Предсказанието

Беше ранно утро и слънцето тъкмо изгряваше над билото на хълма. Лагерът на славния Александър Македонски бе разположен точно в подножието на планината, където се издигаше прочутото светилище на Дионис. Нямаше да останат тук задълго. Само дни оставаха до похода на воините към Азия. Слуховете за предсказанията, които извършваха жреците на храма обаче бяха стигнали до ушите на младия цар и той бе решил да дойде тук, за да посети светилището.

Сега слънчевите лъчи вече проникваха в шатрата на царя и огряваха лицето му. Беше съвсем млад, с русолява коса и бледа кожа. Александър все още спеше. Постепенно обаче тихият звук от нечии леки стъпки го изтръгна от унеса и той бавно отвори очи. Пред него стоеше млада жена, може би още девойка. Беше стройна, с тъмна коса и светла кожа. Царят можеше да се закълне, че я вижда за пръв път в живота си. Тя обаче съвсем спокойно и приятелски седна на леглото му. Изглеждаше сякаш вече се познаваха добре...

– Защо искаш да видиш светилището на Дионис? – попита момичето и леко докосна ръката му. Топлината на това докосване го накара да се разсъни по-бързо.

– След няколко дни заминавам на поход. Чух, че там могат да предскажат съдбата ми – отвърна объркано Александър и се огледа наоколо. Слънчевите лъчи вече хвърляха светлина в палатката му, а беше наредил да го събудят още на зазоряване.

– Значи си дошъл на точното място – усмихна се отново девойката. – Там ще получиш всички отговори.

Сега думите й привлякоха вниманието му. С наближаването на похода Александър все повече копнееше да получи отговор дали го чакаше слава и дали походът ще бъде успешен. Вгледа се в правилните черти на девойката, които излъчваха спокойствие и увереност. Вероятно бе някаква слугиня, доведена от местното тракийско племе.

– Жаден съм, донеси ми вода! – нареди той. Момичето се усмихна и излезе от шатрата.

Мина доста време, но девойката така и не се връщаше. Накрая отвън се чуха стъпки. В палатката обаче влезе Лизимах, един от верните военачалници на Александър. Беше едър, с къдрава тъмна коса.

– Господарю, не знаех, че вече си буден...

– Наредих да ме събудите още призори. Защо никой не дойде? – попита рязко Александър.

– Но, господарю, точно за това идвам. Слънцето тъкмо изгрява.

– Как така? – попита объркано царят. – Къде изчезна момичето?

– Какво момиче?

– Онова, тъмнокосото, което беше при мен. Изпратих го да ми донесе вода.

– Царю, никой не е излизал или влизал при теб, докато спеше. Стражите отвън могат да потвърдят. Не знам за какво говориш.

Александър не отговори. Усети как го побиват тръпки. Можеше да се закълне, че момичето беше истинско. Дори допирът на ръката й бе съвсем истински.

– Сигурно съм сънувал – промълви той и стана от леглото. Реши да не говори повече за нея. След малко слугите донесоха дрехите му и му помогнаха да облече красиво извезаната си пурпурна туника. Когато излезе навън видя, че слънцето наистина тъкмо изгряваше. Вероятно всичко онова бе просто сън...

– Днес ще отида до храма на Дионис при Белите скали. Изпратй двама воини да известят жреците, че самият цар отива при тях – нареди Александър на Лизимах.

Когато видя, че приближените му също се подготвят да тръгнат с него, побърза да ги спре. Беше решил, че така е най-добре – ако предсказанието беше лошо, никой не биваше да научава.

– Искам да отида сам. Нека само двама стражи ме последват – заповяда той.

Слугите оседлаха едрия кафяв жребец на име Буцефал и Александър го възседна. Следван от двама верни стражи, той пое към храма на Дионис.

Въпреки че се намираше високо в планината, пътят, който водеше към Белите скали, бе широк и равен. Александър яздеше спокойно и оглеждаше обраслите с борови дървета склонове. Част от него не можеше да повярва, че е възможно именно на това отдалечено от хората място да се извършва прочутият ритуал с вино, който според мълвата, разбулваше бъдещето пред смъртните хора. Другата част от Александър пък мислеше само и единствено за предстоящия поход. Пред военачалниците си се стремеше да запази привидното си спокойствие и увереност. Вътрешно обаче в него се смесваха едновременно и вълнение, и страх при мисълта, че предстоеше най-грандиозният военен поход, който до този момент светът беше виждал. Поход, с който искаше историята да го запомни...

