Мотивът за човешкото страдание и хуманизмът в цикъла “Зимни вечери” на Христо Смирненски

Мотивът за човешкото страдание и хуманизмът в цикъла “Зимни вечери” на Христо Смирненски

Творчеството на Христо Смирненски е богато тематично, но най-изразителната тема в него е съдбата на социално безправните и бедни хора, които изживяват голяма човешка трагедия. Сам израснал в Ючбунар, един от крайните квартали на София, Смирненски много добре познава бита и душевността на отхвърлените от обществото хора. Като поет хуманист, той не ги обвинява, а ги приема като жертва на несправедливо устроения свят.

Човешкото страдание е визирано през погледа на хуманизма, поради което така прочувствено звучат стиховете в цикъла “Зимни вечери”. Социалният контраст – бедни и богати – поражда болката в наскърбените души на всички, чиито труд е експлоатиран и ограбен, а съдбата ги е осъдила на нещастие. В една великолепна художествена форма, базирана на символистичната поетика, Смирненски пресъздава трагизма в обществото на социалната несправедливост. Всеки стих е проникнат от болка и съчувствие, художествените образи въздействат със силата на обвинение и критика срещу виновниците за човешките драми. Гладът и мизерията пораждат болестите, а те са съпътствани от неумолимата “жълта гостенка”. Зад фалшивия блясък на светлините в капиталистическия град крещи страданието на обречените.

Създадено като лиричен репортаж, произведението “Зимни вечери” прави широка панорама на живота в капиталистическото общество, в което човешката драма е много жестока. Като обобщение на образа на страдащите и като приобщаване с тяхната съдба звучат стиховете:
Братя мои, бедни мои братя,
пленници на орис вечна, зла.
Ледно тегне и души мъглата,
на живота сивата мъгла.

С каква проникновеност на чувствата прозвучават тези стихове, в които поетът хуманист преживява чуждата мъка като своя. Обръщението “братя” разкрива общата социална участ на поета и обречените на страдание. “Зла орис” е точно определение на несправедливата съдба, която е затворила в зловещ капан хората, изпълнени с копнеж за живот. Цялата творба “Зимни вечери” като поетичен цикъл звучи в една обща мрачна тоналност. Сгъстените черни краски щрихират картини на човешкото нещастие. Още в първият акорд на творбата зазвучава гласа на страданието, трагизма и обречеността.
Като черна гробница и тая вечер
пуст и мрачен е градът;
тъпо стъпките отекват надалече
и в тъмата се топят.

Сравнението “черна гробница” се превръща в символ на смъртта. Крехка е границата между живота и отвъдното. Нейното преминаване е проникнато от голямо човешко страдание, което наднича от прозорците на сградите. “Жълти стъклени очи” е метафора на болката, която изпълва всеки дом, в който има нещастие. Човешкото страдание хармонира на зимния пейзаж, изпълнен с тъмнина и мраз, тишина и пустота. Мракът е непроницаем и само бледата светлина на луната осветява пътя на лирическия герой в един от най-бедните квартали на града.

Въздействието на картините е силно. Всяка една е конкретен израз на човешка драма, на нещастие, сполетяло бедните и измъчени хора.
Завърнал се вкъщи – безхлебен,
пиян пак – бащата ругай:
и своя живот непотребен
и своята мъка безкрай.

Гладът и мизерията са основна причина за неразбирателството. “Безхлебен” е израз, плод на творческото въображение на Смирненски. Той внушава невъзможността семейството да се препитава. “Живот непотребен” звучи като зловеща констатация за безсмислието, безизходицата, безпътицата, в която живеят бедните. Мизерията и нищетата пораждат болката и страданието на хората, които не могат да съществуват пълноценно. Повтарят се думи като “мъка без край”, “скръб”, “проридава”, които са израз на човешкото страдание. Поетът хуманист не обвинява. Той просто съчувства и съпреживява чуждата болка. Тя самата е достатъчно силно обвинение, защото кара невинни души да страдат.

Някак странно в нощта звучат ударите на тежки чукове в ковачницата, сякаш за да заглушат крещящата болка от човешкото нещастие в предходната картина.
Пламва стомана елмазена,
вие се, съска, пълзи –
с тежките чукове смазана
пръска тя златни сълзи.

Тези стихове са образец на художественото майсторство на Смирненски, защото разкриват богата палитра от багри, а асонансът създава съзвучие, от което струи музика. Богатата метафоричност на картината внушава разнообразието на живота, чудото, в което се преплитат радост и тъга.

Картината на човешкото страдание е поразяваща с изображението на стареца и детето, които след дългия уморителен ден бързат към дома.
Той е – слепият старик се връща,
с него натоварено дете,
потопени в хаоса намръщени,
бавно, бавно се разтапят те.

Социалната безпътица осъжда хората от най-крехка до преклонна възраст да търсят препитание, смазани от убийствен труд. Неизбежна и мъчителна е тяхната участ, опоетизирана от Смирненски като “орис вечна, зла”. Протестът на поета хуманист блика от подтекста на творбата.

Поетичният цикъл “Зимни вечери” е една от най-мрачните и трагични творби в българската литература, защото стаданието и човешката болка са несъизмерими. Нова картина на нещастието е пресъздадена с изображението на младо момиче, покосено от “жълтата гостенка”.
В прозореца свещите бледни
целуват ледени цветя
и в свойта кратка красота
цветята се топят безследно…

Образите на плачещата жена, молещото се дете пред иконостаса, свещите и цветята са силен израз на човешката болка и страданието. Смъртта е нанесла жесток удар на невинни хора. Поезия блика от всеки ред на творбата. Животът на момичето е метафоризиран в крехката и нетрайна красота на цветята.

Творбата “Зимни вечери” има циклична структура, чрез която се създава усещане за безкрайността на човешката мъка. Поетът умишлено не търси бодри, жизнерадостни тонове, защото е потопен в атмосфера на скръб, печал, страдание. С определението “вечната бедност и грижа” създава усещане за безкрайност, безконечност на човешката неволя. Образът на мълчанието е достатъчно красноречив, за да изрази спотаената мъка.
И пак край смълчаните хижи
вървя в бледосиня мъгла
и вечната бедност и грижа
ме гледат през мътни стъкла.

Една обща покруса е обхванала хората, тънещи в бедност. Патосът на творбата е патос на страданието и състраданието. Безсилен е поетът пред неумолимата съдба на бедните, но неговата хуманност докосва с благословение всеки човешки образ. Ведрина в мрачната картина на страданието влагат образите на двете деца, които се радват по своему на красотата на природата. Тяхната жизненост стои над всяка човешка мъка и печал:
А спрели за миг до фенера,
чувалчета снели от гръб
стоят две деца и треперят
и дреме в очите им скръб.

Уловили снежинки с очи, задъхани в детската си радост от живота, със своята невинност и чистота те стоят над всяка социална драма и нещастие. Творбата завършва с мрачно предусещане и за тяхната съдба, защото в свят на безправието щастието не съществува. Такова пълно сливане с трагедията на масите може да стане само в поезията на Смирненски, който е част от живота на безправната маса. И по съзнание, и по жизнена съдба, той е роден брат на тия бледолики нещастници. Той сам живее в една от смълчаните хижи и сам е дете на големия град.

Поезията на Смирненски звучи хуманно и сърдечно десетилетия след нейното раждане. Авторът отправя своите послания за висша нравственост и хармоничност в отношенията между хората, мечтае за по-съвършено устроен човешки свят.

-----------------

Публ. в “Литература. Учебно помагало 8.-12. клас. Есета, теми, анализи”, Бургас, 2010.