На Елис Айланд

Шумът от виелицата дълго не му дава спокойствие да заспи.

Жилавите, разперили изтънели пръсти на всички страни клонки на вековните явори барабанят заплашително по замръзналата коричка на натрупания върху покрива сняг на извисилата сe над къщите в този район стара тухлена сграда, през улицата, току пред къщата, където ги бяха подслонили приятели преди няма и месец. Старата фабрика, свидетел на всички събития на тази малка уличка в покрайнините на големия и прочут навремето остров, сега се беше примирила да изпълнява скромната роля на обикновен склад. Тук, на техния остров Стейтън Айлънд е прекарал старините си великият поборник Гарибалди. В една също толкова мразовита снежна утрин, след дълго пътуване с кораб през Атлантика, на това място, в Ню Йорк, пристигнаха и двамата братя Ангел и Илия.

... Преди да тръгнат за Америка, те погребаха баща си замръзналата камениста земя на гробищата в Орешака. В сърцето на Балкана. Поглед само като вдигнеш и пред очите ти е връх Ботев. Двамата младежи често ходеха до Троянския манастир, има-няма два часа път от селото. Да запалят свещичка, да поменат покойните роднини, да се помолят за здраве. Да разпитат пак свещеника за тайната килия на дякон Левски, който често търсил подслон в манастира, далеч от дебнещите го опасности. Нито за миг не бяха забравили какво нареждаше със сълзи на очи милата им майчица, докато ги приготвяше за дълъг и опасен път през Океана. Бяха твърдо решени да заминат. Да се махнат един път завинаги от тази тяхна робска орисия. Едно-друго за хапване, каквото Господ дал и каквото тънките песъчливи нивици по тия места родиха през годината, няколко окърпени дрешки и по чифт нови-новенички цървули. Подреждаше грижливо прокъсаната на места, минала през стана в долната стая на малката им схлупена къщица торба. А най-отдолу в скромния им за път багажец и заръките в майчиното писмо, което до късно писа последната нощ преди заминаването. “Където и да ви отнесе вятърът, скъпи мои, направете така, че да се чувствам горда с вас. Бъдете човечни! Бъдете добри! В България сега е робство, земята ни и хората страдат. Виждате, че тук, в Балкана, няма поминък, баща ви го няма вече, как ще мога сама да изхраня вашите три по-малки сестри. И ти Ангеле, и брат ти Илия, вече сте големи мъже. Ангел навърши 18, а ти, Илийчо, забра скоро 16, трябва сами да се оправяте с живота, да хванете в ръце занаят, та да си вадите сами хляба в града, или където ще ви заведе късметът ви. Господ да ви пази и двамата и да не забравяте родния край и родната си майка... И трите си невръстни сестрици... “

Все такива простички, но близки и свидни до сърцето думи... Колко такива люти зими минаха оттогава! След многотрудности и провали в града двамата братя решиха да си опитат късмета далеч от родния Балкан. И в един студен зимен ден се качиха на парахода, който щеше да ги отведе на спасителния бряг отвъд океана. Далеч от турските своеволия в поробените им земи. Там да потърсят късмета си. След нечуваните жестокости при потушаване на Априлското въстание много от по-смелите българи се разпиляха по света, всеки където видят очите му. Влашко, Сръбско, в далечната Европа и дори в Америка. По това време сред хората усилено се говореше, че на пристанището във Варна набират строители за добре платена работа в Америка. Най-после да случат и те със занаят, майстори бяха станали и двамата. И на градеж, и на камък. Не мислиха дълго. И в един студен зимен ден се качиха на кораба за пристанище Хамбург. А там хора отвсякъде – Русия, Полша, Румъния, Словакия, Италия, Чехия. Имаше кораби и за по-близо, пак за строи– до пристанищата в Константинопол, или Южна Италия. По-късно се разбра, че и тези хорица – имаше и такива с деца, се качили на корабите за мечтания бряг на Новия свят. Някои от тях събираха и последните си грошове в изтънелите си джобове, само и само да заплатят билетите закораба. Беднотията от цяла Европа си беше дала среща тук... Особено зле изглеждаха ирландците, които със сълзи на очи разказваха за невижданата мизерия и хилядите смърти, след като цялата картофена реколта беше унищожена.

