Есента на 1959 година. Първият “учебен” ден като първокурсници студенти медици. Събираха ни в Медицинския институт, София, за селскостопанска студентска бригада в провинцията, нещо обичайно за онова време.
В ръцете на интересуващите се читатели е новият сборник на Банко П. Банков “По реката на времето – отзиви и анализи”, изд. “Фастумпринт”, С., 2024 г. Сега в него авторът, чудесен белетрист, е събрал над 50 свои критически текста, писани в различно време и за различни творци: някои от които продължават да са сред нас, а други – преминали в измерението на литературната памет.
Ивайло Диманов не е творец, който се вписва само в определението “поет – бард” като част от т.нар. автори на “изпята поезия”, въпреки че голяма част от живота му е свързана с музиката и китарата. Неговият поетичен свят е многопластов, философски наситен, саркастично язвителен и житейски мъдър.
Българинът (аз бих казала и всеки един човек на нашата планета) днес живее в много по-различни условия, отколкото преди 50 години. Променя се нравствеността, наследена от миналото, руши се ценностната система, подменят се приоритетите в човешкия живот, смекчават се дори някои от националните ни различия и човекът постепенно става гражданин на света, открил своето място далече от родината.
Цикълът “Самотен плувец” съдържа 36 еднакви по своя строеж (4 + 1 стиха) лирически миниатюри с откроено философско съдържание, което в известен смисъл се противопоставя на популярното определение за този жанр: “Кратка поетична форма, в която се изобразява най-често природна картина, и чрез нея се изразява чувство”.
Тоя свят прекалява със шегите си плоски:
грубияни те учат на красиви обноски,
мъжество ти преливат импотентни влечуги,
тържествуват безличия с твойте лични заслуги.
