“До луната и обратно” в творчеството на Дарина Димитрова

Станислава Белева за книгите на Дарина Димитрова “Душата ми в стихотворна форма” (2022) и “Прозаично” (2022).
Дата: 
неделя, 29 January, 2023
Категория: 

Преди да започна да говоря за “Душата ми в стихотворна форма”, искам да кажа няколко думи за Дарина и мен относно неизбежното ни запознанство. Просто нямаше как да не се срещнем! Колкото и странно да звучи, обичам съдбата, защото вярвам, че именно тя ни е срещнала. Свикнала съм да не очаквам нищо от никого, но може би и аз не бях подготвена за всичко, което ни се случи (и продължава да се случва). Ще започна с това, че първия път, в който изобщо започнахме да говорим, продължихме да си пишем до два или три сутринта, сякаш и двете имахме силна имахме нужда да се наговорим, ама наистина да се наговорим, за този и няколко живота напред.

Понеже и двете пишем, започнахме да обсъждаме книги, включително и нашите собствени, но това, което открихме вътре в тях, не беше поредната история, а сродна душа. Сега вероятно ще лавирам между това да коментирам книгите и да говоря за нас (понеже е неизбежно и ще бъда много, много разпиляна).

Малко хора знаят за мен, че обожавам да чета поезия и чета поезия повече, отколкото пиша поезия, още повече истинска такава, без да е напудрена с излишна “захар”, но да пази в себе си нотките на женственост и необятност. Обожавам да чета “Old School” стихотворения от съвременни автори, колкото и да е смятано за нещо “старомодно” и “отживелица”, модата на фейсбук статусите отдавна отмина, макар и да не отричам, че има хора, на които им се получава. Няма как да не спомена, че всеки си мисли, че е поет, пишейки едно изречение на няколко реда. Дарина е доказателството, че можеш да обличаш поезията в рими и да имат замах.

Харесва ми, когато даден автор не тегли думите си, а пише със сърцето си, защото претеглените думи са символ на земните ни прищевки и претенции, не на онова, което иска душата ни. Точно затова, когато даден автор сподели, че е теглил, пишел дадено нещо с години, гледал го е, преправял го е милион пъти, проучвал е не-знам-си-къде-си, в повечето случаи е отнел душата на произведението. Превърнал е книгата си в научен труд, публицистика, но не и в поезия или разказана история, харесвана от мнозина, също като него, които искат всичко да им е сдъвкано и изплюто. Може би тогава го разбират, и стихове като тези на Дарина им идват малко тежки, сурови и трудни да преглъщане и смилане от вече осакатената им душа, която иска всичко на тепсия.

Иначе казано, да не се напрегнат, за да направят свой анализ и нямат мнение, авторът трябва да каже нещо праволинейно и елементарно, за да бъде схванато. Харесва ми, че душата на Дарина е абстрактна, също като поезията й, че говори за женската природа по такъв красив начин, и двете сме хора на крайностите, колкото и плашещо да звучи онова “всичко или нищо”, което е колкото разрушително, толкова и градивно, две взаимно изключващи се истини в любовта, свеждащи се до елементарен извод: или ме обичаш, или не. Всеки е СВОБОДЕН да си тръгне, когато реши, без обсебване, без досаждане и с достойнство. А женската душа има достойнство, тя е ураган, бедствие, също като Дарина.

Ще си позволя да споделя любимо стихотворение от творчеството на Дарина с вас, защото и тя, и вие го заслужавате:

Искам някой да ме обожава.
Да изтръпва целият дори при мисълта,
че срещата му с мене наближава,
че много скоро ще докосне моята ръка.

Искам някой да не му е безразлично
дали съм с него или сме сами
и да ме приема твърде лично
като момичето му с адските очи.

Жената никога не е била “слаб пол”, но това не й пречи да е нежна и да създава светове. Женската душа иска да бъде обичана, обожавана и единствена, не поредната в нечий каталог, сложена на сергия, за продан. Харесвам максимата, че в живота нищо не трябва да бъде приемано твърде насериозно и трябва да гледаме на трудностите с усмивка, за да се справим с тях. В любовта е много различно. Поне при истинската любов, която мнозина в днешно време не разбират, не е до обсебване, а в това сам да искаш нечия компания, защото това те прави щастлив, този човек ти е безкрайно интересен и не смяташ времето си с него за затвор. Колко от нас са имали такава любов? Пожелавам ви да имате и тогава никога няма да гледате на света със същите очи. А в любовта... в любовта винаги е твърде лично.

Ще започна да говоря за “Прозаично”, правейки паралел между стихосбирката и фрагментите на Дарина Димитрова, няма как да не ми направи впечатление дуалността, понеже тя е навсякъде. Започвам с най-видимото: кориците. Харесвам автори, които влагат смисъл и символика в творчеството си, не само между редовете, но и чрез кориците си и се надявам да не го виждам само аз. Още повече, че Луната е там не просто “за да я има”, а защото има дълбок смисъл да е там. Както вече съм споменавала, аз съм човек, който няма никакви очаквания и се оставям да бъда изненадана. Затова винаги ми е било странно, когато някой каже “това не го очаквах!”, тогава винаги ми изплува контравъпрос: “А защо изобщо очакваш нещо от мен?”. Казвам го във връзка с това, че отворих книгата без очаквания, но се радвам, че я обикнах, за да кажа всичко това, поради простата причина, че аз не мога да лъжа, кога нещо ми харесва и кога – не. Много ми личи, когато не харесвам нещо и за съжаление или не, не мога да съм лицемерна.

