С библейски взор по пътищата на времето...

С библейски взор по пътищата на времето...
Едно интервю на Георги Н. Николов с писателя и сценарист проф. Златимир Коларов д.м.н., за мира и за войната

Златимир Коларов е лекар, професор по ревматология, писател, сценарист. Автор и съавтор на над 590 медицински труда, на 36 художествени книги, на заснети 2 сценария за игрални и 19 за документални и научно-популярни филми. Разкази са публикувани на 15 езици, филми са представени на фестивали и прожекции в 20 страни, включително Русия, САЩ, Япония, Канада и повечето страни в Европа. Пет от книгите са издадени в Украйна, Германия, Сърбия, Албания и Аржентина. Отличен е със 76 национални и международни номинации и награди като лекар, преподавател, писател и сценарист. Член на голям брой научни дружества, на Съюза на българските писатели, Българския П.Е.Н.-център, Съюза на българските филмови дейци и Съюза на журналистите в България, председател на Съюза на писателите лекари в България „Димитър Димов“, генерален секретар на Международния съюз на писателите лекари UMEM.

------------

– Приятелю, твоят хуманен идеал гласи: „Животът е най-ценното нещо, което трябва да съхраним на всяка цена, при всякакви обстоятелства!”. Но разбира ли човечеството (не)тленната му същност в безкрайните поредици на крехък мир и чудовищни войни?

– С цитираното изречение, Георги, завършва – романът „Illusio magna“, построен върху истинска история за лекар-самоубиец. Разказа ми я баща ми преди години – познаваше колегата. Отне ми над десет години да измисля как тези думи да втъка в разказа, но казани не от друг, а от самоубиеца, защото само той може да оцени истинската стойност на живота, живите поначало сме пристрастни и поради това – субективни. Романът претърпя три издания, преди няколко години с тримата братя Калинови заснехме по романа игралния филм „Пепел върху слънцето“, който бе отличен с награда от кинофестивала в Монако. От тогава тази мисъл стана мой житейски и професионален девиз, включих я и като мото на сайта kolarov.bg, който отразява основните моменти от трите направления, в които работя – медицина, белетристика и киносценаристика. С горчивина и много болка наблюдавам и ежедневно констатирам, че, въпреки хилядолетната си история на кръв, разрушения, войни, пожари, загуби, грешки и заблуди, човекът не научи урока си по история и хуманизъм – продължава да воюва и да убива брат си, с когото е обречен да живее на малката топчица Земя в огромната вселена, както писах преди време на поета Георги Константинов по повод едно негово лирично стихотворение „Къща на небето“ – къщата, която не е открил на земята, но се надява да я намери на небето. Вбесява ме безумието на човека да убива брат си, независимо от цвета на кожата му – черна, жълта или бяла, брат си в най-общия човешки смисъл. Пиша човека с малко „ч“, заради тази негова глупост, костваща животи, а не с главна буква, както го правя обикновено. Убийството на брат си прави човека в голяма степен самоубиец, като героя от „Illusio magna“. Накрая с цената на собствения си живот героят-самоубиец стига до прозрението, че „Животът е най-ценното нещо, което трябва да съхраним на всяка цена, при всякакви обстоятелства“, но човекът не стигна до тази простичка житейска истина – продължава да пали и руши, да граби и безчинства, да воюва и убива, без да съзнава, че убивайки другия, убива себе си... В един от разказите от сборника „Отблясъци от далечни светкавици“ писах „убитият на бойното поле губи живота си, а оцелелият – душата си и не знам кое е по-добре – да изгубиш живота или душата си“, защото след като си видял отблизо ужасите на войната, гледал си смъртта в очите, последните издихания на ранения до теб, изцъклените му очи, пожарищата над изпепелените села и градове и гърчещите се тела в жаравата, никога не може да бъдеш предишния човек. Живот без душа е равносилен на смърт приживе. През целия си съзнателен живот си мисля и не мога да си отговоря: Защо човекът се обрича на смърт, убивайки другия до себе си? На какво се дължи тази самоубийствена неразумност, буквално безумна глупост? Колко ни е нужно, за да живеем в мир – мъничко смиреност и любов към човека до и срещу нас... Ако не любов, то поне зачитане на правото му и той да е удовлетворен, щастлив, да живее спокойно, както искаме и ние да живеем... Световната история и личния ми опит показват, че това няма да стане – човекът ще продължи безумно да воюва и убива, казвам го с огромна болка. Въпреки това трябва да изкрещим истината, трябва да го направим всички ние заради себе си, заради нашите деца, потърпевшите от войните, бъдещите жертви – човеко, спри безумието да убиваш себе си!!!

