Семантични аспекти на образите на пътя и пътуването в поетичния свят на Гълъбина Митева

Семантични аспекти на образите на пътя и пътуването в поетичния свят на Гълъбина Митева

Образът на пътя в един от най-древните символи в историята на човечеството. В поезията на Гълъбина Митева пътят и пътуването представляват основополагащ екзистенциален фундамент, който крепи другите поддържащи опори на битието. В интервюто на Снежана Галчева за в. „България СЕГА”, Чикаго, поетесата Гълъбина Митева споделя: „Всяко изкуство иде от Небитие, за да извиси битието до онези духовни нива, от които идва самото изкуство. А иначе... светът не е място за поети. Нито за ангели. На този свят му липсва любов. И милост, много милост му трябва на света. Както казвам в един свой стих – „А последният залез виси – сякаш моли... пощада. Без любов – този свят е лечим само с пепел. От клада.” Наскоро се подложих на регресия... И видях себе си – в град, където всички бяхме облечени в бяло. (...) Някой ден ще се върна там, откъдето дойдох. Това място... определено не беше Земята.” Думите й акцентуват четири семантични аспекта на представите за пътя и пътуването: Битието е пътуване; изкуството е пътешествие към извора на неговото зачеване в Небитието; човекът е пътешественик между Вселената и Земята, частица от вечното движение в Космоса; творецът е посредник между Небитието и хората:

Къде си хукнал, пътнико забързан?
Съвсем забравил Пътя си Небесен...
За земните му пътища завързан –
които водят... към кафеза тесен.
(...)
... А вярната посока – е Небето,
в което някой ден ще се завърнем...
„Къде си хукнал... ”

Обичайната представа за човешкия живот винаги обвързваме с времето между раждането и смъртта, а тъй като самият живот е своеобразна форма на движение дори в буквалния смисъл на биологичния растеж на индивида, то земното си човешко съществуване определяме с метафорите на пътя и пътуването. За разлика от билетите ни за самолет, влак и кораб обаче, болезнено познат парадокс на това човешко пътуване по земните пътища е, че никой не знае къде точно то ще ни отведе. Мисията на твореца е да накара своите читатели да открият, разберат и последват посоките на своето човешко пътуване с отворени очи и душа и да се подготвят не само за налагащите се трудни житейски избори на неговите кръстопътища, но и за болезнените сблъсъци на очакваното с реалността. Защото тя, поетесата Гълъбина Митева, за разлика от тях, вече знае, че животът е „виенско колело” сред шумния „панаир на суетата”, а посоката на пътуването винаги е неизвестна. Общата метафорична представа за път обаче никога не може да улови и разкрие уникалното, неповторимото в пътешествието на конкретния индивид сред динамично променящата се реалност. Затова, чрез своето творчество, в което влага своите лични прочити на битието с помощта на дарбата, дадена й свише да вижда едновременно видимото и невидимото, тя се опитва да ни подготви за онова, което неизменно ще се случи с всеки, роден на тази земя. Творецът е като онзи шипков храст на Йордан Радичков, който „наистина трепва като живо същество и очите му като на разбойник заиграват на всички страни” и „ откъдето и да застанем, все ни гледа” (Й. Радичков, „Нежната спирала”). И поетесата Гълъбина Митева, като героя на Радичковия разказ, театралния и филмов режисьор от близкото ни минало Методи Андонов, е престанала да гледа на живота и природата край себе си като на декоративна завеса, и тя се опитва да я разкъса и да извади на показ онова извънредно, почти фантастично, но съществено важно нещо, което един обикновен човек не може да види:

Под шипковия нисък храст на дните –
душа съм скътала, крило съм свила...
На зазоряване – броя бодлите,
в плътта ми остри връхчета забили...
(...)
Бодлите шипкови – събирам в шепи.
А по кръвта отровата пулсира...
Боли ме, че очите ни са слепи.
Боли ме, че Светът не го разбира.

Светът добива нефт. Копае злато.
Омраза сее. И войни подклажда.
О, с колко смърт е бременна Земята!
А още ражда хляб. И обич ражда.

