несъзнаваното, можем да имаме достъп чрез сънищата, психичните симптоми и психопатологичните проявления във всекидневието – погрешни действия, забравяне, лапсуси. Дефектните точки в психичната структура не са хронологично разположени. В тях има натрупвания от различни времена на нашето развитие – раждането, ранното детство, юношеството. “Кристалната решетка” на нашето психично функциониране може никога да не се счупи, но винаги по “кристала” на нашето човешко съществуване се наблюдават “пропуквания”. Това се случва, защото реалността упражнява своя натиск върху човешката личност и нашите “дефектни точки” реагират.

Психоаналитичният метод, който възниква като метод за лечение на хистерията, в същността си е психобиографичен. По време на своята психоаналитична работа пациентът реконструира своята житейска история. Това не означава, че той “си измисля” нова история, която повече му харесва. Това означава, че той, в присъствието на своя аналитик, се опитва да идентифицира онези дефекти в психичната структура, които са извор на страдание, на нещастие и невъзможност да развиваш човешкия си потенциал. Друга съществена част от реконструкцията е пациентът да открие и приеме собственото си участие във формирането на психичните дефекти, както и “позитивите”, които извлича от тяхното функциониране. Това, което води пациентите при психоаналитика от създаването на психоанализата до днес, е чувството за нещастие, за блокиране на жизнените и творчески сили. През 1937 г. в “Конструкции в анализата” Фройд ще сравни работата на аналитика с тази на археолога. “Точно така, както археологът построява стените на сградата от основите, които са останали, определя броя и позицията на колоните, копаейки в земята, и реконструира фреските и орнаментите по стените от намерените в боклука остатъци, действа и аналитикът, когато прави своите изводи от парчетата спомени, от асоциациите и от поведението на субекта на анализ” [13, с.379] Ако процесът на психоанализа е да възстанови, да построи, да свърже, да придаде смисъл на фрагментите от сънища, спомени и асоциации в цялостната картина на живота и съдбата на анализирания, каква е задачата на аналитика, пита Фройд. “Неговата задача е да разгадае или по-точно – да изконструира забравеното по следите, които то е оставило след себе си”. [13, с.378] Това ни дава основание да се опитваме да реконструираме мотивите за творчество, импулсите за съзидание, но също така и деструктивните тенденции в живота на различни представители на изкуствата, белязали себе си, епохите си и поколенията след тях.

През 1903 г. вниманието на Фройд е било привлечено от текста “Мемоари на един нервноболен”, написан от председателя на саксонската съдийска колегия Даниел Паул Шребер. В този текст с автентичен литературен талант Шребер описва фантастичната вселена на своя свят, в която той вярва, че е призован да стане жена, и присъства на раждането на нова човешка раса. Тази измамна реконструкция на света е била опит за себеизлекуване от негова страна. Шребер настойчиво обяснява как неговите халюцинации съдържат в себе си обективна истина, която само той може да долови. Неговата книга, обвиняваща деспотизма, е също и зов за правото да бъдеш луд. Шребер несъмнено е успял да даде на читателя литературен документ с рядко ценна стойност. Писането потвърждава неговото право да съществува. В новата вселена, която той създава, предоставя място за сина си, за разлика от неговия собствен баща. Творческият му процес кара нас, читателите, да осъзнаем как през определени фази от живота си и ние сме се чувствали смазани от образователната, семейната и социалната система. [10] През 1911 е публикуван и текстът на Фройд “Психоаналитични бележки върху един автобиографично представен случай на параноя”. Благодарение на автобиографичния текст на д-р Шребер и “Бележките...” на Фройд, днес ние продължаваме да изучаваме параноята като част от групата на психозите и част от формите на психотично функциониране на личността. [1, 2]. Конструкциите на нова реалност, на измамен свят, в който психотикът може да живее, му позволяват все пак, колкото и трудно да му е, да бъде част от човешкото съобщество.

