Елин Пелин

Димитър Иванов Стоянов (роден на 18 юли 1877 г. в с. Байлово, починал на 3 декември 1949 г. в София), по-известен под псевдонима Елин Пелин, е български писател. Централно място в творчеството му заема описанието на българското село, това е и причината да го наричат “певец на българското село”.

Елин Пелин е роден в Байлово, Софийско. Бащата му, Иван Стоянов – будна личност. Освен земеделец, той бил зидар, дърводелец, кантонер, правел коли. Въпреки скромния живот, будният възрожденски дух на рода не позволил на бащата да остави единайсетте си деца неуки. По-късно Елин Пелин казва, че по това време баща му бил единствения грамотен човек в селото.

Елин Пелин e най-малкия от единадесетте деца в семейството. Той израства в среда, където образованието било на особена почит. Завършва началното си образование в родното си село, след което заминава да учи в София (1890-1891, първи гимназиален клас), Златица, Панагюрище и Сливен (1892-1894, където завършва днешните 5 и 6 клас). Не завършва гимназия; страстно се увлича в четене, основно опознава българската и руската литература. Учител е в Байлово (1895-1896). От есента на 1899 се установява в София. Библиотекар е в Университетската библиотека (1903-1907).

Елин Пелин започва да пише още като ученик на село. През 1885 обнародва първите си творби: в сп. “Войнишка сбирка” разказа “Мило е отечеството”, в ученическото списание “Извор” разказа “На майчин гроб”, стихотворенията “Зима” и “Привет”. Под стихотворението “Тихи тъги” (ноем. 1897), отпечатано в сп. “Български преглед”, за пръв път се подписва с псевдонима Елин Пелин. В младежките си години се увлича повече от поезията. В зрялото си творчество се насочва към разказа и повестта, като продължава да пише детски и хумористични стихотворения.

Елин Пелин е един от най-големите художници на българското село, майстор на късия разказ в българската литература. Опознал в детайли селския бит и душевност, зад идиличното и битовото открива определени социални тенденции и написва първите си зрели разкази: “Напаст божия”, “Ветрената мелница”, “На оня свят”, “Гост”, “Андрешко”, “Пролетна измама”. Автор е на редица разкази, наситени с жизнерадостен и весел смях, в които се оглежда дяволитият български селянин, готов да се шегува и в най-тежките моменти от своя нерадостен живот – белег на несломената жизненост на българския национален характер.

С особена симпатия Елин Пелин пише за тежката участ на селския учител – “Душата на учителя”, “Кал”, “Самичка”, “В интерес на просветата”. Една от основните теми е и черквата и представителите и?. Елин Пелин осмива и изобличава с ярък реализъм чревоугодничеството, пиянството, алчността, лицемерието – пороци, в които са затънали калугери и попове (“Напаст божия”, “Братя”, “Изкушение”). Елин Пелин е художник с широк интерес към света; наред с нерадостните страни на живота той описва и красотата в противоречивата пъстрота на действителността, поезията в селския живот.

Произведенията му за деца са изпълнени с ведър хумор и жизнелюбие. Автор е на един от най-хубавите български юношески романи в две части – “Ян Бибиян” (1933) и “Ян Бибиян на Луната” (1934), на книгите “Златни люлки” (1909), “Кумчо-Вълчо и Кума-Лиса” (1918), “Гори Тилилейски” (1919), “Сладкодумна баба” (1919), “Правдата и кривдата” (1920), “Песнички” (1927), “Поточета бистри” (1931), “Приказки и басни” (1949) и др.

Творчеството на Елин Пелин е изследване на духовната същност на човека, на неговия интимен свят и на съприкосновенията му с природната и социалната среда. Произведенията на Елин Пелин са широко известни и в чужбина, преведени са на повече от 40 езика.