Една вълнуваща среща със света на книгата: “Деркоски български села. Село Имрихор”

Стари обичаи не презирай!
Бащино огнище не забравяй!
Г. С. Раковски

Днес вземам отношение към презентацията на тази книга – един истински тракийски летопис не само като българка преди всичко, а и като потомка по бащина линия на странджански бежанци от с. Голям Дервент. В далечната 1880 година те  поемат едно дълго и мъчително преселение към далечна Добруджа, подложени на непрекъснато насилие и изтребление от турски разбойници, пресичащи безнаказано близката граница с българските земи непосредствено след Освобождението.

Именно поради тази причина при прочита на книгата, аз се почувствах емоционално и родолюбиво приобщена към съдбата на източнотракийските българи, за която досега знаех подробности може би само от обща култура.

Тъй като според българските историци темата  за Бежанския въпрос е твърде слабо проучена у нас – т.е. тя е едно бяло петно в историята ни, затова считам съвсем определено, че появата на тази книга е като бяла лястовица в живота ни, днешен красноречив символ на едно колосално родолюбиво начинание от страна на трите ú авторки – Р. Люцканова, Л. Семова и Хр. Стоева.

Според мен тя се противопоставя успешно на сивотата и безхаберието на ежедневието ни, в което днес се говори толкова малко за моралните ценности в живота ни, за нуждата от духовна храна за ожаднялото българско сърце в днешния лош и студен свят, подчинен най-вече на интереси и пари.

Водени от един общ патриотичен замисъл, чрез своята родолюбива идея и пример, авторките са успели успешно да изградят обаятелния образ на родното, на изначалното в душите и сърцата си, внушавайки същото и на читателите на този високостойностен летопис.

Така те практически доказват идеята, че няма по-възвисителна сила в живота от човешката признателност, че светът на любовта към изначалното е най-съвършения дом за душите им и за надеждата, че ще бъде оценено по достойнство тяхното родолюбиво начинание.

Всъщност съдържанието на книгата е един интересен и завладяващ микрокосмос, в който времето е сложило своя неповторим исторически отпечатък в рамките на повече от 200 години.

Воден от светлината на историческото познание, в своята духовна среща с тази книга, читателят започва неусетно едно изключително емоционално, интелектуално и съчувствено пътуване към миналото и се среща с настоящето на предците от тракийското село Имрихор и околностите му.

А така се реализира и една интересна мисъл на мъдрия Соломон: “Тайната на вечната младост се състои в това, да научаваме всеки ден по нещо ново.”

В тези мъдри думи се внушава идеята за светлината на знанието  като небесна светлина и небесна хармония за човека – и за очите, и за зрящото око на душата му.

В своята съдържателна същност този тракийски летопис, освен че маркира двете времеви измерения – минало и настояще, той същевременно е и успешно съчетание на: историография, есеистика, публицистика, биографични спомени и исторически разкази, като при авторката Л.Симова отчетливо се забелязват белезите на литературния език. Достойнство на книгата е и богатият набор от архивен, снимков и статистически илюстративен материал.

В композиционно отношение книгата се състои от 2 части:

І-ва част – с автор Р.Люцканова – историческа, в която историята на с.Имрихор е компактно проследена заедно с историята и на другите деркоски села.

ІІ-ра част – с автор Л.Семова и Хр.Стоева – в която акцентът конкретно е поставен върху историята, бита, традициите и културата на селяните от с.Имрихор – Деркоска област. Същите тия, които като бежанци  в майката – отечество много трудно намират своята опорна точка в живота след 1913-1914 година. В нея се демонстрира дълбок размисъл за човешката история, минало и настояще, като с тънка наблюдателност и обективност в оценките и разсъжденията, с остър психологически и проницателен поглед двете авторки пречупват всичко: лични спомени, социални проблеми, човешки взаимоотношения през собственото си субективно мислене и виждане с помощта на топлото си и развълнувано слово, носещо много често белезите на образно-емоционалната изразителност на речта.

І част – Исторически обзор на Имрихор и деркоските села

По пътя на Научно-изследователския подход, с помощта на исторически факти и данни, и богат архивен материал, Р.Люцканова изгражда един впечатляващ и задълбочен исторически летопис на тракийските българи.

Проследявайки създаването и историческото развитие на населението в с.Имрихор и деркоските села, авторката всъщност доказва общоприетата истина, че масовите преселения на народите през вековете се пораждат от конкретни обществено-политически причини и събития.

