Към яркия хоризонт на планетата...

Живеем в „електронни“ дни, когато с едно натискане на копчето можем да се свържем и с най-далечната точка на света. Така пътеписният жанр в литературата е подложен на сериозна конкуренция и само описанието на видяното далеч не е достатъчно на читателя. Потребно е да се надникне зад цветните картини на визуалното описание и перото на автора да докосне смисъла на съвременния му ден. Да съчетае задъхания му ритъм с психологическия, емоционалния, ценностния силует на обществото и на отделната личност в него. Да изведе над мимолетното философската константа на социалното наблюдение. Илюстриращо нравствената градация на неотменно човешкото в неговата бързо меняща се гражданска пирамида...

Именно такива тематични предпочитания откриваме и в новата, поредна книга на Лъчезар Георгиев „Иберийски разкази“, изд. „Фабер“, В.Т., 2025 г. Където в уводните думи се пояснява: „Изданието е антология с проза, съдържаща нови и вече издавани в авторски книги къси, както и средно дълги разкази, които по своята специфика са близки до новелата, каквито са например „Морско чудо в залива“, „Патрулиращите конници“, „Далечни линии“. Не липсват и кратки форми на съвременния разказ като „Две срещи в Барселона“, „Внезапна творческа идея“, „Мароканецът“. Наративът включва най-вече образи на българи, а сюжетите се развиват предимно на Иберийския полуостров – в Испания (Барселона и Мадрид) и Португалия (Лисабон и околностите му; Порто) и по Средиземноморието.“

Бях писал преди, а и сега убедено ще потвърдя, че някои заглавия са „стари“ само във времето на създаването им, а иначе те са неизменно актуални. Привличащи ни със съвременния ракурс на сюжета, изваян с детайлно познаване на избраната тема в реалностите на живия живот, но вместен в матрицата на авторовото виждане за битието. За неувяхващите етични ценности на обществото, идващи от дълбока древност и съпътстващи ни сега и в бъдещото време. Творбите са вместени в споменатия по-горе географски ареал, като в центъра им винаги е поставен Човекът. Щастлив или страдащ, обкръжен от приятели, или самотен; настойчиво търсещ личностното „аз“, но търсещ и онзи, другия, с когото заедно ще изминат отредения им земен път. В рамките на повествованията е втъкан мотивът за доброто и злото, за смисъла на нашето съществуване, за любовта и взаимното привличане. За красотата, извисена над дребното, незначителното, пошлото. За себеотдаването в името на значими цели и на хармонията между разноезични люде, облитащи света по силата на предначертаната си орис. Много често в разказите ненатрапчиво, ала осезаемо, присъства нашият Създател. Слязъл отново на земята, за да носи утеха и да вдъхва на хората оптимизъм, от който те така много се нуждаят. Да им нашепва борбено смирение пред превратностите на съдбата, защото и след най-тъмната нощ настъпва светло утро. И да ги връща в лоното на вярата, която е най-изпитания във вековете лек за всякакви тегоби. Да, има пътища и пътища за всяка наша индивидуална орис... Едни са прави като стрела и ни отвеждат точно към набелязаната цел. Над тях винаги грее слънце и в далечината ласкаво се усмихва хоризонтът, а многоцветна дъга майчински прегръща Божия свят. Други са прашни и криви и розата на ветровете немилостиво блъска заблудения скиталец в разни посоки. Дали ще стигне в мрачната вихрушка, закъдето е тръгнал? И чака ли го някой скъп човек пред топло огнище с чаша вино – неизвестно. Но, така или иначе, предречените стъпки трябва да се извървят. Все пак възможно ли е, в преходността на поднасяните ни житейски картини, да има закономерна цикличност? Да сме се връщали „там“ и преди, в някой отминал зад хоризонта предишен живот и в динамика на тленното прераждане? Струва ми се, че и сам Лъчезар Георгиев го потвърждава с тематичната си интерпретация на редица философски понятия. Той е вещ психолог и силно се интересува от равнопоставеността между позитивизма и „цивилизования“ атавизъм; между предсказания финал на борбата на живота със смъртта; между приятелството и предателството, любовта и забравата. Сребролюбието и щедростта, сбогуването на старостта с младостта, вярата и безверието и т.н. и т.н. Тези библейски скрижали на проникновената мисловност и днес настилат грапавия друм. По който тленната ни същност обречено крачи към установения от времето плашещ финал. Безсмъртна остава само мисълта – другар на вечния Космос и наш спътник през вихъра на човешките сезони. Като лазерен отблясък предрича тя хуманистичните послания в разказите на Лъчезар. Прави ни съпричастни с типажите, а защо не – и слети в същността им, крачейки по историческото съвремие на Иберийския ареал, където се развива разказното действие. И ни връща в лоното на вярата, най-изпитан във вековете лек за всякакви препятствия и тегоби. „Да пием за Оногова, дето винаги се връща при нас – споделя старият Франсишку в „Лисабонският странник“ – а ние смъртните и грешните, все не можем да го познаем и възлюбим. Все не вярваме и се обърнахме едни срещу други, и станахме зли, агресивни, завистливи, а в гърдите си носим сякаш камъни вместо сърца.“ А под погледа на светицата Фатима и словата на Жоана в „Просякът, базиликата и Жоана“ ставаме свидетели на духовно прераждане, за което мнозина от нас могат само да мечтаят: „В този миг усещам лекота в гърдите си. Ставам някак по-благ, по-смирен, забравям за наглия мендиго – просяка с нож под дрехата, за нощните си угризения, за всичко, белязало ме с онова притъпяващо сетивата безчувствие и егоизъм, плод на неистовите ми усилия там някъде на другия край на Европа, да се запазя читав сред пяната на човешката злоба, завист, омерзение в реалността. Всичко е останало назад, където сигурно биха ме нарекли дърво без корен, биха ме укорили, че влизам не в православен, а в католически храм, пък все тъй си се кръстя отдясно наляво; нима обаче светлината не грее в този миг за всички, нима полъхът на океанския бриз не благославя с прохладата си еднакво и мен, и Жоана, но и лъжливия и озлобен просяк, и всички в този огромен и същевременно толкова малък свят, събран в светлина, музика и благ покой, само и единствено достойни да ни отведат към вечността, смисъла на настоящето и безкрайността на времето.“ Тук, върху хоризонта на един рядко срещан теистичен реализъм, авторът Георгиев придава нов смисъл на своите странствания. Те не са случайно избрани туристически адреси, които по-късно ще се превърнат в развлекателно четиво. Целта на видяното, чутото и преживяното е, от една страна, по думите на Борис Шивачев, е да се преброди светът с отворени очи. От друга, обаче, в страниците на Лъчезар, идеята прераства до обобщаващ размисъл за смисъла от съществуването на личността в определено място и в конкретно време. Защо битува „тук“, а не „там“? Какъв кодиран, скрит подтекст носи в привидно делничните си надежди и дела? И защо не е вечен, а преходен в равнодушното тиктакане на биологичния часовник? Тези логични, но безответни уж въпроси, имат своето обяснение при среща на героите с онова, което наричаме „свръхестствено“. Така вълнуващо описано при чудотворното спасение на художника в деня на света Марина от разказа „Изстраданата творба на Маестрото“, в „Светлина над Мадрид“ и в много още подобни ситуации. Като втори фон в разглежданата книга, но съвсем не по-малко значим, е вплетеният в сюжетите мотив за неафишираната, но така потребна човечност. Още повече тогава, когато всичко изглежда загубено, невъзвратимо и убито, а бъдещето – зачеркнато от живия живот, както картинно е обрисувано в „Съпричастие“. Но когато някъде, съвсем неочаквано някой сеньор Пауло от далечна България протегне ръка на отчаяния, доведен до самоубийство бразилец Фернанду, тя остава благодарно стисната завинаги. Защото „животът е по-силен от вашето безсмислено желание за приземяване – разсъждава героят – при това, раздробен на хиляди парченца кости и кървави късове месо! От вашето тяло! Не мислите ли, че тук има нещо друго, което предстои, и то е много по-разумно и угодно на висшето про-видение, което е над нас и ни подсказва...“