Потънал в размислите си, царят не беше забелязал кога са изминали половината път до храма на Дионис. Яздеше с все същото темпо, а от двете му страни бяха двамата стражи. Едри мъже в красиви бойни доспехи, с препасани мечове на кръста. Това бяха прочутите елитни воини от царската свита на Александър. Изглежда обаче от тях нямаше нужда – пътят беше съвсем пуст и нямаше нужда от никого. Наоколо също бе съвсем тихо. Чуваха се единствено стъпките на конете. Сякаш цялата планина бе застинала в гордо мълчание, с което искаше да скрие тайните си.

Младият Александър обаче остана сляп за всичко това – беше твърде погълнат от размислите за похода. Още дори не предполагаше за миговете, които му предстояха да изживее. Всичко се разви прекалено бързо.

Царят яздеше все така спокойно и уверено, когато неочаквано единият от стражите посегна към него и хвана юздите на коня му.

– Какво си позволяваш? – попита невярващо той. В същия този миг осъзна какво правеха – стражът от другата му страна извади ножа си и замахна към царя. Александър се хвърли с всичка сила настрани, за да избегне острието на ножа. Успя да събори от коня мъжа, който бе хванал юздите на Буцефал. Подплашен от падането, едрият кафяв жребец изцвили и се изправи на задните си крака.

Стражът, който бе замахнал с ножа, бе скочил от коня си и сега връхлиташе отново, този път с насочен меч. Едва в последния момент Александър успя да извади своя меч, за да отрази удара. Не можеше да повярва, нито да осъзнае случващото се в този момент. Време за губене обаче нямаше – поваленият при падането страж сега също се изправи и извади оръжието си. Царят осъзна, че можеше да се справи с един, но не и с двама от най-добрите воини в царството си.

Внезапно, подплашен от случващото се, Буцефал отново се изпречи между Александър и нападателите му, като се изправи на задните си крака. През това време другите два коня изплашено обикаляха отстрани.

Царят осъзна, че това бе шансът му. Метна се на гърба на кафявия жребец и с всички сили го подкара. Конят из­цвили още веднъж и препусна по широкия път към Белите скали. Двамата нападатели също се хвърлиха към конете и препуснаха след Александър.

Яхнал коня си, младият цар препускаше сам нагоре към храма. Усещаше как сърцето му с всички сили бие в гърдите. Все още не можеше да повярва, че случващото се беше истина. Знаеше, че някои първенци са недоволни от решението му да предприеме похода. Въпреки това не допускаше, че някой ще се осмели..., че някой би дръзнал да посегне на живота му. Сега, съвсем сам, той препускаше към храма. Не можеше да се върне – след него бяха предателите, които искаха да го убият. Единственият му шанс бе по-бързо да се добере до храма на Дионис. Там го чакаха слугите, които беше изпратил да известят, че пристига.

Беше тръгнал към светилището, за да узнае дали го чакаха бляскави победи и слава. Сега дори не знаеше дали го очакваше живот или смърт. Стори му се, че препускаше цяла вечност преди да се разкрие пред очите му гледката към древния храм, който величествено се издигаше върху Белите скали. Към храма водеха множество стъпала, които завършваха с широка каменна площадка, водеща към входа на самия храм. Покривът му се крепеше върху огромни, богато украсени каменни колони.

Разстоянието все още бе твърде голямо, Александър не можеше да види добре, но сякаш в подножието на стъпалата стоеше човек. Кафявият жребец препускаше по пътеката и все повече съкращаваше разстоянието до храма. Да..., наистина беше човешка фигура – старец с побеляла коса и бяла брада. Висок и слаб, беше облечен с дълга бяла туника. Щом най-после стигна до стъпалата на светилището, Александър скочи от коня и бързо се приближи до стареца. Знаеше, че преследвачите му всеки момент ще го настигнат.

– Аз съм... – започна припряно той, но старецът се усмихна и го прекъсна:

– Знам кой си, Александре.

– Добре тогава. Тук преди мен са дошли няколко от хората ми. Извикай ги! – нареди Александър и за момент през мислите му пробягна съмнение дали може да им вярва, щом двама от най-приближените му вече го бяха предали.

– Тук никой не е идвал, освен теб, Александре.

Младият цар не можеше да повярва на ушите си. Не е възможно! – повтаряше си той.

– Как така?! Намерй ги! В момента двама мъже ме преследват. Всеки момент ще са тук! – призна най-после Александър.

