По плочите безсъние личи...

Новата книга на Драгомир Шопов се нарича “Пленник на свободата” – издателство WINI 1837, С., 2016 г. и включва поезия, фрагменти, размисли, миниатюри. Бих я оприличил на блестяща раковина, в чиято утроба кънтят посланията на вечния, безсмъртен живот.

Облечени в цветните одеяния на хорския разум – неспокоен, търсещ, възвисен. Лириката, представляваща нейната условна първа част, е вид философска мозайка.

За енигматичната същност на понятието “човек”. За деянията му и за възвишената цел, с която е изпратен на Земята. Всяка страница е самостоятелен диптих на прорицанието. В което зададеният въпрос и последвал отговор извеждат на преден план една, или друга морална стойност на битието.

Формулират понятията за добро и зло, чертаейки пътя между тях. Трънлив, несигурен, скрит зад воала на бъдещото време. Избиран от крехката ни природа не винаги правилно, но този факт разделя ли ни на светци и еретици? Безспорно, Драгомир обича людете в тяхната греховна доброта. Готов е да прости грешките им пред ближния и пред обществото. Но те не са еднозначни.

В стиховете му тук, през цялата поетична канава, минават два взаимно допълващи се нравствени пласта. До библейския, с проверените в хилядолетията заръки – да нахраниш гладния, да утолиш жаждата на странника и да утешиш страдащия, нашият ХХІ век възражда и други безсмъртни скрижали. Да обичаме България. Да не забравяме славната й история със светлите ликове на Паисий, Левски, Ботев и подвига на Балканджи Йово.

А ако сме ги загърбили, имаме ли право да докоснем със скверни уста хляба, който страната ни дарява? Защото днес тя отново е в агония от равнодушието на обществото. От нелечимото предателство към светите й хоругви и страдален лик, надмогнал вековете в името на нови поколения.

Поетът е борбен странник, блъскащ по заключени двери и умиращи съвести. Зове ни да прогледнем към миналото, за да имаме право на бъдеще. Да се отърсим от празното, тъпо съществуване със зеници, широко отворени за красивото в живота. За раждащото се ново утро. За детското гугукане и радостния смях на влюбената двойка.

Има ли ги? Били ли са някога, или са само сън? И трябват ли ни, улисани в борбата за насъщния? Защото днес действителността е много подобна на Дантевия “Ад”:

БЪЛГАРИЯ
Порутени стени.
Безгласни хора.
И дни, и нощи без надежда.
Бутилката е счупена
и злият дух
в душите ни пълзи.

ПРИТЧА
Едно дете
в съня ми се навежда
и с малки пръстчета
избърсва от сърцето ми
най-тежките сълзи.

Поетичната част от “Пленник на свободата”, която може да бъде и самостоятелна книга, поднася много истини. За човешкото достойнство и прекрасното усещане, че си жив. За необходимостта вещо да се взираме в битието и неговите кодирани истини.

За простото, достъпно щастие от семейния уют. От лъчистия поглед на младите хора и надеждите им, прилични на цветно гълъбово ято. От горчиво-сладостния спомен за детството пред прага на неумолима старост, подчинена единствено на вечността.

Тук лириката на Драгомир Шопов наподобява гоблен, създателите на който идват и си отиват от сцената. Дали от себе си каквото могат за безкрайното му повествование, изтъкано от росните шарки на дъгата. Всъщност, авторът ни поднася своя притча за тленния живот. Преброени стъпки между раждането и смъртта, макар че всеки от нас копнее те да нямат край.

За жалост, Създателят е неподкупен за дребните ни щения. Той е истинският господар на вселената, а ние – негови подвластни поданици. Дарени с детство, непокорна младост, слънчева зрелост и... тишина. Разбира се – и с право на добри дела, с които биха ни запомнили, макар и временно, идващите след нас.

Сам авторът ни оприличава със Сизиф. Да бутаме своя отреден ни камък нагоре и нагоре, към забулени в облаци върхове. Дали сме успели ще разберем в края на отредените ни дни. Ще проумеем и това, което трите орисници не са промълвили при появата ни на бял свят, но нищо. Съдбата не е нищо друго, освен миг от безкрайното време. Което, ако правилно съм разбрал посланието на поета, можем да спрем единствено в мечтите си...

И някак неусетно лириката в книгата отстъпва място на фрагментите, размислите, миниатюрите. Всеки ред тук също излъчва мъдрост, адресирана до читателите от различни възрасти. На места е “приземена” в конкретиката на повода, по който е създадена от Драгомир.

Другаде е философски обобщаваща, а на места – и жилеща с остротата на прозрението: “Отчаяни от живота, в който сме натикани, понякога ни минава мисълта, че от две злини българинът избира и двете.”

Припомняме си максими от наши и чужди творци. Оживяват снимки-спомени и разсъждения за Иван Хаджихристов, Борис Делчев, Симеон Радев. За Багряна и Васил Стоилов, Димитър Бояджиев и Яворов. Тези кратки текстове са всъщност шепа разноцветни камъни в мозайката на времето.

Защото в “Пленник на свободата” Драгомир Шопов беседва именно с него. То е онзи невидим, но властен пантократор в поетичните му и белетристични послания. В монологичния разговор с нас, накъсван преднамерено със събития, случки и привидно мимолетни изводи. Прозата ми напомня реликварий на дадености, така характерни за истините на битието.

За неговата грапава плоскост и труден хоризонт, достигнат от малцина. Защото, както ни внушава Шопов, е по-важно не колко дълго си живял, а как си живял. Какво си търсил в броеницата на дните. Направил ли си някого щастлив? Радвал ли си се заедно с него на чуждите успехи като за свои?

Или завистта ти е нашепвала друго. Над всичко, сякаш от икона, свети символът на личността. Греховна и праведна, силна и слаба, от плът и кръв и одухотворена. Изгубена някъде в уличните вълни, тя носи дълбоко в себе си цяла вселена от страсти и противоречия. Прилична на останалите, ала и неповторима в индивидуалната си същност. Тук е и личността-творец, заемаща свое видно място по страниците на книгата.

Прорицател на събития, учител на себеподобните и когато е потребно – жертвен агнец пред силните на деня. Но властителите си отиват, обвеяни в забрава.

Остава творчеството, адресирано до народа – най-верният ценител на изкованите в дни на радост и тревога слова. На истини, оставащи да пръскат своя аромат далеч след като писателят, художникът, музикантът се простят с биологичната си същност. Творецът обаче, е част от народа. Ражда се в неговите вълни и търси неговото признание. Понякога то идва твърде късно.

Драго е вещ познавач на българската народопсихология и неслучайно възвестява: “В България нямаме Национален пантеон, който да напомня на поколенията за строителите на нашата държава, за възрожденци и бележити пълководци, за най-видни творци на българската култура, наука и изкуство. А защо не е издигнат такъв монумент? Може би защото, предвид нашите прословути балкански нрави и политически страсти, не би се стигнало до разумно общо решение кои заслужили българи трябва да намерят място в него”.

Да, така е. Но остава споделеното. И в “Пленник на свободата” то е гореща жарава от истини, които удобно позабравяме и загърбваме. Напразно. Те са родени от човешкия разум, но не са подвластни на мимолетните му страсти.

Затова са и толкова значими. Самата книга се чете пак и пак – добронамерена, укорна, мъдра и достъпна. Много са по редовете нейните достойнства и тя трябва да се чете със сърцето. Убеден съм, че тя е скулптирана върху белия лист именно от сърцето на поета...

--------------