Личност и общество в статиите на Нешо Бончев

Личност и общество в статиите на Нешо Бончев
(185 години от рождението му)

„Знаменит е тоя писател Бончов, кой е той, де се е родил, де живее?” – пита Константин Иречек в едно от писмата си (1875 г.) до Марин Дринов. Макар и малко на брой, статиите на Нешо Бончев, публикувани в сп. „Български книжици”, „Братски труд”, „Знание”, „Периодическо списание БКД”, „Читалище” и във вестниците „Македония” и „Свобода”, са предизвикали любопитството и интереса на един такъв ерудит, какъвто е чешкият историк и български политик К. Иречек (1854 – 1918 г.). В негово лице той е видял една истинска възрожденска личност, която более с проблемите на своето време и търси пътища и средства, чрез които да помогне за преодоляването на грешките и недостатъците в духовното развитие на българите в онази епоха. Когато днес оценяваме приноса на Нешо Бончев в българската духовност, както и оживените спорове, които предизвикват неговите статии, трябва да правим разлика между понятията „лице” и „личност”, защото както в миналото, така и сега, между тях има съществена разлика.

„Лицата” са индивиди с огромни амбиции, които обаче нямат необходимата интелектуална, философска и социална подготовка, за да изведат определена национална или общочовешка идея до нейната успешна реализация. Обикновено те са кариеристи, които се стремят към постигане на личен просперитет и материално благополучие, като подменят значимите каузи на обществото, в което живеят, и ги принизяват до битовото, дребното, временното или злободневното за конкретния исторически момент. Те не се интересуват от перспективите за развитието на обществото, а търсят единствено личната си изгода като последица от собствените си действия.

За разлика от понятието „лице” (индивид), „личността” е надарена с буден ум и прозорливост, носи в себе си натрупан жизнен опит, върху основата на който гради своите убеждения и ценности, които след това самоотвержено отстоява в различни изпитания и ситуации, въпреки променящите се във времето обстоятелства. Личността не е проста съвкупност от подбуди, емоции и поведенчески модели за реагиране, тя е носител на организирана система от био-психо-социални качества, формирани в определен исторически контекст. Според канадския психолог Алберт Бандура („Социално обучение и личностно развитие”, Ню Йорк, 1963 г.), нейното оформяне започва от семейната среда, продължава в неформалните групи на приятели, на колеги и на хора със сходни интереси в заеманата обществена или професионална област. Важно значение има и начинът, по който възприема себе си в своята социо-културна среда, умението ѝ да види и разбере нейните достойнства и недостатъци, като поема инициативата и отговорността да планира и реализира ефективни дейности и стратегии за промяна и усъвършенстване. Именно такъв е и Нешо Бончев в своето време.

Роден в бедно занаятчийско семейство в Панагюрище, останал сирак на три години, той намира сили в себе си да превъзмогне трудните обстоятелства на личното си битие и не само да получи необходимото образование в родния си град, но и да стане учител в него заедно с приятеля си Марин Дринов, след което да завърши философия в Киевската духовна семинария (1858 – 1861 г.) и Историко-философския факултет на Московския университет (1861 – 1866 г.), както и да работи като учител в Първа московска гимназия и в Лазаревския институт за източни езици. И не само упорито да подготвя своите лекции като учител, но и в ограниченото време на своето денонощие да пише статии, рецензии, да преведе на български език „Разбойници” на Шилер (1870 г.), „Тарас Булба” на Гогол (1872 г.), части от Омировата „Илиада” и от „Историята” на Херодот, като директно от оригинала ѝ я превежда и на руски език. И съвсем не е случайно, че в своята книга „Нешо Бончев”, изследователят на неговия живот и дело Боян Ангелов го определя като „един от светлите лъчове на българското Възраждане, които озонират обществената и литературната атмосфера и подготвят почвата за бъдещото аналитично българско литературознание и критика.” („Нешо Бончев”, изд. „Захарий Стоянов”, 2023 г.).