Така на практика създаването и оформянето на деркоските села става може би през ХVІІІ век – след Чипровското въстание, след Кърджалийските размирици (1790-1812г.), след Велчовата завера и след поредната Руско-турска война (1828-1829г.)

Проследявайки поминъка на населението, авторката се спира на един интересен факт на стр.11.

В някои села има камили, като с.Имрихор държи първенството. Така през 1912г. в селото има 100 камили – една наистина впечатляваща цифра за мястото на тези пустинни животни в бита и изхранването на имрихорци.

Особено място е отделила авторката на Възрожденските борби на българското население за църковна и просветна независимост. Фактите в това отношение са проследени много обстойно. На фона на историко-политическите събития в Турция се представя конфликта между привържениците на гръцката Патриаршия (т.н. патриаршисти) – това са гърчеещите се българи и самите гърци и българските патриоти – привърженици на българската Екзархия – (екзархисти).

На практика българското население се спасява от сигурна елиминация благодарение на връзките си с българската интелигенция от близкия Цариград – П.Р.Славейков, Иларион Макариополски, Тодор Икономов, Марко Балабанов, Стефан Бобчев, Драган Цанков, Екзарх Йосиф и др.

Особено ценни в историческо отношение са архивните образци от Българската църковна община и Българската екзархия от 1913 и 1914г., представящи силата на гръцката експанзия и турските гонения над деркоските български села през това време.  Два цитата са достатъчни в това отношение:
“Няколко семейства ... ми заявиха категорично, че вследствие на големите измъчвания, които изпитват от страна на гърците и турците, са решили да напуснат огнищата си” – (с.Дели Юнус – 24 юли 1913г.)

В църковния документ от с.Деркос – 5.ІІІ.1914г. се пише:
“Въоръжени с брадви и ножове, мухаджири разбиват врати и прозорци и нахлуват в домовете на българските семейства... настъпи плач, викове за помощ, но жандармерията никак не се появи...”.

Тези два примера са напълно достатъчни, за да очертаят една реална и релефна картина на верска и етническа нетърпимост, терор и издевателства, на които са били подложени поголовно българите не само в Имрихор, но и във всички деркоски села и в цяла Одринска и Беломорска Тракия.

В творбата си “Разорението на тракийските българи през 1913 и 1914г.” Л.Милетич пише:
“Великите събития от 1913 – 1914г. и тракийският погром нямат равни в новата ни мъченическа история”.

Авторът има предвид масовите кланета и истинско разорение в Одринска Тракия, с цел прогонване на българското население от тези земи – т.е. обезбългаряването им. Авторката Р.Люцканова е издирила добросъвестно списъците на собствениците на недвижими имоти в с.Имрихор и в други деркоски села (изготвени старателно и отговорно от тогавашните кметове на селата).

И какво от това? Нима днес след вече 100 години са възстановени или компенсирани имотните права на селяните от Цариградските български села? Не – и за сега няма почти никакви изгледи, защото българските държавници предпочитат приятелски да се срещат и прегръщат с турските държавни глави, позорно загърбили своите национални интереси и тези на изстрадалите тракийски българи – до говорят за всичко друго на дипломатическите срещи с тях, но не и да поискат Компенсация за изгубените и насилствено отнети имотни права на тракийските българи от страна на турската държава.

На мен много ми допадна статията за преселниците от деркоските села, оставили светла диря в просветното и културно дело на България – повод за изначална гордост за всички тракийци.

Например с много тъга, болка и неудволетвореност са пропити материалите за Георги Илиев – авторът на първия български научно-фантастичен роман – родоначалникът на българската фантастика – едно сполучливо съчетание от биографска справка, публицистичен и споменен материал.

Ако съвремениците го наричат “българският Жул Верн” - то днес неговото име е почти неизвестно на любителите на фантастиката у нас, като “произведенията му са библиографска рядкост”. По-голям анахронизъм в този смисъл едва ли може да се посочи.

Авторката впечатлява също с богатия снимков материал и със Схемите за родословието на някои тракийски родове, проследявайки линията обаче само на няколко потомства.

ІІ част

Преобладаващият синтез на научното познание и публицистичност в І-вата част на книгата се дообогатява сполучливо в съдържателно, философско и емоционално отношение от нейната ІІ част.