Според психолозите творчеството е калейдоскоп, в който се събират всички способности, умения и опитности, които душата на твореца носи в себе си, а самият той притежава необикновена енергия, която го поддържа буден в моментите на вдъхновение толкова време, колкото е необходимо за записване върху листа, за отразяване върху платното или за превръщане на музиката, която вибрира в сетивата му, в знаци върху нотния лист. Знаем, че посредством нашите сетива (зрение, слух, обоняние, вкус и осезание) всеки човек влиза с контакт с многообразния външен свят, събира впечатления, гради представи, трупа усещания, които след това предопределят спецификата на неговите емоционални реакции. Творецът обаче възприема същия този външен свят значително по-различно. Той е наблюдателна натура и умее да улавя и най-малките невидими промени дори в много дребните неща от околната действителност, които след това в неговото въображение предизвикват неочаквани асоциации, върху основата на които в своите произведения той изгражда един нов свят, който едновременно прилича и не прилича на този, който виждат обикновените хора. Затова и Гълъбина Митева в интервюто си със Снежана Галчева споделя: „Може да се каже, че петте сетива са тотално закърнели при мен. От липса на употреба. Петте физически сетива – те са за възприемане на физическия свят. А шестото сетиво – е Душата. Нашите пет сетива лъжат понякога. Човек може да чуе с ушите си много красиви думи, но само Душата може да ПОЧУВСТВА дали са истински... Очите могат да видят една красива външност, но Душата е тази, която ЗНАЕ какво се крие отвътре... Смъртоносната отрова може да бъде сладка на вкус... И Душата е тази, която ще ни прошепне тихичко да не вкусваме... Защото Душата ЗНАЕ. (...) В този смисъл – нещо като преводачи, може да се каже, са хората на изкуството, и в частност – поетите. Те „превеждат” красотата на Духовния свят и Вечното Знание на разбираем човешки език. Както казвам в един свой стих: „И превеждам за вас любовта на дъгата. По слух.”

В поетичния свят на Гълъбина Митева пътят и пътуването имат различни интерпретации и семантични аспекти: за любовта като път към другия; за пътуване към света и познанието за него; за обратното пътуване към корените на рода и детството; дори като път към самия себе си. Според френския писател, мислител и философ Анри Бергсон, носител на Нобелова награда за литература (1927 г.), поезията изобразява живота в сгъстени краски, в нея една житейска драма протича в минути или часове, за разлика от реалния живот, където за разгръщането й е необходимо много повече време, а понякога и цял един живот. Най-възторжено, но и най-болезнено, в поетичния свят на Гълъбина Митева е представена любовта – любовта, като път към другия, като „Път за Двама”. Може би защото истинската, голямата любов е един вид отрицание на самия себе си в името на другия, тя се реализира в онова щедро взаимно себеотдаване, което кара човека да стане нещо повече от личното си Аз. Неслучайно за Аристотел тя е „теорема, която трябва да се доказва всеки ден”, а според Конфуций, ако предприемеш едно такова „пътуване”, трябва да тръгнеш „с цялото си сърце”. За Гълъбина Митева тя е „сладка любовна стихия”, „вятър пустинен”, който „взривява плътта до атом”, разкъсва съня „на парчета студени”, тя пулсира в кръвта „до лудост”, но е и „сбъднато чудо”, „светла тъга”, ад и рай едновременно, защото често по нейния път се случва така, че поривът на нежността се изражда в „подъл капан”, който като „черна магия” поразява сърцето, а общото „ние” разделя на две и обрича на самота:

Моя светла комета, белязала дните ми...
Моя сладка любовна стихия!
Не угасвай, за Бога! Избухвай в очите ми.
Зажадняла за теб – ще те пия.
„Моя светла комета... ”

Ти само с поглед огъня подклаждай.
До дъх ще изгоря! А ти наливай...
Голямата любов деца не ражда.
Но само в нея... истински сме живи.
„Налей! Налей!...”

Събирам и последното си бяло,
останало под счупеното „Вчера”.
Сълзите са обречено начало.
Но то и утре пак ще ни намери.
Луната се смълча, обляна в кърви.
Като любов, от болка премълчана...
Ти нямаш сили да ми кажеш „тръгвай”.
Аз... Още имам сили. Да остана.
„Най-много истини... ”