– Никой не те преследва. Хора с опетнени сърца не мо­гат да стигнат до храма – каза просто старецът. Царят усети как отново го побиват тръпки. Какво всъщност бе това място? Обърна се и се огледа. Трябваше воините все­ки момент да го застигнат. Трябваше вече да са тук. Пътеката обаче беше съвсем пуста. Не се чуваше дори тропотът от копитата им. Нямаше никого... Сякаш хармонията отпреди малко отново се бе възцарила над планината. Възрастният човек кротко стоеше до младия цар и го гледаше с усмивка.

– Кой си ти? – попита Александър.

– Аз съм жрецът на този храм – отвърна спокойно старецът. Царят си пое дълбоко въздух. Реши повече да не показва емоциите, които бушуваха в гърдите му след всичко, което се бе случило.

– Тук ли е храмът, в който гадаете по вино, виждате бъдещето на човек? – попита направо той.

– Да, тук е.

– Добре, тогава. Води ме нагоре. Искам да узная бъдещето на царството си.

– Така да бъде. Преди да изминеш стъпалата до храма обаче трябва да знаеш нещо. Стъпалата пред теб са нещо много повече. Да ги изкачиш и да влезеш в светилището означава, че си дал обет.

– Какъв обет? – попита нетърпеливо Александър. След всичко, което беше преживял, думите на някакъв старец не можеха да го трогнат. Твърде силно гореше от желание да чуе предсказанието, което щяха да направят. Сега обаче старецът се приближи до него и сложи ръка на рамото му.

– Обет да промениш към добро онова от бъдещето си, което можеш. В противен случай нишката към бъдещето ще се скъса за теб – каза просто той.

Александър побърза да отвърне:

– Съгласен съм, води ме!

В отговор старецът просто кимна и тръгна нагоре по стълбите. Царят го последва. Над тях се издигаше величественият храм, а огромните каменни колони, които дър­жа­ха покрива му, сякаш символизираха вечността.

Когато стигнаха прага, жрецът отново се спря и се обърна към младежа:

– Готов ли си? – попита го.

– Готов съм!

Когато стъпи на прага, жрецът започна да изрича странни, неразбираеми думи. Вероятно това бяха сакралните слова, с които започваше ритуалът. След това влезе вътре и подкани царя да се приближи. Той също пристъпи прага на светилището и усети как някаква странна топлина обля тялото му. В олтара огънят вече тлееше. Жрецът застана до олтара и направи жест с ръка на някого да се приближи. Александър се огледа объркано и в този момент я видя – момичето, с което бе разговарял сутринта в шатрата си, и което бе изчезнало така мистериозно, сега беше тук, в храма! Тя също беше облечена в дълга бяла туника, а в ръцете си носеше златен ритон с вино. Върху него бяха изваяни различни флорални мотиви, завършваше с фино изработена глава на елен.

– Какво правиш тук? – попита изумено той.

Девойката обаче не отговори, а само се приближи и преля виното от ритона в изящна златна чаша, която бе поставена на малка маса до него. После се отдалечи и застана отстрани. През цялото време жрецът не спираше да изрича тайнствени слова, които придаваха на виното магическата сила да свързва хората с боговете.

– Отпий три глътки от чашата – каза най-накрая старецът. Объркан, Александър взе чашата и отпи. Виното беше горчиво и силно, а ароматът му се разнесе из цялото помещение. Той обаче все още мислеше за момичето, което сякаш с магия се беше пренесло тук.

– Подай ми чашата! – подкани го в този момент жрецът.

След като пое чашата, старецът я вдигна над главата си и отново започна да изрича сакралните слова. Александър не знаеше колко продължи това. Всеки път обаче гласът на жреца ставаше все по-особен и по-силен. Сякаш изпадаше в транс. Царят забеляза, че огънят в олтара беше започнал да гори с по-силен пламък.

Най-сетне старият жрец замлъкна. Бавно наклони чашата над огъня и изля виното в олтара.

В същия този миг пред очите на изумения Александър огънят пламна още по-силно. Буен и червеникав, пламъкът се издигна чак до покрива на храма. Вероятно димът се виждаше дори долу от лагера на войската.

Жрецът също наблюдаваше удивен, докато най-накрая погледна младия цар и каза:

– Ти ще завладееш целия свят, Александре! Ще управляваш най-голямата империя, която този свят някога е виждал!

* * *

Привечер Александър се върна в лагера при войските си. Разказа на приближените си за думите на жреца и предсказанието, че ще стане господар на света. Нареди да изпратят като дар на храма златната му колесница, а занапред щеше да язди единствено верния си кафяв жребец... За останалото реши да не казва на никого.

------------
Откъс от “Легенди от Белинташ”, 2019.
------------