Досиетата като металитературен образец

Досиетата като металитературен образец

След падането на Стената се появи т.нар. “литература от чекмеджето”, на писатели от Източния блок, чийто творчество е било цензурирано, забранявано и т.н. В Русия например излязоха от забвение Платонов, Хармс и др., но не и у нас! Размахаха ни някакви “люти чушки” и толкоз.

В “Задочни репортажи” Георги Марков констатира, че единствено в България интелигенцията бе тотално корумпирана от Живков, чрез привилегии и комунални благинки, кьорсофри и разни форми на съучастие с режима… Известна е прочутата ловджийска дружинка на Тато, към която напираха и членуваха литературните корифеи. То не бяха оди за СССР, стихове за Вожда, за Човека от народа, за Генералната линия, за заседаващи изпълкоми, за Партията и партизаните, за номенклатурчици, знатни овцевъди и свинепаси-герои… СБП бе предан отряд на Партията, гвардия. Миньори на човешката душа, които трябваше да измъкнат на светло интимната “руда” на трудещите се маси.

И какво днес да правим с този баласт от мъртво “културно наследство”, с купището безвкусна, пропагандна литература на социалистическия канон, в това число и творчество за деца, измислени мемоари и пр.? Естествена част ли е той от развоя на българската литература? Ако въобще е литература.

Кого трябваше идеологически да мундшрова тази “литература”, чие битие трябваше да натравя постоянно? Мисля, че подобни мисли не са и минавали през гузната съвест на класовоосъзнатия роден писател. Това, което обаче дълбоко го вълнуваше (освен огромните тиражи, претопявани преиздавани отново) бе дали ще се хареса на властимеющите.  И по-специално на наставническата институция на всевиждащия читател – ченгето. Така възниква и онзи прословут психологически комплекс, наричан нежно “автоцензура”. Автоцензурата пък породи прословутия “езопов език” – който старите конспиратори от себепето се опитаха да представят за скрита съпротива на режима! Езоповият език всъщност си бе арго на дворцови шутове, незлоблива забава за управляващите, които обичаха плоските шеги… Разбира се, всяко произведение на словото бе съобразено с хоризонта на очакване на абсолютния реципиент, ченгето… Като в такъв режим на функциониране литературата е просто една мутираща реторика, на финала винаги стоварваше неумолимото мнение на партийния секретар, своеобразна deux ex machine на соцестетиката…

Но най-същественото, което е необходимо да се каже за литературния експеримент на соцреализма е, че не се роди нищо значимо в аспекта на световната литература. (Така че мерака за Нобел, получен от соцреалист ще си остане неудовлетворен)… Няма как – в областта на творчеството триковете се наказват. Безумията на писателското войнство бяха най-видими в лириката: тематично безпомощни “умувания”, чийто изповедална форма напомняше отчет пред първичната партийна организация, само/съд – макар и в разрешената и клиширана иносказателност, или пък юнашки размисли над милиционерски мантри, като известната мисъл на др. Джержински… От нарочените за поети се изискваше: да бъдат ясни в изказа; недвусмислено заглавие, което да ненадвишава компетентността на читателя (ченгето); поанта – сдъвкваща смисъла в ярко, заканително изречение. (Това за пред невидимия “другарски съд”, понеже самокритиката на лирическия герой бе елемент на всяко изказване, освен косвените или преки цитати на комкласицизма). Изискваше се и рима (въпреки че за българския стих е по-естествено да е без такава, но великият руски образец си казваше своето…). Никак не бе желателно да се римува “фашизъм” с “комунизъм” например, забрана равносилна с омерта… На белия стих се гледаше като на идеологически диверсант, промъкнал се в стройните редици на писателския трейдюнион… А и платените цербери на литературното производство не бяха толкова добре подковани, че да откриват изтичането на смисъл в свободна форма…

Ченгето обаче не беше само нормативен читател. То бе автор на досиета. И тук, ако разгледаме структурата на разказа от шейсетте, биха открили огледални съответствия с начина на изграждане на досието. Не става дума само за просмукване на поетиката на досието с това на разказа, изграждан според соцканона, това бяха два клиширани жанра с една цел, извратена литература, лежаща на принципите на соцреализма… Декорацията, характеристика и обрисуването на реалистичен портрет, средата, симулативните и съчинени реплики, които авторът (ченгето) бе “подслушал” сред “народа”, и т.т. се изискваха и в двете писмени форми. В досието това се правеше от казионния писач, в художествената разновидност от синекурчиците на писателския съюз. Склонността на късия разказ към “очеркизъм”, се дължи именно на този стремеж – “да се каже цялата истина за живота”, каквато искаше да я чуе Партията… В този дух досието е фалшив документ, съставен от стандартна процедура, за един измислен от постановчиците биографичен архетип: интелигент, работник, селянин, партократ (т.е. “народ”)… и прикриващия произхода си, внедрен от човешката природа “враг на народа”. Примитивната херменевтика, която се изискваше, за да бъде четен и възприеман този пропаганден продукт, пак изхождаше от интелектуалното ниво на “народа”, подлежащ на задължително възпитание, което според соцестетиката, по-лесно се осъществявало с художествени средства (и най-често даваха пример с библията, която макари  лъжлива мъдрост успявала да внуши необходимото съдържание)… Цинизмът на подобно твърдение пък се оправдаваше с йезуитски доводи от рода: “Учението на Маркс е всесилно, защото е вярно!” За четенето и възприемането на досиета, които са своеобразна чернова на парадната литература – предполагам не са се изисквали специални умения; такива умения са нужни повече за класиране и съхранение на събраната, измислена или направо клеветническа информация. В много случаи това са пошлотии от частно естество, но както знаете на частното се гледаше с подозрение… Писателите, подобно на казионните структури, също бяха организирани по старшинство: от генерала до фелдфебела-натегач от провинцията (региона)… Така след великия Десети ноември те запазиха чиновете си и оглавиха редица от червените вестници; колкото повече от старите кучета-писатели има в една редакция – толкова този вестник е по-перфиден в гаврата с желанието на хората за промяна… Приватизирани от нашите другари бяха всички литературни конкурси, издателства, редакции и пр., чийто “запазена марка” трябваше да произвежда соцносталгия, желанието да се върнем в ония, мъжки времена… Липсата на език, адекватно описващ това, което наричаме “преход” също дължим на старите хитреци, които усмърдяха всеки опит за нова българска литература, модерна и адекватна на съвремието; същите господа-другари, чийто плач по синекурките придоби апокалиптични измерения… Подготвяни цял живот от партията-кърмилница да произвеждат инсинуации, тази интелектуалстваща гвардия оглавяваше или правеше опит да оглави всеки протест против опротивялото статукво, което те представят за “изконно българско”, изхождащо от народните недра и пр. Посмъртно беше усвоено и творчеството на редица честни български писатели, то бива преиздавано от името на някаква загиваща “българщина”, на “рухваща духовност”. Предполагам, че в основата на компроматните текстове, черния пиар, и въобще на гадната духовна ситуация стоят “писатели” – ченгета по същност… Но досиетата стоят, рано или късно този цирей ще се пукне… като една позорна литературна история.

--------------------

Публ. в “Ходове на въображението”, Бургас, 2009.