– Моите изследвания сочат, че си единственият български писател днес, който мащабно и последователно разработва темата за мира и войната в сложните й нравствени ракурси. С какво те привлича нейният буреносен хоризонт, вечно надвиснал над нашата планета?

– Не бях се замислял, Георги, че от съвременните български писатели друг не интерпретира в творбите си темата за войната и жертвите в най-широкия морален и житейски смисъл. Благодаря ти за констатацията – помага ми да осъзная „мястото си в редичката“, нещо, което вълнува всеки автор. Причината, може би е, че всеки автор се чувстват уютно в избраната от него съзнателно или интуитивно полоса в безбрежната литературна нива. Всеки път, когато заора нивата с перото, на хоризонта съзирам „отблясъци от далечни светкавици“, каквото е заглавието на един от антивоенните ми сборници с разкази – зарево от кървави пожари от далечни битки. Тези пожари парят душата ми и не ми дават мира, докато не видят „бял свят върху листа“, моят начин да отреагирам вълнуващите ме неща – клише, но в случая е искрено и вярно.

Всъщност – мисля си – жертвите сме всички ние, не само загиналите на бойното поле, най-вече майките, останали без синове, жените – без мъже, децата – без бащи. Винаги съм казвал, че убийството на един човек е нещо недопустимо, а убийството на едно дете е масово убийство – на всички, които са щели да се родят от неговата кръв след него. Така от хиляди жертвите стават милиони... И в името на какво, защо? Въпроси без отговор, въпроси неудобни за подбудителите – „оглупели политици и озверели генерали“, както писах в цитирания по-горе сборник „Отблясъци от далечни светкавици. След военни разкази“, публикуван през 1999 г., провокиран от войната в бивша Югославия, посветен „На загиналите в Косово християни и мюсюлмани. На майка ми и баща ми, които са го преживели“. За майка ми и баща ми визирам Втората световна война. За написването на всичките ми антивоенни текстове ме провокира кръвожадността и безумието на цитираните политици и военни, които разчертават света в притихналите си полутъмни кабинети, надвесени над разгърнатите военни карти върху широките маси с плюшени покривки, без да мислят за цената – хилядите безобидни хора, невинни жертви на чуждата алчност, кръвожадност, ненавист и бруталност. И огромната демагогия, че всичко е в името на Родината, на човека, на патриотизма, но така, както го разбират те, а не според нашите представи, според нашия аршин – да си сложим сами главата на дръвника и да чакаме палача да я отсече в името на някаква неясна, безумна цел. Мисля си – патриотизъм означава да работиш за Родината и хората с всички сили, да твориш блага и да се раздаваш – сутрин да станеш рано, да отидеш на нивата, да ореш и сееш, да жънеш, да смелиш житото, да замесиш хляб, вечер да го занесеш в дома, да прегърнеш и целунеш децата си и да ги нахраниш, да гушнеш в постелята жена си и сутринта отново да станеш рано и да тръгнеш към нивата, но за да го направиш трябва да си жив! Просто жив, а не убит по нечия чужда воля в името на мъглява цел! Политиците говорят гръмко за величие, патриотизъм и саможертва, но за другите, те никога не изпращат своите синове на бойното поле – пазят си ги, че са им скъпи и безценни, а чуждите са без значение, безлични безправни мравки, сочна хранилка за войната!

– И спокойната тишина, и барутните взривове, са дело на един и същи, многолик човек. Пренесъл атавистичната си страст към унищожение през хилядолетията... та до днес. Може ли тя, явно надничаща и в бъдещото време, да бъде заличена по някакъв начин, освен пак със сила?