В нея акцентът върху историческите събития е поставен в подчертано две контрастни времеви измерения – минало и настояще, с една добре обмислена и балансирана позиция и субективна оценка.

Изключителното достойнство на този летопис се състои в това, че авторките на тази ІІ-ра част – Л.Семова и Хр.Стоева са успели да достигнат със съответния развълнуван тон на душите и сърцата си до дълбоки размисли за незаслужената съдба и орис на своите предци, правейки изводи в общочовешко, национално и родолюбиво отношение.

Човешките им послания най-често са житейски размисли и обобщения, синтезирани в различни по своята задълбоченост философски есеистични миниатюри. В тях доминира високата им интелигентност, тънка наблюдателност и обективност в оценките и разсъжденията, с остър психологически и проницателен поглед в тяхната същност.

Прочувственото и емоционално задъхано Предисловие на Л.Семова във ІІ част е написано под знака на цитат от наша трудова народна песен: “Мило наше село, лично, та обично, яко хлебородно”.

Така авторката го приравнява със слуховата представа с “въздишка на хилядите бежанци, прогонени през 1913 – 1914 година” и с “въздишка  на потомците на имприхорци...”. Така е подчертана кръвната родова връзка между поколенията.

За да се дообогати тази представа може да се добави и представата за пронизителния вик, горкия плач на изтерзаните и обезумели от ужас тракийски бежанци, прогонени насилствено от гърци и турци от родните им огнища по онова време.

Така тя стига тематично и акцентира върху творческата задача, стояща пред интелекта, душите и сърцата на авторките, ръководени от своите изначални родови корени:
“С тази мисъл – да дадем израз на любовта си към това незаглъхнало огнище на българщината, да разкрием живота на предците, извора на тяхната радост, но и болката им от трагичната участ на заселниците-тракийци – такава е историческата задача на тази книга. Трагичен разказ за жестоката съдба на бежанците, прокудени от родното си село, но в мислите си останали завинаги там”.

На предците си, на тяхната чест и достойнство, на изключителното им родолюбие, на обичта им към фолклора, на способността им да оцеляват и на преклонението им към рода, посвещаваме тази книга.”

Още в това началото на това емоционално Обръщение – изповед авторката Л.Семова демонстрира стил, отличаващ се от другите съавторки – с осъзнат целенасочен подбор на художествени изразни средства, възрожденски патос, силно развълнуван тон и чести естетически внушения.

В статията си “Какво да знаем и какво не знаем за Имрихор” Л.Семова прави опит за семантичен и етимологичен анализ на името на  селото.

В търсене на истината за етимологията – произхода на името тя се опира на сведенията от книжовните източници – както от наши, така и от чужди сведения.

За мен особен интерес се оказа фактът, че за първи път името Емир хор е записано в един османотурски данъчен регистър, според който в същото село Шуменска кааза селяните са предали данък животни.

Така не е ясно дали има връзка между двете села – в Шуменска кааза и Деркоска област – свързани преди всичко с преселението може би на българите в двата миграционни прехода.

Много задълбочено на основата на книжовен извор и Интернет данни авторката търси мъчителен отговор на въпроса:
“Откъде и кога са дошли в Имрихор предците ни?”

Поради отдалечеността на времето, окончателен отговор на този въпрос не се намира, като остават в сила различните хипотези в това отношение.

След сключения Цариградски договор между Турция и България на 16 юни 1913 година, Турция си запазва владичеството с малки изключения над Одринска Тракия. А след юли 1913 година Турция реокупира и Източна Тракия. Тези политически конкретни исторически събития са причина за проявената зверска етническа нетърпимост на турската държавна машина над българското население. Прогонените от Имрихор тракийци тръгват към майката-родина. Така според Хр.Стоева – “От всичко родени 287 в село Имрихор – във Варна са пристигнали 247 – 40 не са могли”.

Пристигналите бежанци компактно през 1913-1914 година в гр.Варна според Л.Семова заварват един “малък неблагоустроен град”.

Пристигнали в този град, те са изживели трагичните житейски несгоди, усещането за социална изолираност и равнодушието на по-голямата част от варненската общественост – това, разбира се, е лично мое мнение.

