Идеята за смъртта като живот в “Хаджи Димитър”

Идеята за смъртта като живот в “Хаджи Димитър”

Личността на Ботевия литературен герой е свързана с народа, с неговата борба за свобода, поради което има близост между отделния човек и общността. Дори можем да твърдим, че човекът на Ботев принадлежи на своя народ и ако има само една дума, с която може да се характеризира Ботевата поезия, това е борба. Борческото начало, силно и убедително, присъства в творбите, то носи мисията на автора, че само с борба ще се извоюва свободата на този народ.

В борбата за свобода винаги има два изхода – юнашка смърт или победа. По-вероятен от двата изхода е първият, защото силите са неравни, защото националноосвободителната ни борба е взела много жертви. В този смисъл е вярно твърдението на д-р Кръстю Кръстев, който заявява, че в творбите на Христо Ботев е разгърната идеята за смъртта като живот. Тази идея е метафора на безсмъртието, което героят получава в паметта на поколенията след него. Без да бъде главна цел на бореца, безсмъртието идва като заслужена награда за проявената храброст и патриотичен подвиг. Юнашката смърт не е край, тя е начало на славата, тя става форма на живот, тя доказва, че не физически, а духовно човекът присъства в съзнанието на другите. Обречени на безсмъртие са всички народни герои и това е емблематична мисъл на цялото творчество на Христо Ботев:
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира…

В творчеството на поета с особено очарование блести класическата балада “Хаджи Димитър”, в която основно се извеждат идеите за живота и смъртта в диалектическо единство. Като умира за свободата на отечеството, героят заживява нов живот. Има една своеобразна символика, според която идеите за живота и смъртта се приемат пряко и преносно, или на физическо и духовно равнище:
Жив е той, жив е!

Този израз е класически в цялата поезия на Ботев. Той твърди това в момент на физическо безсилие на героя, в момент, когато той е на предела между живота и смъртта. Следва картина на двубоя, в който юнакът е получил “дълбока на гърди рана”. Смъртоносно ранен, той изгубва кръвта и физическите си сили, но духовно той е изцяло в борбата с верните си другари. Най-силен е споменът за Стефан Караджа.

Първата част на творбата упорито внушава идеята за неизбежността на смъртта:
… Ще да загине
и тоя юнак…

Неимоверно трагично звучи картината на гаснещия живот, който е част от цялата, от вечната природа:
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдите пече;
жътварка пее нейде в полето
и кръвта още по-силно тече!

Има нещо символично в степенуването на духовните пространства горе-долу. Юнакът лежи на Балкана, а долу, в полето, ечи жътварска песен. Лирическият герой е носител на идеята за подвига, който го извисява и обезсмъртява. Тъжната жътварска песен метафоризира робството. Природата е одухотворена, за да се изрази едно вселенско съпричастие към смъртта на героя и да се подчертае невъзможността на неговата гибел. Метафоричният израз “сърдито пече” внушава взаимовръзката. Силата на идеята за безсмъртието поетът подчертава чрез “спрялото време”:
… слънцето спряно сърдито пече…

Тази метафора подсилва трагизма на изживяванията. Тонът на поета е ту елегично-тъжен, ту гневно-изобличителен и сърдит. Повелителното наклонение на глаголите служи да изрази непримиримост с фактите:
… Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя!…

В цялата творба се говори за живота на предела на смъртта, но смърт няма, има безсмъртие. Дори когато е изтекла кръвта, животът не си е отишъл. Идва ролята на баладата, която представя фантастичното като действително. Въвеждането на митологични образи осъществява баладичното звучене на творбата. Самодивите са един друг свят, паралелен на реалния, но различен, фантастичен, неосъществим.

За въвеждането на баладичната картина учените спорят, че авторът е използвал мотиви или от народната песен, или от творчеството на Лермонтов. Тази картина е белег на оригиналния поетичен стил на Ботев, който много майсторски вплита идеята за безсмъртието с митологичното. Образът на самодивите идва от древните пракултурни глъбини на мита и създава не религиозна, а поетично-митологична атмосфера около героя. И с тоя образ поетът възвеличава падналия в битката за свобода. За Ботев митологичното е преди всичко поетично звучене, орнамент, а не основен смисъл.

Фантастичното в текста е нежната грижа на самодивите за героя, невероятното пътуване в небесата, функцията на цялата природа да бъде крило за юнака:
Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближе;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!

В народното творчество самодивите помагат на юнака, ала нерядко те са зли, неверни, коварни. В Ботевата балада както вълкът и орлицата, които са условни образи, се грижат за героя, както планината, която го закриля, е символ на участието на природата, така самодивите са символ на нежно състрадание. Освободил се от религиозно-митологичното съзнание, Ботев въвежда поезията на мита, чрез което обединява земно и неземно, реално и приказно. Това е необходимо, за да се докаже идеята за смъртта като форма на живот. Вътрешното противопоставяне и противоречие между понятията живот-смърт се доказва с абсурдността на фантастичните и митологични образи. Парадоксалното е очевидно:
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира…

Да се докаже, че смъртният е безсмъртен, е парадоксално, но и вярно в преносния, метафоричен смисъл. Човекът, който въплъщава една идея, е измерим на две равнища. Той е и физическо присъствие, и дух, който остава да живее у другите и след смъртта си.

Алогичността на твърдението смъртта е живот се потвърждава с алогичността на действията на героите, изобразени в баладата. Вълкът кротко ближе раната на героя, орлицата пази сянка, соколът се грижи братски. Алогично е и твърдението, възприемано като метафора:
Балканът пее хайдушка песен…

Тази метафора неочаквано върши чудото на олицетворението. Тя превръща мъртвата планина в живо същество. Зазвучава оригинално и убедително, защото е в контекста на природната картина, която е изключително осезаема и реалистична:
Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят свода небесен;
гора зашуми, вятър повее…

Една изключителна естетическа мощ внушава поезията на тази картина. Синтактичният паралелизъм в изречението създава хармоничност на частите. Има редуване на слухови, зрителни и осезателни картини. Поетичният асонанс създава мелодичност на четиристишието. И все пак, дълбоко закодирано и неразгадаемо е тайнството, магията, която прави тази строфа класическа за цялата българска литература.

Но съмна вече…

Това е първият стих на последната строфа, с която завършва творбата. Настъпва суровата жестока действителност с новия ден, който вероятно ще е последен за героя, но за край не се говори. Няма край, няма смърт, има безсмъртие! Героят е жив. Поетът психологически е преминал през границата на реалното във въображението, за да се върне отново в действителността.

Творбата носи белези и на романтичния стил на поета, и на реализма. В нея се преплитат и реални, и измислени образи, за да се утвърди идеята за героизма и безсмъртието.

Баладата “Хаджи Димитър” обогатява българската художествена литература неимоверно. Очарован от героичния подвиг на войводата, сам революционер, Христо Ботев прави апотеоз на бореца за народна свобода. Не страдание, а възторг и възхищение, едно блаженство пред извисения дух на борците блика във всеки стих на творбата. С тази творба Христо Ботев, който чрез поезията си кореспондира с времето и поколенията, доказва, че и животът, и смъртта са състояния на духа.

Животът и творчеството на поета са доказателство на твърдението на литературния критик д-р Кръстю Кръстев. В нашето съзнание живее и героичният подвиг на революционера, и магическата сила на гениалната му поезия.

-----------------

Публ. в “Литература. Учебно помагало 8.-12. клас. Есета, теми, анализи”, Бургас, 2010.