В сравнение с европейския Ренесанс, българинът от епохата на Възраждането носи в сърцето си като върховен идеал съдбата на народа и, въпреки съзнанието за робската му участ, вярва в неговото достойно бъдеще. Нешо Бончев, като мнозина от видните българи на онази епоха, е преди всичко обществен деец, което е откроено в тематичния диапазон на неговите статии – за училището и читалището, за католическата и протестантската пропаганда сред православните българи, за постиженията и недостатъците на преводната литература, за целите на литературната критика, както и за историята и географията на Турция в двете му непубликувани приживе статии „Преобразованията на Селим III в Турция” и оценката му за книгата „Придунавска България” на австрийския учен Феликс Каниц.

Десет години от своя кратък живот (умира на 39!), Нешо Бончев посвещава на учителската професия – три в Панагюрище (1855 – 1858 г.) и седем в Москва (1868 – 1875 г.). Затова не е учудващо, че най-пространната му статия (40 страници печатан текст) е свързана с училището – „За училищата”, публикувана в „Периодическо списание БКД” през 1871 г., кн. 3 и кн. 4, като статията е и датирана: Москва, 22 март, 1871 г.”. Мотото ѝ „Икономична мярка за една държава е доброто возпитание на народа и нищо не излази толкова скъпо за царството, колкото невежеството”, заимствано от „Изследване върху природата и причините на богатството на народите” (1776 г.) от английския икономист и създател на класическата политическа икономия Адам Смит, достатъчно красноречиво говори както за становището на Нешо Бончев за значението на образованието, така и за чувството му за отговорност пред българския народ и перспективите за бъдещото му развитие. Мисля, че днешното българско Министерство на просветата може да научи от статията на Нешо Бончев много полезни и необходими неща за преустройството на българската образователна система по такъв начин, че тя да може да отговори не само на потребностите на националната ни икономика и селско стопанство в момента, но и на бъдещото ѝ развитие, ако иска България да мери ръст с високо технологичните държави в света. Първите две части на статията на Нешо Бончев констатират обективното състояние на просветното дело в българските училища във времето, в което живее и самият той, а следващите седем съдържат препоръки какво и как да бъде направено, за да се постигне необходимия ефект на образованието върху живота на народа – какви трябва да бъдат видовете училища и сградите, в които се провеждат занятията, какви да бъдат учителите и откъде да бъдат намерени, какви науки да се изучават в различните училища, откъде да бъдат намерени подходящи учебници за тях и накрая – кой и как трябва да следи и контролира съответната реализация на тази мащабна програма за духовно израстване на нашия народ. Според Нешо Бончев на българите в онзи исторически момент са необходими няколко вида училища – начални народни, в рамките на 3 – 4 години; реални, в които да се преподава история, география, чужди езици, естествена наука, математика и пеене – в рамките на 7 – 8 години; класически гимназии, където да се изучава гръцки и латински език, история, математика и физика – в рамките на 7 – 10 години, като завършилите ги могат да продължат образованието си в университет, семинарии или „институте, дето се учат учителе за гимназиите”. В проекта си за бъдещото българско образование Нешо Бончев дори предлага конкретни програми по предмети и брой часове за изучаване. Особено ценно е наблюдението му за необходимите професионални училища в различните териториални области на българската земя – по земеделие в Ески Заара и София, търговски училища в Русчук и Свищов, техническо училище в Сливен и т. н. Онова, което звучи особено актуално днес, е въпросът за финансирането на тези училища. Според Нешо Бончев привилегиите, които турското правителство е дало на западноевропейските държави в тази посока след Кримската война, крият голяма опасност: „Иноземците чакаха това с четири очи, защото тям е земята тясна, та няма почти място празно, па щат те да попълзят по нас, па нели им са капиталите големи, па щат да прекупят земята, а ние не можем с тях да се борим, сила нямаме. Па отка я прекупят, щат да захванат да я работят по-изкусно от нас, че им иде отръки. Па няма да се сетим как щат те да станат господари в нашата бащина земя, а ние слуги техни”. Сякаш Нешо Бончев говори за нас и нашето време, когато „големите капитали” на „иноземците” са превзели не само образованието, но и икономиката, и селското стопанство, и културата ни, а съвсем скоро ще унищожат и езика ни.

Да, знаем, че историята е учителка на народите, но само за тези, които искат, четат, осмислят и прилагат практически нейните уроци.