Човешкото пътуване към света и към себе си започва още от мига на раждането, от първите думи и първите стъпки, от момента на отварянето на сетивата ни за онова, което ни заобикаля. Самият живот е пътуване, активизирано от любопитството ни да видим, да усетим, да вкусим, да възприемем багрите и ароматите на чудото, сред което ни е поставила Съдбата. Всичко, което заобикаля човека, поражда интереса и желанието за общуване, то сякаш ни предизвиква да поемем риск в името на онова, до което ще се докоснем с ума, съзнанието и сърцето си, интригува ни със скритата си същност, със странния пъзел, чиито тайни искаме да узнаем. И някак интуитивно в душата си откриваме онова невидимо упътване, което ни помага чрез света около себе си да достигнем до истината, скрита в лабиринтите на собственото ни Аз. Човекът е така устроен, че изпитва неутолима жажда и страстно желание да съизмери себе си с другите хора, да възприеме мащабите на света и да узнае цената на собственото си съществуване. Така е и в поезията на Гълъбина Митева, затова хармоничната структура на творбите й често е разкъсвана от екзистенциално важни питания: „Ала нали съм на Земята гост” – / не бива тук за дълго да се спирам... / Отдавна е животът ми въпрос, / на който отговора не намирам.”; „Защо са опустели всички гари? / Кой счупи цветовете на дъгата? / И кой чертае пътя на Тъгата? / Ще никне ли Маслинова Надежда?...” Често пъти отговорите са болезнени, страшни, в душата й обрулена „ехтят на дните уморените копита” на „тъга необятна”. В гънките на жизненото си време поетесата винаги се опитва да остави по частица от онези свои сънища, които носят „искрица от цветна лудост”, ала в един момент осъзнава, че животът всъщност е „двор ветровит”, „суха бъчва под стара вишна”, че се е превърнал в „кукумявка”, която „между черните клони зловещо мяука”, а изгревите „стават все по-стръмни”. Че светът няма нужда от хора, родени „да светят”, от хора, които са „надживели и суета, и слава”. И затова:

Светът убива своите Поети,
а после със салюти ги изпраща...
Излишно е. Родените да светят
с безсмъртие живота земен плащат.

Светът убива своите Поети...
Цинично. Прозаично. Безсърдечно.
Но всеки стих е стълба към Небето.
Поет ли е – осъден е! На Вечност!

Осъзнаването на тази истина кара поетесата, застанала „на ъгъла на времето и вятъра, / под покрива бездомен на небето”, да потърси сила и опора в миналото, да се върне по пътеките назад, към детството, към бабината къща с „един прозорец”, който свети и я чака; към дома на майка си, където „времето е спряло”, а часовникът „отмерва... тишина”. Оказва се обаче че поддържащите стени на живота в този дом отдавна са рухнали, че и в него вече е влязла вечерта, „таванът е напукан”, а по ъглите му „от памтимека” паякът „усърдно кърпи мрежата си прашна”. Дом, в който, сред олющените тапети, от майка й, която някога е разсаждала здравец и невен край чешмата, сега не е останало почти нищо – „ни сенчица, ни звук”. Загубата и на тази жизнена опора преобръща живота й, защото разбира, че живее в свят, в който „и водата е мътна – / от лъжа и поквара”, а „от самотата винаги боли”, че близостта „най-често наранява”, а сред абсурдите на живота често ни се налага да търсим „в омразата утеха” и щом ни почерпи Дяволът с абсент, сме готови да съблечем „душата като дреха”, защото „по-лесно се живее без душа, / на клоуна с усмихнатата маска”. Сякаш от онази някогашна вярваща и обичаща лирическа героиня на поетесата е останал само един „тъжен звук” в „една изгубена планета”. Затова от този момент в нейните стихове „полуделият свят” започва да се оглежда обратно, в него вече няма „място за живи поети” и тя иска да се върна назад по оная пътека, която води към Бога:

Тишината снощи ме повика,
и показа ми една пътека...
Вие се в тревите – многолика.
Обещава да не бъде лека.
(...)
Нищо, че Светът е като лято,
на което взели са душата...
Къпе се в олово, търси злато!
И е ослепял за Светлината.
(...)
Спирам точно тук – да си почина.
Знам защо съм слязла от Небето!
Адът няма да ни се размине.
Но... дано кръвта Ти да ни свети!

Нека съм бездарна и бездумна...
Сянка – на Големите Поети.
Тази вечер Господ ме целуна!
И... (почти) ми обеща Небето.

В едно интервю за в. „Северозапад Днес”, Враца, на въпроса на водещия Иво Йорданов „Каква е Гълъбина Митева извън писането... ”, поетесата отговаря: „Моята поезия отразява моя вътрешен свят, моята душевност, моите неволи, моите любови, моя начин на живот. С две думи – може да се каже, че поезията ми е автобиографична. И човек, който не ме познава и никога не е живял с мен – след като прочете няколко мои книги, спокойно може да каже, че е изял един чувал сол с мен. Или, че е живял цял живот с мен. Тъй че, каквато съм в поезията си – такава съм и в живота. (...) Добра – или лоша, праведна – или грешна, но истинска. Аз просто не мога да бъда друга.” Благодаря на човека и поета Гълъбина Митева за чувала сол, който сподели с мен.

------------