Вълшебството на еротичните фантазии

Банко откровено се възхищаваше на тази жена. Подари й буквата “А”! По право й прилягаше първата буква от азбуката, защото така бе започнал да кодира интересните жени – само с буква, а тази беше най-интересната. Достатъчно си бе изпатил от овчедушието на белгийските служби, на които им се полагаше медал в първенството по бюрократизъм. А тя, тази жена, им беше откраднала медала и им се изсмяла в очите. Това беше причината да си представя сладостно и в забавен каданс подробностите на случилото се.

Бдителен белгийски гражданин звъни настоятелно в кметството, за да съобщи с разтревожен глас: тъмни субекти вдигат страхотен шум с нерегламентирани строителни занимания. Пречат му на следобедната дрямка. От кметството, тъй като знаят, че наближават общинските избори, препращат веднага сигнала в полицията. На следващата сутрин, много преди слънцето да направи безуспешни опити, да пробие облаците, три коли със сини лампи се притаяват на улицата срещу бистро със спуснати тъмночервени завеси. Пазители на реда и закона пият в автомобилите си кафе от пластмасови чаши и напрегнато се взират към набелязания обект. Минали са вече два часа и половина. Нищо. Полицаите са отегчени и от кафетата, и от безветрието зад тъмночервените завеси. Гневът им расте, защото някой от кметството пак се е престарал, а техният началник не за първи път ги праща за зелен хайвер. Точно когато първите нецензурни думи сами раздвижват устните, в дъното на улицата се задава мъж в дочени дрехи, прилично напръскани с вар. Свирука безгрижно и ентусиазирано мелодия, която трудно може да се разгадае дори от музикален експерт От другата страна на улицата се появява нов субект в работни дрехи, обут с широки черни обувки без връзки. Черният им цвят е само далечен роднински спомен. Третият мъж пресича улицата съвсем близо до втората полицейска кола. Тика пред себе си ръчна количка, в която подскачат с приглушен метален звук две очукани лопати и кирка. Тримата се застояват пред вратата на бистрото толкова, колкото е нужно да се пъхне ключ в бравата и да се влезе вътре.

Дим се прехласваше от сценария на този момент най-много, защото вече бе разположил въображението си по цялото протежение на улицата. Виждаше как през свалените странични стъкла на полицейските коли хвърчат чашите от кафе, как рязко се разтварят врати, за да изскочат пъргавите служители на реда, как случайни минувачи се вкаменяват от уплаха на тротоара, как входът на бистрото притъмнява от униформи и как за броени секунди през същата отключена преди малко врата излизат мъже в работно облекло, украсени с белезници на ръцете. Бдителният белгийски гражданин би могъл да тържествува. Ликувай белгиецо!

Току-що успешно е приключила акция по залавяне на нелегални работници в Брюксел. По някаква нелепа случайност заловените субекти се оказват българи. Според процедурата, в управлението ги подлагат на разпит с преводач, но арестуваните благоразумно избират мълчанието за помощник. И както си му е редът, в управлението привикват и собственичката на заведението, да даде показания по случая. Съвсем случайно собственичката също се оказва българка. На тази жена Банко щедро бе подарил буквата “А”, защото се възторгваше от държанието й.

Тя влиза величествено в полицейската стая и пространството се изпълва с Love in Paris на Nina Ricci. Роклята на “А” е черна с висока цепка отстрани, голите й рамене са заметнати с лилав шал. Обиците са едри със син азурит, а кожата на лицето й толкова гладка, че някои биха могли да заподозрат чужда интервенция. Дамата сяда на подадения стол и кръстосва крака, така, че цепката на роклята придобива ласкав смисъл.

– Кажете какво има, господа – пита тя с приятен кадифен глас.

Възрастният полицай с палави мустачки, седнал зад бюрото, сбито обяснява проведената акция за залавянето на нелегални работници и я приканва тя да коментира случилото се в нейното заведение. Дамата, която е в състояние да спре дъха на всеки един мъж от вълнение, мълчи. Служителят на реда с мустачките се изкашля сякаш да прочисти гърлото си и внимателно напомня, че все пак нещо трябва да се напише в протокола. Води се следствие, а мъжете са открити в нейното помещение. Отново мълчание. Сега не се стърпява по-младият полицаи, който припряно пристъпва встрани от бюрото.

– Няма ли да дадете някакво обяснение, мадам?

– Много ми е трудно да дам... – жената не довършва фразата, а първо поглежда кокетливо към служителите и след това свежда поглед към пода.

– То при нас все трудни се оказват нещата... – подхвърля язвително полицаят.

– Грешите, млади момко, грешите. Трудно е от деликатност. Не ми е удобно да кажа истината, разбирате ли? Аз имам фантазии.

– Всеки си има фантазии.– Младият полицай след всяка изречена дума става все по-нервен и нетърпелив. – Ние питаме за нелегалните работници. За нещо съвсем конкретно питаме. – продължава да упорства той.

– Няма нелегални работни.

– Как така да няма работници – сега не издържа по-възрастния и повишава тон.

– Няма – отвръща спокойно и уверено дамата. – Нали това ви обяснявам. Аз имам сексуални фантазии. Трудно мога да се възбудя, ако са по малко от трима. Това е всичко.

– Но те бяха в работни облекла. Единият тикаше количка – опитва да възрази по-младият служител.

– Именно, именно – в работни облекла. Те влизат в роля. Иначе не могат да ми въздействат.

Банко си представяше как полицаите се споглеждат учудени и безпомощни, а дамата излиза от участъка така величествено, както е влязла. Не след много време през вратата на управлението един по един се изнизват участниците от еротичните й фантазии. Една жена се бе изсмяла в лицето на бюрократичната система. Бе я унизила с фантазии. Велико! Имаше ли значение какво е работила преди да стане собственичка на заведение? Клюкарстваха, че се трудила на улицата. Каква улица? Те, булевардите, са нейни при тази фантазия! Банко на два пъти бе ходил в бистрото, за да се запознаят, но красива помощничка го отпращаше с обяснението, че “патронката” – точно така бе казало момичето – била по спешни задачи. Не беше се отказал да я намери...

Когато на третия път успя да я срещне, се убеди, че дамата е много по-красива и въздействаща от въображаемия й образ, който беше създал. И краят на историята беше по-хубав, отколкото можеше да го измисли.

Да, служителите действително останали втрещени от признанието на жената. Лицата им наистина застинали като на военен парад, заприличали на паметници, издялани от гранит. Заприличали – да, но само за момент. В следващия миг полицаите започнали да се тресат от смях и да си преповтарят как трябва да се влезе в роля, за да се въздейства на въпросната дама.

По злощастно стечение на обстоятелствата отвън в коридора чакал друг българин. Бил строителен предприемач, деен човек с много грижи и задачи на главата си. Повикан бил за някаква справка, толкова дребна и незначителна, че престоят в чакалнята му се струвал направо прахосано време. Непрекъснато си гледал часовника и прехвърлял на ум грижите от няколкото строителни обекта. Когато чул смеха от стаята много се изненадал, защото този смях продължавал така, сякаш нямал никакви намерения да секва, предприемачът не издържал и надникнал, за да види какво се случва. Едва тогава полицаите с неохота млъкнали. Изведнъж станали толкова сериозни, че на нахалника, който невъзпитано ги прекъснал, сложили белезници. Той страдал от благоразумието да няма еротични фантазии.

------------
От книгата “Децата на Дон Кихот – белгийски и други разкази”.
------------