Проблемът за съперничеството между католицизма, протестантството и православието и борбата им за сфери на влияние има дълга история. Когато през 395 г. император Теодосий Велики разделя Римската империя на Западна и Източна, едва ли е предполагал, че ще изправи за векове един срещу друг Запада и Изтока, тяхната вяра, култура, манталитет и световъзприемане. Средновековието задълбочава още повече този процес. През 1054 г. кардинал Хумберт, от името на папа Лъв IХ (който е на смъртен одър), отлъчва Константинополския патриарх Михаил Керуларий от църквата, Така, чрез „Великата схизма” от 1054 г., официално християнската църква се разделя институционално и духовно на Римокатолицизъм и Православие, като западната църква налага принципа на папоцезаризма, а православните християни продължават да вярват, че над църквата и човека стои само Бог. Последица от това разделение става поредицата от кръстоносни походи. Западната църква постепенно се превръща в корпорация, която раздава индулгенции за опрощаване на греховете, докато за православния християнин Спасението се определя като лично дело пред лицето на Бог и издига в култ благотворителността. Истинската цел на последвалите кръстоносни походи е унищожаването на православието, поругаването на неговите светини и подчиняването на балканските държави на папата. През ХIХ век разединената Западна Европа ражда и новото еретическо учение – протестантството, чийто бастион става Германия. Завладяването на Балканските народи от Османската империя се възприема от католическа Европа като възможност с „чужди ръце” да бъде унищожен многовековният ѝ опонент – православието. В дописката си до в. „Македония” – „Разсъждения за католишката и протестантската пропаганда”, хуманистът-възрожденец Нешо Бончев брани правата вяра и остро критикува в. „Македония”, който недостатъчно пише за православието и не го пази от посегателствата на католици и протестанти. Той посочва конкретни примери за „съблазняване” на млади хора , за навлизането на чуждите проповедници в българските училища и превръщането им в „ония еврейски синагоги, в които во време оно фарисеите и старците израелеви с книжниците наедно изрекоха смърт против сина божия”. Според възрожденеца Нешо Бончев „българските лениви свещеници” не могат да се справят с проблема, защото народът „не разбира старий праотечески език”, на който се извършва богослужението в православните храмове, и предлага четенето на евангелието и апостола да става последователно на черковнославянски и след това на български, защото „тежко е да гледаш, че тая наша православна вяра толкова векове се изповядва от българския народ и не е пуснала още корене, дето може да се крепи срещу тия чуждоземни учения…”. Той обвинява свещениците и журналистите, че слабо се интересуват от промените в мисленето на възрожденския българин, който иска да се държи по-свободно на хорото, на седенките и на местата, където се събират младите българи. Обвинява училището, вестниците и църквата, че не показват достатъчно „с каква търпимост син божи прощаваше на грешниците”, че не защитават неговата слава „кога той писа на пясока с пръст и посрами лицемерите и фарисеите, а грешницата кротко отпусна”. Слепи са българските журналисти и православни духовници и за мястото на жената в новото време и продължават да я възприемат само като робиня, без да осъзнават огромния ѝ принос в живота на българите: „Нека помнят хубаво българите каква е цената на жената: тя реди къщата, тя ражда, тя дои, повива и къпе, тя меси и пере, тя преде и тъче, тя готви и бели платно, тя вади бостана и полива градината, тя мажи къщата и кърпи чорапе, тя най-после жъне и носи дървя на гърбе в гората. Горката българка, на всяка стъпка видиш диря от нейната безценна работа…”