Защото не може днес да четем равнодушно Покъртителния разказ за трагичната бежанска орис на изселените тракийки във варненския вестник “Свободен глас” от м.октомври 1913 година:
“Деца и старци, голи и боси, далеч  от родните си места, спасили  се от турския ятаган се скитат из Морската градина немили-недраги”. Принудени от тези обстоятелства, обществените власти във Варна ги настаняват в студените и влажни помещения на недовършения Аквариум.

“Други 800 души, след като прекараха на кея заедно със своите измъчени и гладни деца цяла седмица, ги отведоха в сградите на Окръжно стопанство “Св.Константин”

“Много бежанци, по нареждане на варненския кмет бяха подслонени в болнични палатки, където преживяха в дъжд и студ до средата на ноември 1913 година.”

Вестник “Свободен глас” съобщава, че сред бежанците пламва епидемия и има смъртен случай и май напразно апелира към негостоприемното гражданство за помощ.

Особено покъртителен от “Словесните разкази на преселените тракийски родове” е този за рода Манолови – Коста и Зоя, прародителите на авторката Л.Семова по майчина линия.

Като литератор преди всичко Л.Семова използва образно-емоционалната изразителност на речта си със съзнателен  подбор  на изразителни и изобразителни художествени средства, както и грижливия подбор и усет за детайлите в нея.

“Дълго пръстът ми стои върху картата в необясним унес. Като че ли чаках да стане чудо, за да надникна зад зидовете на изоставените в Тракия къщи, да чуя познати гласове от отлетялото детство! Уви! Нищо такова не се случва! Остава само едва доловимият зов на отлетялото време...”

Истинска, като че ли жива образна картина рисува с развълнуваното си искрено и сърдечно слово Л.Семова при изображение портрета на своя дядо – Коста Манолов.
“Имаше аскетична фигура, която беше висока и слаба. Кожата му беше тъмна на цвят и винаги имаше вид на брулена от вятъра. Брадата му беше черна и гъста... Очите му бяха кафяви, много живи, веждите гъсти... С възрастта коленете му малко се превиха и ръстът му стана като че ли по-малък. Но от фигурата и вървежът му се излъчваше живост и пъргавина.”

Употребата на изразителните и изобразителните епитети при подбора на детайлите , метафоричната образност на речта и сравненията, емоционалната развълнуваност на тона ни представят жив образ на един балканджия, загатващ за психическата му устойчивост, за духовната енергия и морален дух на характера през целия му жизнен път.

Третата съавторка на летописа Хр.Стоева ни впечатлява с дълбоката аналитичност на статиите си, със стремежа да прецизира демографската картина на бежанците-Имприхорци – проследявайки възрастта, пола, тяхното здравословие, образование и култура под знака на тънката наблюдателност, дълбокия психологизъм и топлото и развълнувано слово, което в никакъв случай не достига до излишни сантименти.

С подчертана патриотична гордост съвременният читател чете статията “Г.С.Раковски и с.Имрихор -  Чаталджанско”.

В нея авторката по пътя на вероятността и хипотезата предлага на вниманието ни различни културни и исторически факти за търсене на връзка между селото на предците и личността на Г.С.Раковски – “увенчан с общонационална слава поради заслугите си в национално-освободителните борби на народа ни”.

“Записвайте! Записвайте!”
С дълбока човешка болка и мъка и лична неудовлетвореност е пропита тази следваща статия на Хр.Стоева, която е написана под знака на мотото:
“Ще дойде ден, когато бъдните
с нокти ще ровят земята,
за да търсят тия фактове”
Екзарх Йосиф І

Според самата авторка, дошло е вече времето, когато днешните потомци са готови с “нокти” да ровят земята, за да си отговорят на толкова важни житейски въпроси относно историята на предците си. Жалко е, че тези въпроси и техните отговори се търсят едва сега в края на късната есен, в залеза на живота им “когато оцелелите и помнещите са останали съвсем малко”.

Трогателно е нейното човешко послание към днешното поколение:
“Молим ви, не отминавайте труда ни с невнимание!”

Всеки от нас трябва да знае “защо е на тоз свят дошъл” и какво трябва да стори на този свят.

Днес сме тука, утре ни няма, но написаното ще остане и ще бъде полезно за “бъдните”.

Написаното от нея носи знака на дълбоката житейска философия, внушава разбирането за кратката преходност на нашето битие върху лицето на Майката-земя.

“Още много подробности искаме да научим сега, но колкото и да ровим в земята, за да узнаем фактите, тя все мълчи и ние тънем в незнание. Не повтаряйте нашите грешки”.