След Зигмунд Фройд традициите в психоаналитичните интерпретации и психобиографиите на известни личности продължават. Можем да прочетем “Изкуството и творецът” от О. Ранк, написано през 1932 [6], “Суифт и Карол – психоаналитично изследване на два живота”, от Ф. Грийнейкър, написано през 1977 [4], “Случаят на Питър Пан” от Жаклин Роуз, 1984 [3].

Когато обсъждаме психобиографичния метод и неговите психоаналитични измерения и приложения, не можем да не се спрем върху работата на Е. Ериксън. Известни са неговите произведения “Младият мъж Лутер” от 1958 [7], в която авторът илюстрира как кризата на идентичността при младия Мартин Лутър води до начало на едно ново поколение и до начало на нова епоха, която ще промени идентичността на милиони вярващи християни. “Истината за Ганди” от 1969 [7] дава перспективата за обществената криза чрез илюстриране на преживяната от индийския народ криза на идентичността през 20-те, 30-те и 40-те години на двадесети век. Тази криза е резултат от невъзможността за духовна идеологическа интеграция в системата от социални отношения, построена и управлявана от английските колониалисти. Епохите на социални кризи се характеризират със своеобразен “вакуум на идентичността” за целия народ. В този вакуум се появява личност, която чрез стремежа си да въз­станови психосоциалната идентичност е катализатор за промяна в обществото. “Смущения в идентичността в биографиите и в анамнезите” [5] – в този текст Ериксън се позовава на психобиографиите на Бърнард Шоу и Уилям Джеймс, за да обясни понятието “психосоциален мораториум”, връзката между идентификациите в детството и формирането на идентичността, ролята на критичните фази от живота и окончателното съединяване на всички елементи на идентичността в края на детството. В книгата си “Историята на живота и историческия момент” [12] Ериксън доказва, че психоаналитичното знание и техника дават възможност за максимална непреднамереност към историческите факти и позволяват да се изследват както несъзнаваните аспекти на психичния живот на личността, така и връзката на изследваната личност с епохата, в която е живяла. Подобно на “Себепредставянето” на З. Фройд, Ериксън предлага и подлага на анализ собствената си биография и социалния ѝ контекст, за да илюстрира тези идеи. Чрез теорията си за жизнения цикъл Ериксън предлага схема за описване на основните психологически събития в процеса на социализация на индивида и по този начин задава параметрите за психобиографичен метод, който изследва постигането на идентичност във връзка с взаимодействието между индивидуално-психологическите и социалните фактори.

Психоаналитичните изследвания на ранната детска възраст ни дават основание да разглеждаме ранното детство като период, в който индивидът извършва огромна по мащаби и по сложност психологична работа, чрез която се структурира психизмът. В този период на развитие е съсредоточието на опорни точки, които при срещата си с травматични преживявания дават ефекти или стават “чупливи” в по-късна възраст. Какво се има предвид? Преработването на възбуди и импулси, които идват от собственото бебешко тяло и от средата, пребиваването в инфантилната позиция на всемогъщество и отпадането ѝ, преживяването на раздяла, преживяването на загуба, раждането на нови братя и сестри, с които да бъде поделяна любовта на родителите, откриването на факта на собствената полова принадлежност, любовните импулси към инцестните обекти, изграждането на връзки със себеподобните, а по-късно с връстниците и възрастните, които не са част от семейството. Всичко това задава параметрите на бъдещите способности на личността да живее в реалността, които ние днес обичаме да наричаме “справяне с трудностите”, “решаване на проблеми”, “позитивно мислене” и други съвременни етикети за успешно функциониране.

Както знаем, Едгър Алън По е второ дете на неуспели актьори, изоставен от баща си, когато е бил на 18 месеца. На 2 г. загубва майка си и остава заедно с невръстната си сестра, страдаща от умствено изоставане, чийто баща е неизвестен. По-късно разбира, че баща му е починал от туберкулоза и че има по-голям брат, който е починал на 20-годишна възраст. Едва преминал през юношеството, По се жени за болнавата си братовчедка, която след година, когато той е на 27, умира също от туберкулоза. Тези събития слагат отпечатък върху неговото творчество. Текстовете му са доминирани от интереса към смъртта. Той се себераздава в работата си със същата самоунищожителна страст, с която търси смъртта в живота си чрез алкохола и опиума. “Не можех да обичам, освен там, където Смъртта се смесваше с дъха на Красота” [14, с. 8].

