Из романа “Петрихор” (2)

38.

Градът край голямата река, където започна неговата Америка, беше нещо напълно различно от всичко, видяно досега. Размерите, разстоянията и липсата на годишни времена сякаш го пренесоха на друга планета. Тук хората, цветята, дори животните, бяха различни. А той между тях – капка в океана, загубено листо във водния бързей. Реката, край която заживя, като че ли призвана от съдбата, размиваше трошица по трошица предишния му „аз“. Мястото, където случаят го захвърли, бе заобиколено отвсякъде с вода, дори откъм небето. И дъждът тук беше различен. Идваше ненадейно, яростно и можеше да продължи с дни. А щом си тръгнеше, се превръщаше в мъгла – гъста и лепкава, от която нямаше спасение. Сякаш мляко заливаше сградите и дърветата, рисуваше ги или ги изтриваше като с тебешир на черна дъска. Влажната завеса плетеше навсякъде мъх и лишеи, опиянена от пълната си власт. Сладко и упойващо, навред миришеше на листа и корени. Имаше някаква особена връзка между водата и този град, която новият пришълец веднага усети. Трябваше да се научи да живее с нея.

Иван, приятелят на брат му, го прие и му даде стая в къщата, в която живееше от три години. Тя беше в краен, нелош, квартал на града. Намери му работа в склад за плодове и зеленчуци. Там отиваха заедно късно вечер и се прибираха рано сутринта. Пътуваха около час във всяка посока и пресичаха по два пъти голямата река. Край нея често летяха изящни ята бели жерави с розови клюнове. Рееха се волни и необременени – светът на хората нямаше власт върху им.

Велизар не спираше да се любува на високите сгради в центъра на града, където още не беше ходил. Щяха да минат месеци, почти година, докато това се случеше. Засега му стигаше само гледката им. Тя го зареждаше и мотивираше да успее. Но как? Като върне парите, взети назаем за пътуването, като намери собствена квартира, като научи езика. Като се запознае с нови хора... В никакъв случай не мислеше да се връща, както беше обещал на родителите си. Напротив, искаше да се докаже и да се оправи сам. Да излезе от сянката на другите, в която си даваше сметка, че удобно бе живял досега. Да открие собствената си светлина и да заблести с нея. Нещо му нашепваше, че може да го постигне. Сега държеше живота в двете си ръце и зависеше в най-голяма степен само от себе си. Готов ли бе обаче да плати цената, която можеше да му се наложи?

В края на втората година нещата тръгнаха в по-добра посока. Пак чрез Иван, приятелят на брат си, Велизар започна да паркира коли. Мястото беше близо до мечтаните високи сгради в центъра на града, край изискан италиански ресторант, който посещаваха богати клиенти. Беше минало вече немалко време, откакто стъпи в Новия свят. Страната и хората, които беше напуснал, бяха мираж, който всеки ден губеше цвета и формата си. Все по-рядко Велизар се обаждаше на родителите си. Желанието му да е независим и отделен от всички, не секваше. Тази страна му даваше шанс да създаде свое ново „аз“, а това изискваше да скъса с всичко старо и да го забрави. Претопяваше ли го прословутият “melting pot”* на Америка? Като че ли да. И той нямаше нищо против това.

Не след дълго съдбата го изненада. Беше в края на мъгливия март. Обичайният дъжд росеше и прокарваше пръсти по сградите и улиците. Забавляваше се да разрошва палмите и да се оглежда в голямата река. Влагата над града постепенно се сгъстяваше. Велизар започна смяната около пет следобед, както винаги. Паркингът пред ресторант „Делучи“ постепенно се запълваше, но в него все още имаше места. Колегите му, двама колумбийци, говореха помежду си и не му обръщаха внимание. Бяха точни момчета и не създаваха проблеми.

По-натовареното време вече беше дошло, когато пред ресторанта спря червена „Тойота“. Велизар се спусна, за да отвори вратата и да помогне на шофьора да излезе. Отвътре се показа жена, облечена в дълго сиво палто. Погледна Велизар и му се усмихнаха без причина. А той се сепна и се вдърви за секунда.

– Hi, I’m Juliette. (Здравейте, аз съм Джулиет) – младата жена подаде ръка и с нея ключът за колата си. Беше средна на ръст, с кестенява коса, подстригана на черта, а очите

й бяха наситено сини. Когато се усмихна, на лявата й буза се появи трапчинка. Велизар забеляза, че предните й зъби са леко разместени, но това й придаваше чар.

– Аз съм Вал – смотолеви той американското име, което си беше избрал. – Радвам се да се запознаем!

Изобщо не предполагаше, че случайната среща ще звърти живота му като филмова лента. Джулиет идваше веднъж седмично в „Делучи“ и на тръгване винаги намираше време да си поговори с него. Момчето в синьо шушлеково яке явно й харесваше. Неговото сърце пък се разтуптяваше и гърлото му пресъхваше, щом червената „Тойота“ приближеше ресторанта. След третата им среща на паркинга младата жена му предложи да се видят някъде другаде, когато е свободен.