През епохата на Възраждането литературата като словесно изкуство и литературно-критическото мислене на българина се формира в тясна връзка с особеностите на историческия момент и процесите, през които преминава националното самосъзнание, породени от него. Появата на периодичния печат дава възможност за изразяване на съждения и оценки за публикуваните текстове от патриотична и от естетическа гледна точка. Сред имената на изявените вече книжовници и културни дейци като Друмев, Каравелов, Ботев и Петко Славейков, свое значимо място заема и Нешо Бончев. Въпреки че целият му кратък жизнен път преминава във времето на османското владичество (а може би именно поради това!), според Боян Ангелов „Нешо Бончев е погълнат изцяло от темата за индивидуалната свобода. Нещо повече. Той я превръща в основополагаща при обосноваването на своите естетически и социално-политически идеи, както и за практическите им проявления. (…) Непокорният панагюрец е разбрал, че революцията първо се ражда в душите на онези, които жадуват своята независимост и я приемат като осъзната необходимост. Робството е възможно за телесно самосъхранение, но принизява до неузнаваемост човешкото достойнство и обезсмисля съществуването на индивида.” („Нешо Бончев”, изд. „Захарий Стоянов”, 2023 г.). А за да разберат и другите негови съвременници значението на понятието „свобода”, трябва вестниците и списанията да бъдат „в ръцете на вещи хора”, които знаят какво пишат, защо го пишат, за кого го пишат и каква ще бъде ползата от него. Именно констатацията, че сп. „Читалище”, което се издава в Цариград, „няма ясна и определена цел и не знае ни що пише, ни за кого го пише”, го кара да изрече думи, които важат за всички епохи, и особено за нашето време: „Литературното поле не е бална зала, та да се гладим и да си казваме комплименти. На литературното поле няма място за деликатни думи.” Дълбоко вярващ в силата на словото и във възможностите на литературата като вид изкуство да обучава и възпитава, воден от собствения си висок естетически идеал, формиран под влиянието на Белински, българинът Нешо Бончев искрено се възмущава от такива публицистични материали, в които се откроява посредствената бездарност и невежество на техните автори. Изреждането на имена на видни европейски писатели, философи и учени и на цитати от тях „без ред и система” затормозява читателя, кара го „да изгуби и тоя ум, дето го има”. Позиция, която звучи актуално и днес! Понякога невежеството на журналистите дори въвежда читателя в заблуда с откровените лъжи и неточни факти, свързани с диалектиката и историческата взаимовръзка между събитията: „Реформите в Турция, казва авторът, водят начало от Френската революция. А знае ли авторът, че в онова време в Турция не разбираха не само идеите, които казва революцията, но и самото слово революция и республика?” Честен по природа, чужд на каквото и да е раболепие и чинопоклонничество, Нешо Бончев не се страхува да назовава точните имена на хората, към които е насочена неговата критика: статията му още в паратекста си носи като адресат главния редактор на сп. „Читалище”, М. Д. Балабанов; критикува Петко Горбанов, автор на статиите „Хора за обществени дела” и „Училища и управлението им”; двете статии на „г. Д. Енчев „Волтер и Ж. Ж. Русо”. Впечатляващо остра е критичната му бележка към Петко Славейков за публикуваното в „Читалище” негово стихотворение „Не пей ми се”, което е приятно за слуха, но казва на читателите, че „не ще веке да пее” – „А ние чакаме г. Славейкова занапред да пее, защото не броим за сериозно нещо предните негови ергенски еротически песни, които навремето всуе учехме наизуст, но които току-речи не оставиха диря след себе си.” Особено остри са критичните бележки на Нешо Бончев спрямо превода на Омировата „Илиада” от Григор Пърличев. Познаващ детайлно и осмислено старогръцката литература, той опровергава цялата несъстоятелност на твърдението, че „Преводът на г. Пърличева ще направи епоха”. „Побългаряването” на поемата (съкращава стиховете от 225 в оригинала на 143 в превода, на 17-те срички в Омировия хекзаметър на 10 при Пърличев, общото назоваване на данайци и ахейци като гърци, неточната употреба на препинателните знаци и произволното преобразуване на текста по модела на българските народни песни) е представено в рамките на почти 20 печатни страници, включващи сравнителен анализ на самата творба в оригинал и превод. Цялата статия представя Нешо Бончев като изключително ерудирана личност с широки познания в сферата на литературата, който ревностно защитава истината, защото мечтае да види родината си приобщена към високите образци на световната култура. И затова тонът му е безапелационен, безкомпромисен, когато става дума за нищожното и бездарното, което трябва да бъде изобличено, за да не се повтаря в бъдеще.

Живял дълго време в Русия, възприел с разума си голяма част от творчеството на значимите руски писатели и начина на отразяване на руската действителност в техните произведения, Нешо Бончев започва да гледа и на литературата като своеобразен двигател на живота, като достига до важни обобщения и изводи, представени в статията му „Класическите европейски писатели на български език и ползата от изучаването на произведенията им” („Периодическо списание БКД”, 1873 г., кн. 7 – 8). Възрожденецът Нешо Бончев е убеден, че началото на литературата на един народ започва от самосъзнанието му: „Народ, който си познае битието и сможе да се изкаже в литературата си, има богат и пълен живот, а без това той живее сляпо и бедно.” И тъй като българският народ (поради робската си участ) едва сега поема по този свой път, необходимо е неговите първи стъпки да бъдат „обмислени” без да се бърза. Защото „мъчно е после кривото да изправиш”. Преди да започне градежа на своя културен и литературен „дом”, българският народ трябва внимателно да проучи духовния живот на другите народи, за да вземе от тях полезното и подходящото за българската народопсихология. На онези, които поемат на своите лични плещи отговорността за бъдещето на българския литературен „дом”, Нешо Бончев сочи историческата диалектика на процесите с убеждението, че всичко е преходно и съществува в рамките на времето, което го е родило, но и че натрупаните постепенни промени водят до съществени изменения, които един книжовен деец е длъжен да познава. И дава конкретен пример: „Така е било у всеки народ в началото. Елинската стара литература се разви на времето до една висока степен и стана изпосле основа на римската, а че и тя взе началото от възток, от Египет. Както от една свещ се предава пламъкът на много други свещи, така и тая духовна искра се разноси от един народ на друг.” Много е важно обаче началото – от къде точно да започне изучаването на „иностранната литература”. Според Нешо Бончев за нас, българите, то трябва да бъде свързано с руската литература, защото „родството между двата народа притегля и споява” – „Два пъти в историята се изказва тая сила на духовното родство между нас и русите: руский народ от нас приема свещените книги и език старобългарски и тоя език ляга в основата на руската литература като краеуголен камик, а в новото време българите обновяват духовния си живот чрез руския език и руското образование, защото в него ние намираме наследство и диря от родство на наший стар историчен живот.”

Втората препоръка на възрожденеца Нешо Бончев към неговите съвременници е свързана с преводната западноевропейска литература. Критичният му поглед и чувството за отговорност пред обществото го задължава да каже и нелицеприятната истина, че българската книжнина „от ден на ден се пълни с измет книги, които се купуват и четат от простодушните българе без всякоя полза.” Истина, която важи с пълна сила и в днешния ни ден, когато по рафтовете на българските книжарници „прашясват” значими произведения на наши и чужди класици, но буквално се разграбват долнопробните писания на т. н. „булевардни романи”. Изреждането на поредица от заглавия, завладели книжния пазар в онази епоха, в която живее и той самият, е едно предупреждение и за днешния ни ден, защото и сега „чернокнижното гяволско хороигрище” крие опасността от превземането на душите ни. Конкретно назованите от Нешо Бончев автори и произведения разкриват наистина една отчайваща картина, защото българският преводач все още не умее да отдели истински стойностното от временното, безполезното, елементарното и пошлото. Нешо Бончев не е от онзи тип недостойни хора, които критикуват, само за да бъдат забелязани, без самите те да са доказали с личното си творчество правото на подобен тип критични бележки. В писмото му до Марин Дринов от Москва, 3 юли, 1871 г., четем: „Днеска же пращам до Браила статията за журнала, която щете да разгледате, кога бъдете. Тамо съм превел няколко от Омира, за да покажа, че е криво преводил Пърличев.” Преди да критикува нещо и някого, Нешо Бончев търси корена, първопричината за онова, което се е появило на бял свят пред погледа на читателите в и без това ограничения брой вестници и списания, в които се появяват подобни преводни творби: „От това, че се появиха много лжеучители и лжеписатели и рекут ви: се царствие небесное, но не вервайте им, защото е сичко за пари.” И той, родоначалникът на българската критическа мисъл, поема върху собствените си плещи отговорността да преведе стойностни произведения от европейската литература – „Разбойници” от Шилер (1870 г.), 225 стиха от първа песен на „Илиада” от Омир (1871 г.), „Тарас Булба” на Гогол (1872 г.), като във втората половина на статията си включва пространна биография за „за живота и литературните дела” на Н. В. Гогол.

