Милена

В бюрото ми я доведе един разсилен.

“Прочула си се. Няма отърваване”, каза със съчувствие. Младежът сигурно беше забелязал, даже и той!, че напоследък не съм в най-добрата си форма.

“Много съм слушала за Вас. Моля Ви да ми помогнете”. Заговори ми на български. На моя език. Представи се. “Добринка”.

Работела в едно село до Ларнака. Селскостопанска работа. Но и други неща. Обикаляли по панаирите, по селските и църковни празници и продавали дрехи, играчки, обувки и всичко, което можеш да си представиш. Имало и “казанди”, както отгатнах от описанията. С едно топче и малки дупчици върху многоцветно табло можело да спечелиш уиски, плюшени мечоци и пури, та чак до живи канарчета и папагали, както и простреляни яребици и зайци.

Започна да плаче. Не спираше. Доближи се. Опита се да ме прегърне.

“Слушай”, казвам някак рязко. “Сънародничка си и ще разбереш. Ще ти помогна с каквото мога, стига само да спреш да плачеш. Имам високо кръвно. И аз си имам проблеми. Моля те, спри да плачеш”.

Спря веднага. Сякаш бях натиснала невидимо копче. Започна да разказва.

“Доволна съм от шефа си. Но откакто доведох дъщеря си преди една година, започнаха проблемите. И то дотам, че вечер не мога да затворя очи. Доведох и нея, защото, знаеш, с втория си мъж се разведох преди около три години”.

Разбира се, че аз не знаех семейните й истории. За първи път я виждах. Стройна жена. Трябва да е била доста хубава преди десет години, очевидно по-млада от мене и очевидно доста измъчена. Настояваше да ми разправя и доста излишни неща, но нищо. Всички така правим. Откакто изповедниците свещеници вече не могат да играят ролята си и са заменени от приятелите. В случай на липса на такива, от психоаналитиците. Психиатрите се намесват после, когато е вече късно.., мисля си.

“На колко години е момичето?” Не знам защо в този момент ме интересуваше тази подробност.

“На петнадесет. Той отивал на село при майка ми да я види. Донасял подаръци. Дрехи, обувки. Много дрехи”.

“Кой?”

“Вторият й баща. Нямах му доверие обаче. Мъкнел и гащички и сутиени и настоявал да ги пробва пред него. Истинският й баща, знаеш, беше шофьор на автобус. Почина, когато Милена беше на две годинки. Може би помниш, че “един подлудял автобус...” Писаха и вестниците. “Ударил се в...”

* * *

Всички те отнякъде научаваха, че една българка работи на държавна служба в това бюро. Където се правят и преводи... И ги пращала понякога и на самия президент на Републиката. Така се говорело. Докато истината беше съвсем друга. От президентството и други държавни служби изпращаха различни писма на чужди граждани и текстове за превод.

Проблемът й беше, че работодателите й имали син, някак неадекватен. Умствено недоразвит било трудно да го нарекат. Даже и Добринка не използва тази дума. Отивал и лягал всяка вечер в леглото на Милена.

“Гоним го, а той се смее. Момичето се страхува, не спи по цяла нощ. Както и ние”.

“Кои вие?”

“В стаята сме трите. Голяма стая, удобна. Аз, Милена и Пепа. С мивка и тоалетна”.

“А той?”

“Костакис всяка вечер отива и се изтяга в леглото й преди още Милена да си легне”.

“А какво казват майка му, баща му?”

“Оплакахме им се доста пъти. Какво да правят, казват. Не слуша. Обещава уж, а на другия ден същото”.

После разбрах, че и Милена си изкарвала надницата. Особено по време на празника на виното и на Светия дух, т.е. на потопа както и на други панаири. Давали й двойна надница. С хубостта си (показа ми нейна снимка, наистина приличаше на малка русалка) привличала посетителите. Младежите, мисля си. Била отговорна за играта “казанди”. Добре било.

“Стига Костакис да не се мушкаше всяка вечер в леглото й. Наивник е. Когато го дърпаме, се смее непрекъснато. Не е шашав, да знаеш. Понякога й чете приказки. Тя обаче не иска. Една вечер заспа. Беше си легнал рано на леглото й и Милена се сгуши до мен. След известно време дойде и той и искаше да легне помежду ни. Не се търпи повече това положение. Не е лош. Но това не може да продължава повече. Веднъж и мене ме сграбчи за задника. Тая история трябва да приключи веднага”.

Написахме оплакване и го пратихме в Отдела за Чужди Граждани.

* * *

Добринка, чието име значи доброта, “добричката”, не се вестна повече. След два три месеца се обади вкъщи. Не зная откъде беше намерила номера. Обезпокоително беше от две гледни точки: Да не се научат всички да се обаждат и вкъщи. Или пък... се бе случило нещо лошо.

“Не се безпокой. Нещата вървят на добре. Дадоха ни и отделна стая. На мене и на Милена. Благодарим ти. Ще минем един ден да се реваншираме...”

Изразът “да се реванширам” не звучеше добре в ушите ми. Съдържаше нещо отблъскващо. От времето на социализма у нас. И винаги значеше нещо като отплащане за една услуга към гражданина, разбираща се от само себе си и задължение на правещия я. От страната на лекари, администратори, държавни служители. Дори на зарзаватчийката от квартала. Която ми запазваше под тезгяха мрежа с картофи или връзка лук, толкова търсена посред зимата. И онези къдрави марули, толкова меки, както никъде другаде. Салата с пресен чесън през февруари... Такива асоциации имах.

“Глупости! Забрави тези неща, нали вече казахме”.

“Добре, тогава ще те запозная с Милена”.

“Това, да. Ще се радвам да се запозная с нея. Толкова ли е хубава, както на снимката..?”

“По-хубава! Колкото расте, по-хубава става. Научи и гръцки. По-добре от мене”.

“Миналия път говорихме да помислиш и за някакво училище...”

“Да, да, казахме...”

* * *

Сутрин с кафето обикновено четях вестниците. Това беше и част от задълженията ми. Немския печат, българския, кипърския. Четях ги обаче в обратен ред. Започвайки от днешната преса.

“Младо момиче, изнасилено жестоко от младеж с забавено умствено развитие”.

Господи! Напразно затърсих по-надолу името. Претърсих и другите вестници. Уточняваха само, че се касае за чужденка.

Разстроих се и уплахът ми продължи до следобеда, когато се потвърдиха и най-страшните ми опасения. На телефона бе психиатърът Веридис от Ларнака.

“Тук при мен има една жена от България, която иска да говори с Вас”.

Добринка плачеше, с трудност произнасяше думите.

“Ела, само ти можеш да ни помогнеш...”

Даде ми обратно лекаря, който ми посочи адреса и ми каза как да стигна.

Обясниха ми, че я е довела в клиниката една служителка от Отдела за Социални Грижи заедно с полицията. Момичето може и да е заспало... Дали й били успокоителни.

Исках да й кажа нещо утешително. Не зная защо, но си мислех, че това, което щях да кажа, можеше да я върне в стария й свят. Грешка. Щом ни видя да влизаме с майка й момичето се дръпна и сгуши в ъгъла на леглото, увита цялата в одеялото. Приличаше на ранено животно в клетка. За секунда само успях да видя ангелското й лице, конвулсиите по него и една синина от бузата до врата. Тя се скри в страха си. И аз забравих думите на утеха. Погалих я само мислено по главата над качулката на срама.

Едва когато затворихме вратата, се разнесе сърцераздирателният й плач. Сега чак се бе отприщил.

-------------
Превод от гръцки Василка Петрова-Хаджипапа
-------------