Отначало той не искаше да повярва. Беше чел, че в Новия свят съдбата може да те изстреля на върха за един ден, както и да те свали обратно, откъдето си започнал. Помнеше думите на онзи стар емигрант: „В Америка, моето момче, или ставаш милионер, или спиш под мостовете!“. Бяха пресилени, разбира се, но допадаха на Велизар. Запознанството с Джулиет го изведе в друго небе, а новата страна му откри свое неподозирано досега лице. След още няколко срещи, нещата отидоха по-напред – Джулиет му предложи да се премести в нейния апартамент. Американката работеше в офиса на известен адвокат. Получаваше добри пари и на Вал не му се налагаше повече да паркира коли. Вместо това Джул го прати в колеж да учи езика и се зае да го моделира по свой вкус. В началото той се съпротивяваше на откъсването от приятелите и от досегашния си живот. Но постепенно се предаде. Даде си сметка, че ще бъде тъпо, ако се противи.

Джулиет беше самоуверена млада жена, няколко години по-голяма от Велизар. С усмивка и внимателно, тя винаги постигаше онова, което желаеше. Искаше да има успешна кариера и спътник, който да й се възхищава, да я слуша и да е винаги до нея. Дори, ако се наложи, в момент да поплаче на рамото му. Беше постигнала положението си в живота сама, с труд, амбиция и малко късмет. Сега усещаше, че е дошло време да съжителства с някой, да бъде щастлива и спокойна.

Новият мъж, когото срещна, беше играчка в ръцете й и това я забавляваше. Беше добър в леглото, въпреки, че доколкото можа да й обясни, не беше имал много жени преди нея. Правеше любов по-различно от начина, с който тя бе свикнала. Беше малко по-див, по-нерафиниран и не беше като досегашните й връзки, но това я привличаше. Вал съчетаваше по странен начин мъжката си сила с романтизъм и отнесеност. Джулиет си го обясняваше с факта, че някога е бил художник, отказал се по-късно от изкуството. Комуникираха трудно, защото той още не знаеше добре езика. Един ден щеше да бъде в състояние да разкаже повече за себе си. Може би пък тя ще успее да го накара да рисува отново? В главата му живееха картини и образи, които сигурно искаха да излязат, но не можеха. Ако е истински художник, мислеше си тя, той никога не би избягал от същността си.

Досега Вал успя да й разкаже, че иска да започне всичко отначало в Америка. Да бъде различен от онова, което е бил досега, да забрави стария си „аз“. Затова си бе сменил дори името и не обичаше да говори за семейството си. Беше странна птица, но точно това я привличаше. А и правеше винаги онова, което Джулиет му кажеше. Когато го представи на приятелките си, те се озадачиха, но после го харесаха. Нарекоха го “no ordinary boyfriend ”.* Трябваше да му измисли някаква по-свястна работа по-нататък, нещо с добри пари и възможност за кариера. Дори да успееше да го накара пак да рисува, смяташе изкуството да му остане само хоби. От това трудно би излязла професия. Джулиет обичаше Вал, но колко дълбоко, все още не можеше да каже. Беше решила да даде време на връзката им и да види какво ще излезе от нея.

39.

Двойка възрастни седяха кротко в столовете си и слушаха как дъжда чука по перваза на прозореца. Беше късен следобед, сенките на мебелите се издължаваха, а часовете на деня изтичаха като зрънца в пясъчен часовник. Жената приглади с ръка посребрялата си коса и прибра кичур, паднал над ухото й, сякаш за да може да чува по-добре. После въздъхна и погледна през рамо към мъжа зад нея. Той беше задрямал, отпуснал глава на гърдите си. Стискаше с отмалели ръце шарена възглавничка, сложена в скута му. Лицето му, набраздено от годините, изглеждаше спокойно, а по бузите му бяха избили косъмчета бяла брада.

Преди половин час съпругата му го беше нахранила и измила, както бе правила с децата им, когато бяха малки. Тази грижа не се бе променяла през последните седем години. От оня далечен ден насам, след неуспешната операция, оставила го на инвалиден стол. Сякаш тъмен облак се спусна в живота им. След нещастието дойде и уволнението му от радиото, където се беше издигнал и което ценеше повече от всичко. Пенсионираха го по болест, а той изпадна в тиха перманентна депресия. Живееха само двамата. Синовете им пораснаха и отдавна поеха пътя си. Малкият се запиля чак в Америка, откъдето рядко се обаждаше и не се интересуваше от тях. Беше им беше много болно, че ги бе забравил. Големият остана в града и се отбиваше често. Пазареше им или идваше да си поприказват. Поне единият беше наблизо, успокояваха се старците. Той беше разведен, имаше син, който снахата не позволяваше много да виждат. Момчето вече беше поотраснало и учеше в друг град.