След около месец, блъскани от бурите в открития Океан – в трета класа, само на рядка супа и кора хляб, след много трудни дни през водната бездна, най накрая влязоха на зазоряване в огромния залив на Ню Йорк. В ,далечината, забулена в синкавата мъгла, която се стелеше над спокойната вече вода, призрачно се очертаваше Статуята на Свободата. Пътническият кораб с емигранти се насочи към остров “Елис”, както научиха по-късно. Пътуващите в първа класа бяха проверени още на кораба и всички те изтекоха бързо към тухлените сгради. Такива сгради сигурно ще вдигаме и ние, споделяха помежду си бедняците. Оглеждаха се на всички страни, не вярваха на очите си. Господи, какво величие? Сякаш целият този град беше спуснат от небето.

Същински небесен град! Къде е сега отнякъде да види всичкото това чудо тяхната малка Варна. Всичко наоколо е толкова огромно, безгранично, сякаш не е истина, а някакъв сън. Сълзи напираха в очите им от възторг при тази гледка. Двамата братя едва откъснаха очи от тази истинска магия пред очите им, взеха смирено багажа си от трета класа и се наредиха по двама в редичка, която се изви като змия по мократа палуба и се заизнизваха към обетованата земя на Америка. Карат ни като шилета, глухо промълви Ангел на Илия, да не го чуе някой, току-виж си изпатили. Не откъсваха очи от небостъргачите на долен Манхатън, които обграждаха като защитна крепостна стена Ню Йорк откъм залива.

Влязоха в голямата зала на емиграцията на остров “Елис”, там бяха посрещнати от група униформени полицаи и лекари, които стояха под американския флаг. Те за секунди ги преглеждаха, разпитаха за документи, откъде са и колко пари имат. После ги насочиха към другите гишета, навътре в огромната неотоплена зала. Него и брат му Илия ги разделиха в самото начало. Той видя как униформеният драсна с бял тебешир някакъв непознат знак направо върху палтото на Илия. След това дълго го гледа в очите му, докато накрая извика нещо на цивилния в групата проверяващи и разпореди нещо. Оня, цивилният, беше някакво медицинско лице, защото беше провесил през врата си докторски слушалки. Той изкомандва нещо на един друг цивилен, от което Ангел запомни нещо като “трахома”, другите думи нямаше как да ги разбере. След което тоя, другият, хвана брат му през кръста и доста настоятелно и дори малко грубо го поведе някъде настрани, към друг коридор, а не към техния.

Като видя, че брат му го отвеждат от общата група, Ангел по инерция започна да вика на български на висок и недружелюбен глас на “разсилния”, такъв му се стори в оня момент той: “Къде го водиш, това е брат ми, ние сме заедно. Спри, бе, човече, какво искаш от него, той е толкова добър мазач...” Бяха шокирани от всички тези дълги, провлачени проверки. Нали ги канеха да строят в държавата им, защо са толкова недружелюбни и строги, те са доброволци, те искат да строят, да им помагат, на тях...

Беше готов да се нахвърли с ярост и с всичката си сила, ако брат му беше застрашен с нещо. Чак му причерня пред очите от възмущение. Протестът му увисна безпомощно и сиротно в гъмжащата от кръстосаните разговори обширна зала. Никой сякаш не го чу, никой не само че не реагира, ами сякаш никой нищо не беше извикал в суматохата. После изведнъж всичко се укори. Толкова хора чакат за проверка, в малкия пристан освен техния на спокойната вода почти незабележимо се поклащаха още два кораба, също толкова големи и препълнени от хора като техния. И всички тези хора чакаха с надежда да преминат през строгата проверка и да поемат към своите мечтани строежи в

Голямата свобода страна. Дано да получат и те тази свобода. Нали за това търпяха всички несгоди и лишения от дългия преход през бурливия Океан. Целият ден се проточиха всички тези, не помни вече колко и все различни проверки. Всеки път с нещо ново и неразбираемо за тях. Ще търпят, краят се вижда, нали вече са тук, в мечтаната Америка.И тази мисъл го стопли, даде му сили. Американските служители си вършеха работата тихо и упорито, без да създават излишна суматоха и искаха всичкода върви по реда си. Невинаги им се удаваше, залата беше претъпкана с объркани чуждоземци от целия свят, изтощени след дълго пътуване от Европа. Разделяха семействата - на една страна жените, на друга мъжете, някои от по-малките децата плачеха ужасени от това. Караха жените и мъжете да се събличат голи до кръста и ги подреждаха по един пред вратите на стаите за преглед. Една полякиня, познаваха се с нея от кораба, беше зад тях на опашката, кашляше лошо, постоянно се вайкаше: “Свята майко Божия... Свята майко Божия...” – и се кръстеше усърдно. Минаха и рентгена, беше му за първи път такова чудо. Преводачката на много добър български им обясни, пак бяха заедно с Илия, след като всеки беше прегледан в различни кабинети, че Илия е болен и има два пътя пред него. Да се лекува тук, в емигрантската болница, докато оздравее напълно, или, ако не се съгласи, да се връща обратно в Европа. Ангел, здравият, също може да остане засега с него.