Представата за личността на Нешо Бончев не би била пълна, ако пропуснем онези негови статии, които, поради ранната му смърт, не са били публикувани приживе: „Преобразованията на Селим III в Турция” и „За книгата „Придунавска България”. За Нешо Бончев литературата е обществено явление, в което се оглежда реалната действителност. Статията „Преобразованията на Селим III в Турция”, е дипломната му работа като студент в Московския университет и е написана на руски език. В Известия на народната библиотека „Кирил и Методий”, т. ХII, 1971, с. 241 – 266, носи подзаглавие „Сочинение студента 4-го курса Нешо Бончева; поданное им для получения степени кандидата. Ноябрь 1866 года”. Върху заглавната ѝ страница стоят подписите на трима преподаватели от московския университет: доцент Нил Попов, проф. Соловьев и О. Бодянский. Тази дипломна работа на Нешо Бончев е открита в Киевския архив на известния руски българист проф. Осип М. Бодянски и публикувана от Лиляна Минкова, автор на труд за проф. Бодянски. В бележките си за историята на този труд Л. Минкова споделя, че по всяка вероятност, освен цитираните в статията от самия Бончев автори, при подготовката ѝ той е ползвал и трудовете на други учени като Ами Бие, Сиприен Робер, което говори за трайния му интерес към историята на Турция. В едно от писмата си до Марин Дринов Нешо Бончев споделя бъдещите си творчески планове, сред които е историята на Турция: „Прегледай какви работи съм избрал за себе си да работя за журнала (става дума за „Периодическо списание на БКД”, б. а.), та ми напиши прилягат ли: превод на Шилера „Яна д’Арк” или друго нещо, „Гец фон Берлихинген”, „Тарас Булба” с очерк за живота и значението на Гоголя, юбилей Яна Гуса и значението му в чешката история, статии по новата история на Турция: Махмуд и Меджид…” (писмото носи дата 10 април, 1870 г., Москва). Явно е, че Нешо Бончев е имал желанието да напише една по-цялостна книга за историята на Турция, като разшири написаното в дипломната си работа. Защо в дипломната си работа пише точно за Селим III? Нешо Бончев вярва, че историческата логика на всяко време сама създава и издига онези личности-реформатори, които са способни да променят битието на цял народ или държава: „За да стъпи реформата на такъв опасен път и да принесе плодове, а не да бъде безплоден опит, е бил нужен само един от онези преобразователи, които през няколко века се явяват в историята на народите и които с могъщата си ръка направляват народите към разрешаването на такива исторически задачи.” Такъв владетел в историята на Русия Нешо Бончев вижда в личността на Петър I Велики (1672 – 1725), който извършва мащабно реформаторско дело и превръща изостаналата феодална държава в огромна империя, като модернизира руския съд, прави радикални промени в армията (урежда военната йерархия по западен образец, диференцира различните видове войски – флот, пехота, артилерия и кавалерия), реорганизира икономиката по такъв начин, че тя да може да поддържа и издържа новата армия, въвежда драконовско данъчно облагане на дворянството. Такъв тип владетел в Турция Нешо Бончев вижда в лицето на Селим III, защото той е изпълнил достойно своето историческо призвание – „приобщил Турция към европейската цивилизация”. В своята дипломна работа панагюрският българин в Москва проследява развитието на Турция от 4 април, 1789, когато на престола на Осман се възкачил неговият племенник Селим III, до свалянето му от престола по време на еничарския заговор през 1807 година. В резултат на реформаторската си политика в сферата на армията, реорганизацията на държавния апарат и предприемане на действия, с които да насочва финансите на империята, Селим III създава такива предприятия, които обслужват и поддържат нуждите на армията, създава „новия държавен свят, където сега били съсредоточени всички държавни дела, като отговорността на везира, заедно с неговата власт, трябвало да станат по-малки”. Умението да разпределя задълженията и отговорностите в новия диван от дванадесет най-влиятелни на своето място на управлението лица, при него придобива истинското си значение: „В него вземали участие най-образованите хора в цялата империя, от които трябвало да изхождат всички нововъведения и полезни закони, а произволът на везира загубил предишното си значение и способните хора получили възможност да действат задружно. Селим бил уверен в несъмнения успех на своите начинания.” Въпреки неблагоприятните външни условия по времена неговото управление – Наполеон нахлува в Египет (1798 г.) и войната на Османската империя с Русия (1806 г.), както и поредицата от вътрешни боричкания и междуособици, султанът успява да разгърне и забележителна облагородяваща архитектурна дейност: „Султан Селим изпитвал удоволствие да показва великолепните сгради, които той построил за помещения на двата му любими полка, както и високата султанска джамия, която била построена около халкедонската казарма.” Реформите във войската обхващат не само въоръжението, което станало по „френски” маниер, но и облеклото на пехотата и кавалерията – състояло се от плътно стегната червена куртка, от сини панталони и сини шинели, като „чалмите били заменени с обикновени червени шапки”. Въпреки крайния неуспех на поредицата от реформи, които извършва Селим III, все пак европеизирането на турската войска било постигнато. С особена съпричастност Нешо Бончев обобщава в края на разгърнатото представяне на реформаторското му управление: „Нито един султан не бил оплакван тъй, както Селим. На 11 август 1808 г. той бил тържествено погребан, а след това бил възцарен Махмуд II.” Нешо Бончев не е политик, той е преди всичко историограф и неговата статия има предимно научна стойност за управлението на султан Селим III. Важно е обаче да отбележим и това, че коментирайки неговата личност и управление, той се абстрахира от факта, че е българин, чийто народ и в момента продължава да се намира под владичеството на Османската империя, защото го уважава като личност и се стреми честно и обективно, от научна гледна точка, да представи значимостта на реформаторското дело на един турски султан.