Животът им течеше еднообразно. Рядко излизаха, защото инвалидната количка беше тежка за бутане. Имаха широка тераса, която понякога използваха, за да се разхладят и да подишат чист въздух. На улицата или в близкия парк слизаха само, когато можеха да разчитат на здравите ръце на сина си. През повечето време жената държеше пердетата в стаята спуснати. Предпочиташе да е полутъмно, за да пази себе си и спътника си от хорските очи. Обичаше тази тяхна самота, напомняща стара дреха, която от дълго носене свиква дотам с човека, че познава отлично гънките на тялото му.

Слънцето вървеше към заник. Сенките на предметите в стаята се уголемяваха и ставаха по-плътни. Здрачът разперваше пелерината си над земята в очакване на първите звезди. Само златната рамка от портрета на непозната жена, подарен от малкия им син, проблясваше като слънчев лъч, загубил пътя си. Жената мълчеше. Понякога взимаше книга от библиотеката в хола, друг път просто седеше в люлеещия се стол и си спомняше за живота. Често в скута й се наместваше Чернуш, домашния котарак. Тогава тя нежно го галеше, а той мъркаше и я успокояваше,

Днес дъждът внасяше неочакван уют в къщата. Като далечни звънчета, едва чуто капките му повтаряха: „Отпусни се, отпусни се, отпусни се...“ Да, жената можеше да се отпусне. Беше свършила къщната работа и сега беше време за заслужена дрямка. След час щеше да събуди мъжа си и ако дъждът навън бе спрял, щеше да го избута на терасата. После щеше да му почете любима книга или да му предложи да погледат телевизия. Чувстваше се неделимо свързана с него и често се питаше какво ще стане, ако тя си тръгне внезапно от белия свят. Кой щеше да го гледа тогава? Синът, който беше край тях, не можеше да напусне работата си. Другият нямаше да се върне от чужбина, в това беше сигурна. Всъщност той не предполагаше в какво състояние е баща му, защото никой не му бе казал. Постъпиха така, за да не го тревожат. Ако нещо се случеше с нея, спътникът й щеше да свърши в старчески дом. Но как щяха да се отнасят там с него? Едва ли с толкова любов, колкото тя му даваше...

Пак погледна към своето голямо бебе. Заразглежда лицето му, променено от годините, но все така мило за нея. Може би той сънуваше нещо, защото изглеждаше огрян от вътрешна светлина. Виждаше тях двамата като млади и преживяваше отлетели мигове щастие, прекарани заедно. Доротея въздъхна тихо. Имаше своите любими моменти, към които обичаше да се връща, щом има възможност. Детските години в къщата на родителите й, студентството и любовта й с Климент. Онази голяма, невероятна екскурзия в Западна Европа, раждането на децата им... Затвори очи и тръгна към миналото, на чийто екран като в калейдоскоп се завъртяха фонтан „Де Треви“, площад „Тертер“, слънчева Италия, Виена, Загреб... Всички места, до които се бяха докоснали за кратко или за по-дълго. Ставаше и топло и мило, беше отново удовлетворена и щастлива. Видя почивките на Черно море, разходките в планините, чу смеха на децата си и за миг зърна вечерните звезди във високото лятно небе...

Книгата на спомените е най-смислената и ценна човешка придобивка. И колкото по-дебела и по-пъстра е тя, толкова по-завършен е животът ни. За какво са трупането на пари и на вещи? Нищо от тях не може да вземем със себе си в другия свят, където ще се преселим един ден. Истинското, единственото ни богатство на земята са спомените. Те могат да ни дадат стотици късчета живот във всеки момент, в който пожелаем.

Има хора, които не обичат да си спомнят или твърдят, че лесно забравят. Например Марчето, съседката, която се отбиваше у тях веднъж-дваж седмично. Бяха на почти една и съща възраст, но тя рядко се връщаше към миналото. Казваше, че не й е интересно и че не си го спомня. Доротея се питаше как е възможно и не можеше да си отговори. Хората са наистина различни. Но може би някога Марчето все пак щеше да се промени под влияние на общуването им, кой знае.

Дъждът навън продължава тихо да шумоли и да гледа с разбиращи очи. „Отпусни се, отпусни се...“, напяват водните капки. Жената милва гърба на котарака, който е задрямал, но е все още с наострени мустаци. Тя се унася в спомени за отминали слънчеви дни и предишни дъждове, валяли над нея и над съпруга й през годините. Улавя го за ръка насън, вдига го от инвалидната количка и го повежда назад във времето.

Първото място, където спират, е родната й къща. Зелената пътна врата се отваря сама и те пристъпват в двора. Родителите й ги чакат седнали под крушата и се усмихват. Масата е застлана с бяла покривка, върху която са подредени прибори и чаши. Слънцето грее ласкаво, а клоните на старото дърво нежно се навеждат. Златните им плодове се люлеят и звънят от невидим вятър...

------------

* melting pot of America: идиом, обясняващ претопяването, случващо се в Америка, на различните нации в една.

* no ordinary boyfriend: нетрадиционен приятел.