“Под манастирската лоза” – тема и проблем

Теми по БЕЛ за средношколци, разработени от дългогодишния учител по български език и литература в Природоматематическа гимназия “Акад. Никола Обрешков”, Бургас – Пенка Славчева.
Дата: 
неделя, 31 May, 2015
Категория: 

“Под манастирската лоза” – тема и проблем

(“Занемелите камбани”, “Чорба от греховете на отец Никодим”)

Сборникът “Под манастирската лоза” съдържа разкази, които Елин Пелин написва в творческата си зрялост. Създаден през 1936 г., той показва отношението на писателя към поповете и свещениците, така наречените църковни служители, за да изясни, че те не са светци, а обикновени хора, изкушени от земните съблазни. Излишно е да се мисли, че ако човек е посветен на религията и служението на църквата, ще промени човешката си същност. Ето защо с много хумор и добродушен смях Елин Пелин се отнася към хората, които биха желали да изглеждат като светци, но не могат да го постигнат. В повествованието на Елин Пелин – “Под манастирската лоза” има снизходително отношение към служителите на вярата и то е породено от хумористичния патос на писателя.

С художествената сбирка, състояща се от единадесет разказа, творецът прави обобщение на доброто и злото, което съществува в живота на свещениците. Те са изобразени като хора, у които има неутолим стремеж към светостта, но тя трудно се постига, защото земният живот е изкусителен. Писателят хвърля светлина върху живота на братята монаси, като наднича зад манастирските стени и в душите на хората. Всички те са получили житейска опитност от света, а в манастирските килии, усамотени над библията, получават познание, което прояснява душите им и им носи мъдрост. Честно или безчестно, бурно или спокойно преминава техният живот – това са въпросите, които събужда повествованието. Писателят ражда идеята, че все пак в молитвената тишина на храма и под звъна на камбаните се утаява един копнеж по човечността.

Ако разгърнем първия разказ “Отец Сисой”, веднага ще открием една истина: “Книгите са като хората – казваше той, – когато остареят, става мъдри.”

Книгата “Под манастирската лоза” на Елин Пелин носи мъдростта не само на своето време, а на всички времена. Писателят добродушно се надсмива над светиите застъпници от едноименния разказ, които се събират да обсъждат въпроса за непорочното зачатие. Те всички сякаш са против земните страсти, които раждат пороците, но е невъзможно да се избегнат: “Както чорбата не се осолява само от погледа на солта, така и зачатието на човек не може да стане само с погледа на мъж.”

До всяка житейска истина се достига чрез изпитание.

Особено поучителни и вълнуващи са разказите “Занемелите камбани” и “Чорба от греховете на отец Никодим”. Елин Пелин насочва мисълта на читателя към светостта и мъдростта на душата, което се постига трудно, но е истинско.

В навечерието на храмовия празник “Успение Богородично” Жрелинският манастир свети от чистота. Старият игумен отец Йоаким се старае да бъде изряден във всичко и така да дочака оня тържествен миг, когато ще забият манастирските камбани. Той се ядосва на жената, която е влязла в храма “дрипава, мръсна, забрадена с нечиста кърпа”. С калните си боси крака тя прави стъпки по пода и като дар на църквата забожда само една карфица със синя топчица. Този свещеник не дочува искрените и дълбоко човешки молитви на майката, която държи на ръцете си болно дете и моли света Богородица за спасение. Нейните сълзи се стичат по пода като восъка от свещите. Писателят акцентира на това, че героят на неговия разказ не носи дълбокия хуманизъм, който трябва да бъде присъщ на всеки свещеник. Зад външната чистота на човека стои духовната чистота и мъдрост. И не толкова заради това, че отец Йоаким хвърля на пода карфицата, камбаните остават неми. Причината е в това, че отецът не чува и не разбира човешката мъка и болка. Той остава ням за молитвите и страданието на жената майка.

Занемелите камбани – това е метафора на извършения грях от отец Йоаким. Чудото се случва тогава, когато игуменът проумява своята грешка и я поправя. В молитви и плач той желае да разбере защо камбаните не издават звук. И когато се навежда, взема и забожда на завесата синята карфица, се чува камбанен звън: “На камбанарията нямаше никой, а тежките камбани се люлееха силно, свободно, леко и биеха самички.”

Всички богомолци приемат това като божие предопределение. Писателят внушава, че човек може да греши, но може и да поправя своите грешки. До мъдростта се стига след изпитание и покаяние.

С дълбока вяра в човешките и божествените истини живее отец Никодим от разказа “Чорба от греховете на отец Никодим”. Преминал през земните съблазни, героят стига до манастирските порти, където прекарва живота си до края. И две години след като е починал, той събужда мисълта за себе си, оставяйки послание: “За всяко мое прегрешение, с дело или с помишление, оставям тук по едно бобено зърно – черно за непростимите и бяло за тия, които хвърлят душата ми в съмнения и мисълта ми не може да разграничи грях ли са или не. За черните пред бога се разкайвам дълбоко, за белите се моля за прошка.”

В размишленията на отеца за света се достигат истини, които са поучителни и мъдри. Героят пита съвестта си: “Защо избягах от живота? Спасих ли себе си или се изгубих? – бяло зърно.”

Той моли за прошка за това, че избягва от трудностите в живота и се посвещава на усамотение и молитви. Ако е спасил тялото си, дали е спасил душата си? Свещеникът се терзае, той дълбоко се съмнява в правилността на своя избор. Свободата на човека е правото на избор и той го е направил, но си задава въпрос, дали е полезен на хората. Той разсъждава по вечните човешки проблеми – “кое е върховното в човека – душата или тялото”.

В образа на отец Никодим читателят вижда мислещия човек, терзаещия се човек. И това е човешка философия. Макар и свещеник, той не приема света около себе си безусловно. Като разсъждава за човешките грехове и правди, за доброто и злото, за бягството от света, той търси истината за себе си: “Какво нещо е човек? – Черно зърно – отговорих аз. – И черно, и бяло – усмихна се отец Сисой.”

Чрез тази символика писателят внушава тезата, че човекът върши всичко онова, което му диктува неговата съвест. Любовта, която отец Никодим е преживял на млади години, го топли до старостта му. Символ на тази любов е бялата роза, която всеки ден оставя на пейката зад манастирската ограда. В градината е насадил най-различни бели рози и ги отглежда с любов. Въпреки че е избягал от житейските съблазни, той си остава изкушен от красотата на света. Посланията на героя са за човешка доброта, обич, разбирателство. Вероятно молитвите на свещеника в тишината на монашеската килия са били изпълнени с този смисъл.

Човешката мъдрост, която отец Никодим от едноименния разказ носи в себе си, е мъдростта на писателя Елин Пелин. С хуманизъм е пропит всеки ред от прозата на твореца.

“Под манастирската лоза” е сборник с философски смисъл и дълбока символика. Хлябът и виното на всяка трапеза, бобената чорба – това не е чревоугодничество, а земните блага, които човек вкусва с наслаждение. Любовта е влечението на душите и телата на хората и тя не е прегрешение, а живот в най-върховния му смисъл. Вярата в бога е да възпитава нравствен идеализъм, морални ценности. Тя възвишава, не унижава човешкия дух. Всички тези размисли събужда тази весела и мъдра книга – “Под манастирската лоза”.

-----------------

Публ. в “Литература. Учебно помагало 8.-12. клас. Есета, теми, анализи”, Бургас, 2010.

Засегнати автори: 

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите