Спомени... Спомени... И тъжни, и радостни, безброй са. Вият се някъде по пътеката, връщат се 40 години назад. Тогава слабичкият тъмноок младеж Герго Цонков за пръв път тръгва за София. Тъжна била раздялата му с родители и сестра, с приятели и родното Галиче, сякаш усещал, че повече няма да се върне. Но в сърцето му имало повече радост – отивал да учи за лекар. Колко пъти в мечтите си се виждал в бяла престилка – как възвръща към живот умиращия, вярата на болния, надеждата на неговите близки. Как дарява на нуждаещия се от дните и нощите си, от сърцето и душата си, за да срасне завинаги с тази професия...
