От вълна бяла и още шарена, черга изтъках,
вплитах от земята, нашата пръст,
още и от есента и шума на легендите.
Чергата постлах,
та да стигна по нея до своите корени.
Пъстрошарено вдъхновение ти мое,
изпълнено с неземни цветове.
Любимото ми Слънце е в лицето твое,
настроение на чуруликащо врабче –
в сърцето зигзагът не намира място...
Косата й – диви кестени, падащи над раменете, съживили се в нетърпение да играят в ролята, ухаят на лято. Очите й са две мечтаещи кехлибарени сълзици, винаги готови да направят рекички по бледото момичешко лице. А сърцето в надпревара с дишането като че ли всеки момент ще се озове в краката й...