Така съдържанието на тази статия носи белезите сама за себе на филосфския размисъл и философската есеистика.

Хр.Стоева е събрала и оформила вълнуващи разкази на очевидци със заглавието: “В рояка спомени свещени”

На мен лично ми допадна дописката, отразена на страниците на местния вестник “Народно дело независим” от журналиста Владимир Матеев.

Срещата с представителката от с.Имрихор – бежанката Еленка Янева Димитрова – столетница:
“Познала нерадия бежански живот, тя помни още две световни войни – Първата и Втората”.

Годините на нищета не се описват с думи: “Те могат само да се преживеят”.

Баба Еленка, с навлажнени очи завършва спомените си с една дълбока житейска мъдрост:
“Всеки по  нещо трябва да остави, та спомен от него да има на този свят”.

Хр.Стоева обобщава, че в бежанския квартал на гр.Варна в края на града през 20-те и 30-те години на ХХ-я век тракийците живеят сплотено, “сякаш са отделно селище със свой дух и атмосфера”.

В новопостроеното квартално училище през 1935 година, “Стефан Караджа” – само като едноетажно училище се помещават освен учебни стаи – библиотека, трапезария за бедните деца и баня. В гимнастическия салон се изнасят пиеси, сказки и други културно-просветни изяви.

Тъй като завърших трудовия си педагогически път (като 11 години бях Директор на ОУ “Ст.Караджа”), считам, че това е още една причина за моято емоционална и сантиментална приобщеност към съдържанието на този тракийски летопис.

Четейки стойностното съдържание на летописа, читателят се стъписва и пред резултатите от възрожденския ентусиазъм и плам на трите му авторки.

Като плод на техните забележителни усилия отбелязваме родословните дървета на отделните родове, в които е проследена генетичната връзка на потомците чак до 6-7 поколение – (Хр.Стоева, Л.Семова). Авторката Хр.Стоева представя сериозна, ценна и конкретна справка на изселниците по фамилии от с.Имрихор – по брой, по пол и социална характеристика – жизнен път – дълголетие и образование. Така в крайна сметка неуморимата ентусиастка и родолюбка Хр.Стоева е направила една изключително ценна и значима по своето съдържание истинска Демографска справка, заявявайки окончателно, че пристигналите във Варна, родени в с.Имрихор са хора от І-во и ІІ-ро поколение. Те са около 250 души, като повечето от тях са останали трайно да живеят във Варна.

А географските и етнографски карти, открити от архивите от Л.Семова ни дават една съвсем конкретна и визуална топонимична представа за местата, където имрихорските българи са свили родните си гнезда през последните няколко века.

Затова Л.Семова заявява в Послеслова си:
“Независимо от трудностите, изпитваме чувството на изпълнен родови дълг, защото възкресихме спомена за нашите прародители. Държахме в ръцете си нишката на преживяното и разкривахме битовите и културни пластове на отминалите тъжни десетилетия. Спомените на потомците им ни връщат към житейските кръговрати, които се сменят през времето”.

Светът на родното е дом за душите ни. Свят, с наложени от времето традиции, даващи живителна сила на корена и изискващи сладостта на плода. Именно заради това любовта към родното има своето жизнерадостно лице – преди всичко.

Като човек, живеещ във времето на глобализация, бих искала искрено да благодаря на трите авторки – за техния труд, ентусиазъм и изключително родолюбие.

Мисля, че цялата тази книга като Тракийски летопис символ на едно родолюбиво начинание на: Р.Люцканова, Л.Семова и Хр.Стоева успешно ще издържи проверката на времето и ще остане в пространството и бъдещето. Днес тази книга може би трябва да се нарече и “Книга на битието и безсмъртието на с.Имрихор”.

Всички творци на словото, принадлежат на една единствена школа – Живота. Именно пред неговия свят олтар те принасят в жертва, рожбите на своята душа, ум и сърце – в неизчерпаемото поле на богатата и творческа реализация.

Накрая като обобщение за историческата и непреходна значимост на тази книга за бъдните поколения искам да посоча красноречивите думи на Лесинг в това отношение:

“Онова, което веднъж е напечатано, остава достояние на целия свят и за всички времена!”

--------------

Радка Люцканова, Лили Семова, Христина Стоева, "Деркоски български села. Село Имрихор", Бургас, 2014 г.