Ще ми е трудно да я определя като жанр, но освен фрагменти (с риск Дарина да каже, че не е вярно), за мен са кратки и не толкова кратки разкази, каквито аз много обичам да чета. И е хубаво да се каже, че е такова, преди някой с лекота да я подмине, че “няма какво да прочете в нея”, подхождайки с пренебрежение. Аз съм от типа читатели, които нямат проблем с това да четат и къси разкази, и дълги романи, харесвам и двете, когато са майсторски поднесени и нямам проблем с това дали е сто или петстотин страници. Когато нещо не е обяснено, главата ми го сглобява и свързва с друго и може сама за себе си да направи изводите, особено когато авторът е вложил цялото си сърце и душа.

Приключих “Прозаично” ден преди Дарина да приключи “Аз, Гарванът” и реакцията ми “Какво, по дяволите, прочетох?” не закъсня, защото шокът, че не се познаваме, а имаме “Изповедта на Аз-а” и “Равносметка” (тя) и Ego Trip / Пътешествие на Егото (аз), кръстени по един и същ начин, правейки си равносметки за себе си, стигаме до еднакви изводи. И бях: “Е, не!” И е много хубаво, когато има подобни съвпадения, когато авторите не се познават и приликите са чисти, не плод на копиране и желание някой да прилича на другият. Защото, ако това душата ми го вижда и ме оставя с приятни емоции, сякаш говоря с близък приятел, то другото ме изпълва с отвращение и си личи, когато нещо е правено насила и по друг модел. Казвала съм, че някой ден ще говоря и за това, но май никога няма да имам време да говоря за хора, които не ме интересуват. Те не са важни. Поне не и в моята история. Сега говоря за Дарина. Аз не искам да приличам на Дарина и Дарина не иска да прилича на мен. Всяка от нас е с ярка индивидуалност и силен характер, може би точно там се срещаме.

В момента на писане при мен е пет сутринта. Изядох два резена грейпфрут, който обичам, заедно с горчивият му вкус. Привидно не казвам нищо, но всъщност се сетих, че има връзка с “Прозаично”, защото обичам разказите, заедно с горчивината и болката, която носят.

Ще споделя няколко от многото, наистина многото фрагменти, които обичам, подобно на горчивият плод:

Ако започне да ми пука от това, което ще кажат конете с капаци в примиреното стадо, значи съм загубила себе си. Загубила съм ясната преценка за това, което съм и което бих желала да бъда. Бунтарство ли е да изпъкнеш в сивата гама, когато си обагрен в червено или е начин да изразяваш себе си? Можеш ли да загърбиш идеологията си и ценностите, на които си се научил, за да приемеш причастието на овцете?
...
Смелите от своя страна нямат предели. Те са ония безразсъдни глупаци, които биват често оплювани и заклеймявани от “специалистите”. “Специалистите” разбират от всичко. Те имат дебели прашни книги в стотици томове кое трябва и кое не трябва. С тях борбата е неравностойна. Те вярват само в догмите на отминалите архаични светове. За тях всичко, което някога е казано, е закон, защото би било плашещо да напишат нови, а камо ли пък да живеят без такива.

За ролята на жената и мъжете в обществото и една непрестанна, невидима война, в която никой няма да е победител, ако не подхождаме с уважение един към друг. За любимата ми тема ЧОВЕКЪТ, загубата и намирането на човешкото в хората и мястото на всеки отделен индивид в общото цяло. И дългият път към себе си, защото силно вярвам, че докато не се обикнем, не опознаем двете страни на луната в нас, няма да обикнем и останалите. Истинската любов няма общо с егоизъм, обсебване, напротив. Истинската любов е да обичаш друг така, както обичаш себе си и едновременно с това да не губиш личността си. Всеки от нас носи и черното, и бялото в себе си, мъжка и женска енергия и вярвам, че двете половини са неразривно свързани. “Великият ум е андрогинен” не е казано случайно и от Вирджиния Улф.

Сигурна съм, че всеки, който поне малко познава мен, ще разбере защо толкова харесвам нейното творчество и защо има какво да си кажем. За другите, вероятно и аз да изпиша стотици томове, и аз, и тя ще останем неразбрани, защото хората чуват и виждат това, което искат, изкривявайки го през собствените си очи.

Ще споделя като послеслов и още един любим фрагмент, част от “Прозаично”:

А Аз самата съм милиарди неща: дете, ураган, емоция, спомен, надежда, обещание. Аз съм всичко и в същото време мога да се нулирам до нищо, за да се изградя такава, каквато да се обичам. И когато се обичам истински и безпрекословно по начина, по който съм избрала да бъда, ще има неколцина, които ще ме разберат, прочетат, осъзнаят и обикнат с всичко. Само те имат значение.

В продължение на няколко дни отлагах да напиша всичко това, защото (първо) бях заета да си пиша с нея и второ, исках да ви я опиша по онзи магичен начин, по който аз я виждам – непринудена, истинска, женствена и силна, когато се налага да бъде такава, без да се оплаква и самосъжалява.

Понеже днес е неделя, а в неделя всеки чете себе си, ви пожелавам и вие да прочетете себе си, да се опознаете и не на последно място, да прочетете и книгите на Дарина Димитрова, защото е същото, като това да се прочетете.

В заключение, водена от заглавието, което написах, завършвам с песента на Savage Garden – “To The Moon and Back”, защото вярвам, че текстът е също толкова запленяващ, колкото нейното творчество.

---------------
Дарина Димитрова, “Душата ми в стихотворна форма”, поезия, 2022.
---------------
Дарина Димитрова, “Прозаично”, фрагменти, 2022.
---------------

Засегнати автори: 

Коментари

Благодаря от цялото си сърце на най-доброто издателство и един от гениалните му автори за хубавите думи и отношението!

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите