Жизнеутвърждаващи мотиви в разказите на Елин Пелин

Не е нужно да се напомня цялото творчество на Елин Пелин, за да се очертаят контурите и неговите особености. Писателят разкрива многообразието на селската действителност през първите десетилетия на ХХ век. От позицията на реализма той разкрива особеностите на българския живот, респективно добродетелите и недостатъците на българина.

В творчеството на Елин Пелин преобладават жизнеутвърждаващите мотиви, защото писателят застъпва философската теза, че животът винаги е по-силен от смъртта, хората оцеляват дори след тежки изпитания, страдания и нещастия. Елин Пелин изобразява самия живот и това дава сила и енергия на неговите герои, които оцеляват въпреки трудностите. Реалист, с многостранен поглед към живота, Елин Пелин изобразява малките и незабележими хора от народа, които са забележителни със силата на духа, оптимизма, вярата в доброто, хумора, трудолюбието, упоритостта, веселието, богатството на характера. Има нещо непобедимо в душевността на българина и това пресъздава Елин Пелин в своите разкази.

Въпреки тежката неволя селяните намират нравствени сили да оцелеят и да изпитват радост от живота. Ако тръгнем от думите на Благолаж, ще открием силата на човешкия дух, чувството за естетика, търсенето на красотата в живота: “Затова има приказки, затова са ги хората измислили. И песните са затова, да те измъкнат от истината, за да разбереш, че си човек.”

Да осъзнаеш своето неотменно право на човек, чувството на достойнство, претенциите да си значим в живота – това са идеите, които подсказва една реплика на героя от разказа “Косачи”. Елин Пелин е майстор на късия разказ, но в него се съдържа голямата истина за живота, в него се отразява многообразието на мисълта на човека от народа. Трезв и реален, героят на Елин Пелин се обръща към мечтите, търси естетическа красота в приказките, тогава, когато битието му е изпълнено с трудности, неволи, изпитания. Не “пустата” истина за мизерията и недоимъка вълнува Благолаж в една прекрасна лятна вечер, изпълнена с прохлада, свежест и поезия. Една класическа природна картина, която отразява великолепно богатството на речта на писателя, е началото на разказа: “Падна чудна лятна нощ, прохладна и свежа.”

У този български автор природата е винаги очовечена, одухотворена, защото показва неразривната връзка с човека. Човек и природа се сливат в една мощна хармония, в която диша единството на света. Жизнеутвърждаващото в героите на Елин Пелин идва и от тази изначална връзка с природата, която влива своята сила, енергия.

Писателят открива силата на живота навсякъде в разказа “Задушница”. Ако мислено останем за миг в запустелите гробища, ще ни обхване чувство на самота, безнадеждност, трагична предопределеност и безизходица. Този разказ е истински шедьовър, заради необикновения и неочакван край, в който Станчо и Стоилка вземат съдбоносно решение. Те успяват да победят мъката, да се издигнат над нея, да проумеят философията на жизнеутвърждаването и да продължат живота си заедно: “Свят е това. Човещина! Умрелите – лека им пръст, с живите – живей…”

Тази оптимистична философия е вложена в разсъжденията на един прост и неук човек, разбрал, усетил и осъзнал истината за живота.

Да се борят с трудностите в живота – това е най-важното, което са открили за себе си героите на Елин Пелин. Авторът много често използва диалектни изрази в речевата характеристика, но това е обяснимо, защото така художественият образ е по-убедителен. Така Лазаринка от разказа “Закъснялата нива” преодолява много трудности, но успява да се справи с непосилната за нея работа. Животворната сила, стихията на нейния характер побеждават, защото тя ожънва нивата. Към нея отправя молба за вода и немощен старец, нея зове пронизителният плач на дете от люлката. Въпреки това тя е силна с чувството си за чест и достойнство, което стои над умората от труда, над болката от самотата.

Героите на Елин Пелин не губят човешката си гордост, тя стои много високо в тяхното съзнание и ги окрилява. Човешката чест е онази народностна добродетел, която е изключително ценна в открояване моралния облик на българина. Дядо Матейко от разказа “На оня свят” споделя, че с честта си е доживял до старини. Като нещо най-ценно и най-важно в живота си той я носи, независимо от мизерията и бедността. Така като най-голямо богатство в себе си българинът носи честта, честността и достойнството си, което е жизнеутвърждаващото в него.

Селянинът у Елин Пелин, за разлика от Йовковите селяни, не държи очите си обърнати навътре, към тайните на душата си. Неговите очи са широко отворени към света, а той е богат на оптимизъм и жизненост. Смисълът на живота все пак не е в теглото, а в преодоляването му. Смисълът е в труда и в любовта, в радостта от живота. Беззащитен пред социалната неправда, героят винаги търси изворите на живота и ги открива в света, който го заобикаля.

Има нещо витално и непобедимо в селяните, опоетизирани в неговите разкази. Дълги години ще минат откак Магдалина и Перун от разказа “Самодивските скали” са тръгнали към непостижимия връх. Да се докаже силата на една любов – това е поривът, който води двамата млади към непознатото, неизвестното. В непосредствената сила на чувството, одухотворено от нравствена сила и чистота, се крие обаянието на Магдалина и Перун.

В разказа “Ветрената мелница” жизнеутвърждаващото начало е у всеки един от героите. Веселият и добродушен Лазар Дъбака гори от трескаво неспокойствие за работа. Неговата привързаност към труда, към творческото начало в труда, е жизнеутвърждаващо начало на характера му. Има духовна близост между Лазар Дъбака и Христина, защото и у двамата живее магията на народния танц. В този ритуал на надиграването има непобедима човешка красота и обаяние. Страстта, която проявяват героите в надиграването, е всъщност страст към живота. Увлечени от стихията, наречена любов, те стигат до съдбовното решение. Христина пристава на Лазар не само защото трябва да удържи на думата си, а защото в нея пърха с нежните си криле пеперудата на любовното чувство.

Героите на Елин Пелин са понякога примитивни, първични хора, дълбоко и неотменно свързани само с насъщния, но винаги в душите им живее възвишения порив на любовта. Тя е, която ги спасява и съхранява у тях човешкото. Пълнокръвието на жизненото чувство у селския човек е най-отличителният белег на неговата душевност, а жизнеността носи името любов. Тази любов има своето най-естествено проявление в песните, танците и игрите на нашия народ.

Не би било точно да говорим за жизнеутвърждаващото начало у героите на Елин Пелин, ако не споменем чувството за хумор, което определя характера им. Хуморът е показател за устойчивостта и жилавостта на селския човек. Да умее да се надсмива над себе си, над немотията, над орисията си – това най-добре умее селският човек на Елин Пелин. Усмивката на героя му е леко прикрита, под мустак, което показва, че прикрива скрит размисъл. Добродушен и прям е смехът на героите, които не могат да победят мъката по друг начин, освен ако не й се надсмеят.

Дядо Матейко от разказа “На оня свят” не желае да отиде в рая, защото там няма кръчми. Наивност и чистосърдечност има в неговите думи, които будят усмивката на читателите. Привикнал с теглото на осемдесетгодишния си изстрадал живот, дядо Матейко не би желал да го замени с благоденствието на райските селения.

Душко Добродушков от разказа “Печена тиква” е смешен с желанието си да прикрие своя апетит към печената тиква.

“Пролетна измама”, “Първи сняг”, Кумови гости” са разкази, внушаващи идеята, че смехът е израз на здраве и духовни сили.

Андрешко от едноименния разказ особено характерно доказва с разказа си старата теза: “Сиромах човек – жив дявол”.

Елин Пелин е роден смехотворец, защото е свикнал да гледа през очите на народа. А в хумора на народа се оглежда неговата мъдрост.

Разказите на Елин Пелин създават пъстра картина на живота, доказвайки че истинската литература се създава, когато има истина на човешките преживявания и изящна словесност.

-----------------

Публ. в “Литература. Учебно помагало 8.-12. клас. Есета, теми, анализи”, Бургас, 2010.