– Относно многоликия човек, за който ме питаш, Георги, ще отговоря – не мога да си обясня как Човека (тука го пиша с главно „Ч“) е могъл да създаде ненадминати, божествени шедьоври в музиката, литературата, театъра, картините, скулптурата, науката и в същото време е оставил жив в душата си дивака, който с каменна брадва е трошал глави. Как се съчетава в едно тяло и в една душа тази нелогична дуалистичност – на Бога и дявола в нас? Това ми даде основание в един друг текст да напиша преди години „Всяка победа е нечие поражение. Има смисъл само победата над себе си“ – втори мой девиз и пътеводен маяк в живота. Много малко хора полагат усилия да победят себе си – да овладеят първичните си страсти, да се смирят, да се покаят, да признаят правото и на другите да имат същите неща, дори да мислят по различен начин, това не означава да се примирят, напротив – борбата със слабостите на другите започва от самите нас!
Убеден съм – решението на проблема със сила, не го решава, а го разширява и задълбочава! Примерите са безброй, най-пресните – случващото се в Газа и Украйна, по-преди в Ирак, още по-преди в... и т.н. до Каин и Авел – безкраен низ от кръв и смърт в дяволската огърлица на битието. Пътят за решаването на конфликти е един – дипломация, мъдрост и отстъпки и от двете спорещи страни, другото е от дявола!

– В голям брой от художествените ти заглавия пари страдание към жертвите и към линеещите в скръб близки сред изпепелените села. Трябва ли масовите гробове да простят, а извършителите - да получат прошка, за да се възцари библейският закон: „Не убивай“? Възможно ли е това, или е празна химера?

– Провокиран от въпроса и от констатацията ти, че няма друг български автор, който да пише пространно за войната и мира, отделих заглавията на антивоенните текстове, които публикувам над четвърт век:
„Отблясъци от далечни светкавици (следвоенни разкази)“ 2 издания;
Публикуване на голяма част от разказите в различни електронни и хартиени издания в следващите двадесет години;
Текстове в „Сиво черно и свещица“ - (публицистика);
„Дупки по стените“ в „У нас и по света. Още автентични лекарски разкази“;
„Този луд, луд свят“ в „Сиво, черно и свещица – 2“ – (публицистика);
„Парчета от живота преди и след. Хроники и разкази от архива на Стария хроникьор“ ;
„Снимки по стените“ в сп. „Пламък“, лято 2, 2022.
И предстоящите за публикуване през тази година:
„Текстове в Съдби. Още автентични лекарски истории“ – (разкази);
„Panopticum на човешкото безумие. Горчиви размисли“;
„Знаех, че ще дойдеш...“ – (роман).
„Отблясъците...“ са написани в стил магически реализъм, който най-добре отразява абсурдите на войната, въпреки че стилът ми е чужд като изказ, просто така се получи – темата го изведе върху листа. Разказ за оцелелите след войната – жени, деца и старци, върху които до края на живота им ще тегне черната сянка на войната и спомена за загубените мъже, бащи и синове.
„Дупки по стените“ бе провокиран от дупките по стените от бомби и шрапнели, които замрежват като траурни дантели сградите на Сараево. Една стара босненка попита жена ми защо снима, отговорих й, за да не се повторят нещата. Тя запретна полата на пъстрата си рокля и ми показа два белега от шрапнели – единият тънък, прав, хирургично обработен, другият крив, неравен – не могла да отиде до болницата да го зашият, че стреляли без да спират. Като виждах гнева в очите на съгражданите й си помислих, че душите на хората от Сараево са проядени от дупки, като дупките по стените, че за някои в душата им е останала само една огромна, черна дупка...
„Парчетата...“ разказва за Стария хроникьор, който от хиляди години пише с отвращение военните си хроники, пропити с кръв, насилие и смърт.
В „Снимки по стените“ по аналогия с дупките по стените на сградите в Сараево разказвам за осемдесетте колони в четири реда снимки на убити млади мъже, някои студенти, почти деца, закачени на една стена пред църквата в гр. Луцк – Украйна. Това бе преди голямата война, сега жертвите са стотици пъти повече. Жертвите и от другата страна на бойната бразда са същите, и техните майки страдат по същия начин, и техните жени и деца се надяват да ги пленят, за да оцелеят, защото на бойното поле със сигурност ги чака смърт. И да се завърнат – може би, някой ден... И продължавам с редицата снимки на загинали сърби в Косово, наредени пред Парламента – и те млади, и сред тях някои почти деца... Пред снимките се валяха по земята прашясали китки изсъхнали цветя. Разказвам и за костницата в Ниш – кула, пълна с черепи на убити сърби при турски кланета, като у нас в Батак.
Като слушам хората от двата края на бойното поле не мога да разбера кой е започнал пръв, кой кого е убил, защо и как, защо изобщо е участвал в тази кървава касапница, в тази безумна вакханалия... И те не могат да си отговарят, но продължават да стрелят в Украйна, в Газа, наскоро в Иран. Питам се – коя ще е следващата война, къде? – въпрос с наполовина ясен отговор: Ще я има, но къде – отговорът от онези горе от тихите сумрачни кабинети...
Относно втората част от въпроса ти, Георги – трудно се дава прошка, като си видял смъртта на любимите си хора. И все пак трябва да го направим заради тези, заради които има смисъл да живеем – нашите и чуждите деца! Това е и основната тема на сборника със следвоенни разкази „Отблясъци от далечни светкавици“.

