Танц със смъртта

Това е моят живот. Още от момента, в който се родих, смъртта стоеше точно срещу мен, гледаше ме право в очите, усмихвайки се, готова веднага да ме грабне. „Ела с мен, животът ти ще бъде невероятно труден.“

В отговор тялото ми моментално започна да се свива и да потъмнява от обезводняване. Аз съм родена на осмия месец. Хората казват, че седмачетата обикновено оживяват, но родените на осмия месец почти никога. Като по чудо аз оживях, но смъртта винаги се криеше наблизо.

За първи път през живота ми започнах да мисля за смъртта, когато бях само на четири години. Родителите ми ме бяха записали на детска градина с по-голямата ми сестра в нейната възрастова група, така че всички деца бяха много по-големи от мен. Те ме щипеха или бодяха с игли, наранявайки ме с каквото можеха да намерят, и ми се подиграваха. Аз търпях мълчаливо, без да споделям мъката си с никого. И тогава започнах да си мисля, че ако умра, ще бъде по-добре. Всички ще плачат за мене. Започнах да виждам смъртта като спасение. Няма да има повече терор и повече страдание. Тогава си представях, че когато умреш, хората започват да те оценяват и може би дори да те обичат. Смъртта изобщо не ми се виждаше като нещо лошо.

Дори в тази ранна възраст аз усещах присъствието на смъртта и не се страхувах. Мисълта да не съществувам не ме плашеше. Исках никога да не се бях раждала. Може би тези мисли направиха тялото ми много болно. И понеже аз не се страхувах да умра, смъртта започна да се превръща в познат приятел, който ще ме спаси от страдание и живот без любов.

И тогава, точно когато навърших петнайсет години, смъртта получи истински шанс да ме отнесе. Апендиксът ми се спука и получих перитонит. Още си спомням как скочих от операционната маса, опитвайки се да избягам, и след това как докторите сложиха маска на лицето ми. Помня пропадането в дълбок черен тунел и крясъците, идващи от всички страни, а после пълната тишина. Връщането обратно не беше лесно. Докторите се опитваха да ме събудят, задавайки глупави въпроси. Аз знаех, че умирам. Понеже бях художничка, в този момент единствено съжалявах, че не успях да нарисувам повече картини.

Но все пак оживях. Смъртта ме остави да поживея още малко, винаги напомняйки ми за съществуването си.

По-късно, обаче, когато колата ми се преобърна надолу по хълма, смъртта отново ми каза здрасти и след това продължи да идва и да си отива в сънищата ми, оставяйки ме обляна в пот. Това беше ясно предупреждение, но този път аз не съжалявах за творбите, които не бях успяла да създам. Този път съжалявах за всички мъже, с които бих могла да се любя. Съжалявах за цялата любов, която можех да преживея.

Всичко това, чувствайки смъртта толкова близко, ме накара да оценявам красивите моменти в живота още повече. Научих се в един момент да гледам в лицето на смъртта и веднага в следващия да се радвам изцяло на живота. Станах пристрастена към рискове. Започнах да пътувам на автостоп като четиринайсетгодишно момиче. Излизах в открито море посред нощ със сърф. Скачах от високи места със ски през зимата. И всичките рискове, които поемах, ме правеха по-силна и по-мъдра. Достатъчно мъдра да знам колко временно е всичко на този свят.

Но винаги държах смъртта под око и смъртта никога не ме изпускаше от очи.

И както можеше да се очаква, здравето ми отново ме предаде. Изкарах цяла година в болница с пневмония след пневмония, отново и отново. Смъртта пак ми се усмихна. „Ти си моя.“ И след болницата, аз и смъртта станахме доживотни партньори. Развих астма. Започнах да се задушавам всяка нощ, чувствайки, че това е краят. После ставах по-добре сутрин, но след това се задушавах през нощта отново и отново. Знаех, че съм близо до края. Но този път съжалявах само за нещата в живота, които не се бях осмелила да направя. Нещата, които не бях опитала.

Бях много болна и страдах неописуемо. Исках да умра. Молех се да умра. Смъртта беше като обещание. Като край на страдание. Като мечта. Като несбъднато желание. Смъртта се превърна в неразделна част от живота ми. Аз можех да почувствам дъха й във врата си. Можех да почувствам присъствието й. Но въпреки това успявах да й се изплъзна отново и отново. Като в танц, стъпка напред, стъпка назад, стъпка напред, стъпка назад. Можех да чуя музиката. Можех да се насладя на красотата на танца.

Никога не се опитвах да го спра. Никога не се страхувах, че умирам.

Никога не бях уплашена.

Но сега съм.

Сега съм ужасена, защото смъртта иска да вземе човека, когото обичам най-много.