Словото на Нешо Бончев, оцветено от една будна гражданска съвест и изострено синовно родолюбие, с особена сила „избухва” в другата му непубликувана приживе статия „За „Придунавска България”, свързана с издадената от Каниц книга за българите. Феликс Каниц (1829 – 1904 г.) е австрийски и австро-унгарски учен археолог, етнограф, географ и художник, който посещава България 18 пъти. За първи път стъпва на българската земя през юли, 1860 г., а през 1868 г. започва изследователско проучване на българските земи за Виенската академия за подпомагане, като написва и издава „Дунавска България и Балканът” в 3 тома (1875 – 1882 г.). Том първи съдържа историко-етнографски пътеписни проучвания от 1860 до 1879 година. Статията на Нешо Бончев „За книгата „Придунавска България” се намира в архива на Бончев, написана е на руски език, без заглавие, и не е довършена. За първи път е обнародвана от Петър Динеков в „Към въпроса за отношението на българина към делото на Феликс Каниц”, сп. БАН, кн. 63, 1942 г., стр 117 – 137. Петър Динеков предполага, че Бончев е имал предвид руския превод „Дунайская Болгария и Балканский полуостров”, излязла в Петербург през 1876 г. и вероятно е писана през 1877, след обявяването на Освободителната война. Макар и тежко болен, Нешо Бончев е готвел рецензията си за публикуване в руския периодичен печат, но поради влошеното си здравословно състояние не успява да я довърши.

Отрицателното отношение на Нешо Бончев към книгата на Феликс Каниц не може да бъде случайно. Явно той е добър специалист по история на Турция, защото в статията посочва конкретни нейни историографи: „Все пак има съчинения и дори твърде сериозни, като знаменателното описание на Отоманската империя от Мураджа д’Осон, рядкото съчинение на Ами Буе, историята на Хамер, Цинкайзен, за популярно четене писмата за Турция на Убичини, „Славяните в Турция” на Сиприен Робер и др.” Преводът на книгата на Каниц придобива широка популярност, тъй като в Русия по него време липсва подобна информация за Турция и е било необходимо някой да запълни тази празнота. Това е особено важно поради военното положение, в което се намира Русия спрямо Турция – четат я не само военните, но и широката читателска аудитория на различните руски списания, в които печатат извадки от нея. Затова българинът Нешо Бончев се чувства длъжен да посочи недостатъците и достойнствата на този труд. В „Придунавска България” Феликс Каниц прави опит да представи посетените земи като население, география, религия, историческо и статистическо състояние. Според Нешо Бончев обаче подобна задача е „твърде сложна и сериозна” и не е по силите на сам човек. На Феликс Каниц „не му достига нито наблюдателност, нито сериозност, нито уседчивост за такъв труд”. Затова в десетте глави на съчинението му са представени „просто на просто пътни бележки на картограф – безсъдържателни, многословни, несвързани”, които поставят акцент върху „силно възбуденото” българско население и карат читателя да очаква разгръщане на текста в тази посока към изхода от това емоционално състояние на българите, но вместо това той „започва да разказва за новите порядки в Турция”, като създава необоснован ореол около Митхад паша.

Нешо Бончев е не просто руски възпитаник, той се прекланя пред реализма в творчеството на Пушкин, Достоевски, Тургенев и Гогол, защото техните произведения казват истината за живота в Русия и чрез тази истина поддържат силата на националния руски характер. В статията си „Гогол. Животът и литературните му дела” той отбелязва, че тяхното творчество става „народно богатство, народно зеркало, което, от една страна, отразява характера на народа и помага на самосъзнанието, а от друга – сее в тъмната народна среда семена на питовен живот”. Нешо Бончев живее с убеждението, че „Русия е призована да реши съдбата на Европейския изток, да прокара граница между Азия и Европа, между хищниците и мирните населения, между варварството и просвещението”. Това обаче не би могло да се случи, ако не се познава добре онова, от което искаме да се дистанцираме и предпазим. Липсата на това познание не би могла да се запълни с този „чудовищен превод на съчинението на немския учен Каниц „Придунавска България”, който „никой критически не оцени”. Особено възмущение у Нешо Бончев предизвиква фактът, че Каниц си е позволил на „не едно място да сравни тоя варварин-реформатор (Мидхад паша, 1822 – 1884, турски държавен управител на Дунавския вилает, враг на националноосвободителното движение на българите, правил опити да слее българските и турските училища –б. а.) с Петър Велики. Даже е противно да се помисли.” Особена слабост на произведението на Каниц българинът Нешо Бончев вижда в опита му да опише нравите и обичаите на българското население „по слухове и некои тъмни книжки”, защото това описание не се предхожда от личен сериозен труд да се проучи психологията, вярванията, традициите и културата на духа на българина, а се задоволява със заемки от сборника на фолклориста Васил Чолаков и неговия „Български народен сборник”, издаден в Белград през 1872 г. Непознаването на историческото битие на България лишава Каниц от критическо възприемане на съдържанието на книгата на Чолаков, който е допуснал много фактически грешки по отношение на българските епически песни, които е свързал само с „по-новото време”, а са пропуснати „отдавнашните времена”, които възпяват „Стоян войвода, Индже, Страхил, жените войводи Бояна, Рада, Тодорка и др.”, песни, които „отдавна са забелязани и оценени от учения Безсонов”.

Нешо Бончев споделя Ботевата позиция за задачите и целите на литературната критика – тя трябва да казва „голата истина”. Според него журналистиката е длъжна да представи българската действителност такава, каквато е, а когато наблюдава европейските държави, журналистът трябва да намира в тях онзи полезен опит, който е необходим за осигуряване на просперитета на българската наука и култура. Затова и в тази своя остро критична статия той намира и изтъква онова, което смята за ценно в книгата на Каниц – бележките, водени по време на неговия маршрут, съдържат ценна информация „за археологическите находки, надписи и пътища, останали от римско време”, за „реките и планините”, като местоположението на им, заедно с градовете и селата, е нанесено на карта. И откровено признава: „Всичко това е прекрасен труд, за който можем само да благодарим на автора, особено за картата, в която са внесени повече от досега известните места.”

Нешо Бончев живее и работи в едно много сложно българско време, в което нашият народ, чрез най-видните свои представители, не само предприема сериозни действия за своето освобождение, но и прави опити да се съизмери с цивилизования свят. И епохата създава своите гении и герои, но и онези скромни труженици на нивата на българската духовност, без които е невъзможно бъдещето на който и да е народ. Нешо Бончев е важна част от тези „скромни труженици”, особено необходими на обществото и в пълния смисъл на думата духовни пътеводители на своя народ в тъмните исторически лабиринти. Защото личности като него „чертаят сложността и конкретността на обстоятелствата, графиката на времето”, именно те „дават тон на живота, на неговото съдържание и неговите цели”. (Кина Къдрева, „Литературен свят”, бр. 39, април, 2012 г.)

--------------