– Как си обясняваш равнодушието на съвременниците си – български автори, към темите за мира и войната, с много редки изключения? Ти носиш лични впечатления от такива стълкновения и техните ужасяващи последици. Би ли създал творчески проект с писатели съмишленици, осъзнаващи цялата сложност на времето, в което живеем? Защото България, независимо от политическите залъгалки, е прифронтова държава...

– Един от текстовете в предстоящата за публикуване нестандартна книга „Panopticum на човешкото безумие. Горчиви размисли“ с мои антивоенни текстове, които написах, провокиран от войната в Украйна и публикувах в продължение на половин година във Facebook, онагледени със снимки от интернет и последващите читателски коментари, озаглавих „Нещо страшно става с душите ни“: за безразличието, което неусетно и постепенно ни обзема при споменаването на войната. Претръпнахме, получи се ефектът на надпределното задържане, при който човешкото съзнание блокира и не отреагира новата информация, за да се съхрани. Въпреки това, писателите – будната словесна съвест на обществото, трябва да изкрещим и да бием камбаната против войната, за да пробудим задрямалото състрадателно късче в душите ни, ако съвестта ни е будна и продължава изобщо да е съвест! Другото е мимикрия и имитация на творци, творби и литература.

– Във финала на нашия разговор – като лекар и творец, отдавна утвърден и доказан в духовността и хуманизма, какво би препоръчал на събратята си по перо? А на читателите и защо не – и на самия себе си?

– Колегите писатели ще посъветвам да престанат да се вглеждат в проблемите от миналия век – историята каза категоричната си дума и избута в канавката миналия строй. Заклеймяването на нещо вече заклеймено изразява творческо безсилие, лесен начин да се гради кариера и да се обират дивиденти – животът отиде твърде напред, за да се връщаме назад. Равносметката отдавна е направена и страницата отдавна е затворена. Нещата от тогава изобщо не касаят тридесет и няколко годишните – те искат да живеят сега и тук, спокойно, достойно, градивно без се вълнуват от нашите комплекси. Недостойно и жалко е за твореца да рита умряло куче, силата е да го риташ, когато кучето е живо и се зъби и може да те ухапе. Ще попитам: Къде беше, когато кучето бе живо? И какво правеше тогава? Животът сега бъка от проблеми, най-страшният от които е войната и, както каза в предишния си въпрос, Георги – още повече, че сме прифронтова държава, не знаем кога сирените ще завият и над нашите глави. На читателите и на себе си ще пожелая Господ да ни пощади, това никога да не се случи!

------------