В усмивката на обещаващия ден...

В усмивката на обещаващия ден...

“Морето диша с любовта ни”, “Душата чувства”, “Как топли, топли любовта” и “Една целувка само” са четирите тематични, емоционални и нравствени витража, осмислящи книгата на Станислав Пенев “В нас диша море – лирика” (изд. “График” – Варна, 2025). Тя е 33-та поред в творческата му биография и както подсказва самото й заглавие, в нея осезателно доминира синият феномен. Невъзможно е в годините и вековете да се изброят страниците на възхита, споделеност и изповедност, които са му посветени. Безчет са и тленните човешки поколения, докоснали се до хребета на вълните. Преди да отлетят... някъде , а то да остане, посрещайки следващите мисловни създания. Обречено от Създателя на вечност, несъизмерима с краткия календар на людете. И защото скритата мъдрост на безкрая ни мами да докоснем дълбините, търсейки в полумрака смисъла на собственото си съществуване...

Без да бъда голословен трябва да отбележа, че поетичната маринистика у нас има забележителни духовни модели: интимни, пейзажни, социални, граждански, исторически, модернистични. Не ще отмина и “плажната” му мимолетност с дъх на профанирана екзотика, козметични препарати и варена царевица. Ще припомня отишлият си от нас Чони Чонев, който с достойнство възвестява: “Морето в моя стих не е измислено! Морето в моя стих е изживяно. Тук всяка рима е горчива истина – не чипкане на плажа до коляно...” Но – всеки автор носи своя кръст: в коловоза на интелектуалното безсмъртие, или към предвещаната забрава. Защото творческия процес не търпи епигони и рано или късно проглежда към сътвореното от висотата на значимите послания. А другият полюс наднича от някой забравен килер, където читател е само прашната тишина.

Да, морето в тази книга на Станислав също не е измислено. То е и хоризонт на космичното съществуване, подвластно единствено на себе си. И начало на солени пътища, водещи неизвестно къде. Ала далеч от сивотата на делника, на дребните битови страсти и гълчавата на безоката тълпа. Далеч и от политическа демагогия, обществени трусове, социални катаклизми, беззаконие и анархия. То разчупва оковите на непокорната личност и го тласка към забулената неизвестност с една едничка цел: да вгради същността й в планетарния разум, към който по право принадлежи. И да превърне мисловния му компас в дарба да се преражда: все по-съвършен, целеустремен и равен на звездите:

Аз тайно се чудех защо ли в съдбите
морето – тъй бурно, вълните сплоти,
защо на брега щом щорм се замята,
над всички надежди са пак висини...

Мечтите ни земни морето привлича
към изгрев далечен с небесен захлас...
Часовникът верен секунди отсича
в живота ни днешен – с небесна в нас страст.

Но сборникът “В нас диша море” е безкраен химн и за любовта. Тя, вплетена красиво в стиховете, е другата тематична доминанта по страниците на книгата. Картинно допълваща морската палитра по страниците, но и много често надхвърляща границите й, за да облети цялата планета. Любовта за Станислав Пенев е чувствен, морален и изповеден амвон, пред който авторът споделя пламенните си духовни копнежи. В столетие на технократски бум, човешко обезличаване и атавистичен глад за хляб и зрелища, творецът категорично е избрал своя култ. Споделената интимност изпод перото му е реална и въжделена. Достижима, понякога скрита в лоното на солените вълни, за да се отдава после отново и отново на страстта си. Която, моделирана от плът и кръв, трудно обуздава, или не желае да обуздава, буйните пориви на сърцето. Тя може да бъде тиха и буреносна. Символно-ефимерна под ласките на хорските сезони, или реална и всеотдаваща се. При това – винаги мечтана, носеща щастие и упоителна взаимност. Нека припомним прозрението на Сократ, че “любовта към един човек е съзерцание на божественото”, а друг мъдрец добавя: “няма друго лекарство за любовта, освен да обичаш повече.” Тези интимни формули са втъкани и в стиховете на Станислав, като взаимно се допълват до химн на преживяното. Претворено в лирична сага за романтичното и възвишеното, в което трепетите превръщат делничното битие в сцена на красотата:

Аз не искам небесни черти,
но за теб ги откривам – безбрежни...
И съм топла далечност, а ти
си копнеж от вълнения нежни...

Аз пристигам и нося звезда
от сърцето откъсната, наша
и я слагам на твойта ръка –
нека свети с лъч златен, душата.

Лиричните герои на Станислав – мъжът и жената, сме и ние. Заченати в благословен грях и водени от съдбата в разни посоки. За да се срещнем, познаем и слеем в обща икона на любовното прозрение, което влива живот в цялата планета. Това правило е в пълна сила и тук, на варненския бряг, където авторът долавя с таланта си какво шепнат вълните, а още повече – защо... И с огрубелите си души, прелиствайки страниците, отново разбираме значението на символа “любов”, пред който се прекланя поетът: душевен мир и красота, отдаденост към избраника на чувствата, доброта, жертвоготовност. Докога, ако тя е истинска? Разбира се – докато смъртта ни раздели...

А женското присъствие в тази книга слага нежния си отпечатък върху всеки стих, откровение и признание. “Слабият” пол е истинската движеща, мотивираща и коригираща динамиката в интимния свят на човеците. По всяко време и навсякъде по света сред скалата на моралните ценности днес и в бъдещото време. Тя носи в същността си радостни трепети, въжделени очаквания, готовност за взаимност. Носи и правото да се разтвори под дъгата на дъжда и да изчезне, ако те не бъдат доказани с дела от мъжа до нея. “Слабостта” й е силна, привидната крехкост – броня, милата усмивка – покана всеки да разкрие себе си... Ако това не се случи, сломеното доверие се превръща в острие, раната от което никога не зараства. Но при Станислав Пенев щастието на избуялите надежди води след себе си радост и тихо удовлетворение:

На брега съм до теб – и те имам.
На брега си изцяло ти моя.
И прегръщам те само... Незримо
се превръщам в дихание твое...

И с вълнение стигам чертата
на далечния в нас хоризонт,
откъдето започва мечтата
да си в моя живот всеки ден.

“В нас диша море” е поредно стъпало в творческата битност на приятеля Станислав Пенев. Отдавна доказал се като изящен лирик с житейска мъдрост и философска дълбочина на споделеното. Не ще сложа този грях на душата си – да преразказвам поредната му стихосбирка. Тя трябва да се чете пак и пак с открита душа и ведро съзнание. Създадена е сякаш на един дъх за всички нас – нека отпием глътка солена любов от бокала на искреността...

------------
Станислав Пенев “В нас диша море – лирика”, изд. “График” – Варна, 2025.
------------