Алфред Хичкок, почитател на По, базира много от филмите си върху историите на Едгар Алън По. На пресконференция в Холивуд през 1979 г. той говори за травмата, през която е преминал, когато е бил на 6 години. Веднъж, когато се държал непослушно, баща му, за да го накаже и стресне, го отвел в полицейския участък, обяснявайки намеренията си в бележка, която дал на полицай. Полицаят затворил малкия Алфред за 5 минути с думите: “Това се случва на лошите момчета”. Тази наказателна акция, на пръв поглед невинна, ще остане в съзнанието му. По-късно във филмите си Хичкок ще развие темите за несправедливост и преследване, предавайки със средствата на кинематографичния език страха, безпокойството и ужаса си на зрителя: полицията преследва мъж за престъпление, което не е извършил; невинен мъж е убит от шерифа на полицията; свещеник, опитващ се да натопи мъж за убийство, което някой друг е признал по време на изповед. Много от филмите му имат подобна тема: мъж и жена, несправедливо хвърлени в затвора. [14]

Тишината, изолацията, тъмнината, самотата продуцират непознатост и странност; елементи, свързани с тревожно безпокойство, с това, което ни ужасява. Фройд ще го нарече Das Unheimliche (Ужасяващото) и ще развие същността на това понятие в едноименната статия от 1919 г.

За да илюстрираме как елементи от биографичния път ни раз­криват психичното функциониране и как се отразяват върху мотивите за творчество темите, които живеят в твореца и желанието му да ги комуникира с публиката, ще предложим кратък анализ на живота и творчеството на съвременния художник Жан Мишел Баския. Роден през 1960 г. в Ню Йорк в семейство на майка от пуерторикански произход и баща от Хаити, той расте като част от средната класа, въведен в света на изкуството от майка си. На 8 г. преживява инцидент – блъснат е от кола, със счупена ръка и последващ кратък престой в болница. По време на този престой получава от майка си като подарък класическия медицински учебник “Анатомията на Грей”. Две ще бъдат последиците от този инцидент. Първата е, че той като че ли остава до края на живота си “счупен”, трудно се адаптира в социалния свят; въпреки постигнатия още приживе успех умира през 1988 г. от свръхдоза наркотици. Сякаш инцидентът при катастрофата прави видима една друга, много по-ранна катастрофа, която се е случила в психичното. Втората е, че “Анатомията на Грей” става негова любима книга, той я научава почти наизуст и в много от картините му ще видим така наречените “рентгенови тела”, ще намерим изписани анатомични термини между изображенията. След няколко години родителите му се развеждат. Майка му е настанена в психиатрична клиника, а баща му се грижи за него и двете му по-малки сестри. Жан Мишел сменя много училища, но никога не е бил добър ученик. На 15 г. бяга за пръв път от къщи, на 16 г. бяга отново и е върнат от полицията. На 18 г. напуска окончателно последното си училище за надарени и трудноадаптиращи се деца, напуска дома си и започва да изкарва прехраната си сам. Живее в кашон в парковете на Ню Йорк; за да се издържа, продава собственоръчно рисувани пощенски картички. Кариерата му на художник започва с графити, които рисува заедно с приятеля си под името SAMO. Разбира, че за да се отнасят към него като към сериозен художник, трябва да пренесе изкуството си в галерия. Въпреки честите смени на галеристи, които го представляват, и разривите с тях, той успява – става известен, продаван, богат. Отношението му към парите е ексцентрично – известен е с това, че е оставял рола от долари на клошари и просяци и е бил изключително щедър към хората, които са го придружавали в пътуванията му по света. Срещата му с Анди Уорхол и работата по техни съвместни проекти до смъртта на Уорхол през 1987 имат стабилизиращ ефект върху Баския. Двамата правят общи изложби, работят върху инсталация от 12 боксови круши, наречена “Тайната вечеря”. Баския, които винаги е търсел признание в артистичния свят, го намира в лицето на Уорхол, който неведнъж заявява в интервюта, че се чувства вдъхновен от работите на Баския. Преждевременната и неочаквана загуба на Уорхол тласка Жан Мишел към тежка депресия и силно деструктивно поведение. През 1988 той умира, след като е приел смъртоносен коктейл от наркотици [11].