Дълбоко философският, човешки и човечен градеж на творбите и убедителните нравствени заключени в сборника „Иберийски разкази“ неусетно завладяват читателя. Но те са обединени и с впечатляващи описания на заобикалящата ни природна красота, без която урбанизираният ни свят би бил пуст и обречен: „Поглъщаше синевата с поглед и дори бе забравила за мъжа до себе си, комуто дължеше тези важни и неповторими мигове. Нищо повече нямаше значение от безбрежната и величествена хармония – да, това бе нейното море и Еми, подобно на дете, се усмихваше и трепереше от вълнение. Никой, дори и Сам, не би могъл да си представи колко важен бе този допир до морската необятност; до раздиплените като копринен шлейф вълни; до този тъй желан и дори сънуван десетки пъти мирис на водорасли, миди и рапани; до тръпчиво соления вкус, който изпълваше всяка частица на сетивата й.“ („Морско чудо в залива“).

Искам да припомня, че стари и нови разкази в литературата съществуват само условно, така, както няма стари и нови стихове, а само вълнуващи и запомнящи се. Това ми наблюдение изцяло се отнася и до този пореден сборник на Лъчезар Георгиев. Неведнъж правих отпратки и към по-ранни мои текстове за творбите му, които съм представил тук. Затова съвсем убедено мога да твърдя, че авторът е добронамерен скитник по избраните от него земни пътища, за да се любува на природните красоти. Но това е само фон за дълбоко вникване в интимната същност на човешкото „аз“, така променливо и непроменимо в бурния ход на годините. Даващи своя неумолим – красив, загадъчен, тревожен, или пролетно тих пулс върху лика на планетата Земя. Това ни подсказва и Лъчезар Георгиев, отдавна утвърден творец на съвременната българска литература, с новия си привличащ ни сборник „Иберийски разкази“...

------------
Лъчезар Георгиев, „Иберийски разкази“, изд. „Фабер“, В.Т., 2025.
------------