Хранеха се по три пъти на ден, храната беше много добра след беднотията им преди, къпеха се в обща баня и така няколко месеца, без да има някакъв резултат от лечението на брат му. Организмът му беше доста изтощен, но те бяха в добро настроение вече, повечето време бяха заедно и въпреки, че не разбираха езика на домакините им, бяха спокойни, защото хората в отделението им се грижеха добре за тях, бяха любезни и винаги се усмихваха. Зимата беше люта и студена, но в болницата беше уютно и топло, децата имаха свободата да си играят, гонеха се със смях по коридорите, посрещнаха тук и първата си Коледа, после и Нова година. Какъв хубав празник. С елха, с подаръци за всеки, макар и скромни, започнаха вече и да си тананикат новите тукашни песни за Празника. Най-голямо вълнение предизвикаха огромните пуйки, наредени върху масите на общата им вечеря. Често стояха двамата пред изпотеното стъкло на прозореца, отправили поглед към високите сгради на Ню Йорк. Оттук проблясваше през честите мъгли понякога и огънят от Статуята на Свободата. Питаха ги дали познават някого в Ню Йорк, който да ги посрещне и да им помогне в началото. Сетиха се за Илювските, техни познати, които отдавна бяха напуснали българско и се бяха заселили в Ню Джърси, макар да не знаеха къде точно и дали ще могат да ги открият. И един ден се качиха на ферибота за Манхатън. Със светнали очи и огромно вълнение. Успяха! Ех, да ги види отнякъде майка им...

Някои обаче не можаха да се оправят и ги върнаха обратно в Европа.

Разделиха се с техния, станал им мил след всичките тези месеци остров. Разказваше се, че този остров, който ги посрещна най-напред, е издигнат от натрупаната пръст при изграждането на тунелите на метрото в Ню Йорк. Колко имигрантски съдби се бяха срещнали на това място...

Една сутрин ги извикаха с брат му Илия и им казаха, че вече са свободни да се качат на ферибота за Манхатън. Събраха ги в една голяма зала, където след официалната церемонията всички положиха клетва за вярност към Конституцията и американските закони, заклеха се пред американския флаг, след което получиха и своя първи американски паспорт. Бяха петима българи, единият от тях имаше роднини, които живееха в Бруклин. Друг от тяхната малка земляческа група се казваше Константин, беше заедно с тринайсетгодишния си племенник Иван, бяха от равнината. Останалите по-големи български групи трябваше да си купуват билети за железницата за градове, които чуваха за пръв път, но в които вече живеели българи, което ще ги улесни в новото им начало. Имаше и голяма група македонци, все се събираха заедно, избягали от местата си след Илинденско-Преображенското въстание.

Вратата пред тях се отвори и всички те, припрени и радостни, в ръка с вързопчетата – това беше останало след дългите месеци на острова, изтекоха като река към пристанището, за да се слеят с множеството на Ню Йорк. Ангел се обърна и погледна отново на изток, за последно сбогом с острова, с далечната им родна земя, на хиляди километри през Океана. И си помисли: “Боже, намерихме ли истинската свобода!..” Много от първите български емигранти бяха оставили всичко зад себе си, за да търсят по-добър живот. Близо дванайсет милиона от всички страни са минали по този път от острова до Ню Йорк. Повече от половината американци днес, населяващи Новия свят, могат да открият следи от своите предци, които след много премеждия и обрати, след дълги страдания, намериха втората си Родина. Америка...

Много години след тази драматична история на прапрадядото Иван – същото онова тринайсетгодишно момче с чичо си Константин от острова, се ражда Джон Винсент Атанасов – бащата на компютъра. Това става на 4 октомври 1903 г. в градчето Хамилтън, щата Ню Йорк. Бяха спасени гениите на Европа, те бяха в сигурни ръце..

------------