Баския никога не е диагностициран, хоспитализиран или лекуван от психично страдание. Чрез картините си, подобно на президента Шребер, той успява да ни представи своя вътрешен свят на видения, на ужас, на търсене на означаващи, на неистово желание да се “впише” (в буквалния и преносен смисъл) в живота. Творчеството му е било опит за самолечение, опит да сподели с нас, неговата публика, страховете, налудните идеи и кошмари, които са го съпровождали вероятно от най-ранно детство. Жан Мишел не е успял във връзките със света, защото външният свят дълбоко не го е интересувал. Организирането на изложби и светските събития са били само опит да не потъне в психотичното оттегляне и дезинвестиране на всички връзки със социалното. Картините му предават това напрежение, което изисква състоянието “да живееш” – да намираш смисли, връзки и значения. За него това е била ежедневна непосилна битка в един вътрешен свят с постоянна тенденция към хаос и разпадане. В неговия случай деструкцията е взела връх.

Интересът към психобиографичния метод не е свързан само с оценка на психичните качества на личността, детерминирани от случващото се в живота му и бъдещи тенденции на развитие. Един от важните въпроси, който психоанализата въвежда и който е фундаментален за психоаналитичното мислене на психичния живот, е въпросът за “втората сцена”, въпросът за несъзнаваното. Какво се е случило в живота на този човек? Как е преминал през натиска на реалността? Как е преработил “биографичните” си елементи? Какво е довело до сегашното му състояние? Биографията можем да наречем консервативен конструкт. Ние не знаем и нямаме никакъв контрол върху това в какво семейство ще се родим, как ще ни посрещнат в този свят, в каква епоха ще се родим и какви са трудностите, които ни очакват. Това, което знаем, е, че щом сме родени, имаме майка и баща; щом сме пораснали, сме преминали през препятствия и предизвикателства, и сме част от човешкото съобщество. За изследователя е винаги любопитно какво ще се получи, когато свърже означаващите.

--------------------

Литература

1. Божкова Е., Д. Жекова, Г. Ончев – Медицински преглед, 47, 2011, №3.

2. Божкова, Е. Несъзнавани психични механизми при параноидна шизофрения. – Българско списание по психология, 2009, бр.1-2.

3. Браун Б., Э. Педерсен, М. Рунберг. Сказки для души. М., 2000.

4. Грийнейкър, Ф. Животът на Дж. Суифт – психоаналитична интер­претация. – Психоанализа и литература, С., УИ “Св. Кл.Охридски”, 1995.

5. Ериксън, Е. Идентичност, младост и криза. С., Наука и изкуство, 1996.

6. Ранк, О. Живот и творчество. – Психоанализа и литература. С., УИ “Св.Кл.Охридски”, 1995.

7. Симонова, О. Психобиографический метод в творчестве Э. Г. Эриксона – Личность. Культура. Общество. 2010. № 1(40), с. 63-72.

8. Фройд, З. Естетика, изкуство, литература. С., УИ “Св.Кл.Охридски”, 1991.

9. Фройд, З. Въведение в психоанализата. С., Наука и изкуство, 1990.

10. Фройд, З. Психоанализа: теория и терапия. С., Критика и хуманизъм, 2003.

11. Dieter Burchhart, Basquiat, Taschen, 2010.

12. Erikson E.H., Life History and Historical Moment. N.Y., 1975.

13. Freud Z., Constructions in Analysis, International Journal in Psycho-Analysis, 1938, 19.

14. Mannoni M., Separation and Creativity – Refinding the Lost Language of Childhood, Other Press, New York.

--------------------

Публ. в “Биографичният метод – проекции в социалните и хуманитарните науки”, съст.: проф. дпн Маргарита Терзиева, издание на Университет “Проф. д-р Асен Златаров”, Бургас, 2014.

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите