Книги проза от бургаски автори за Годишния преглед ’2019

Доклад на проф. Радослав Радев по повод ежегодния литературен конкурс за връчване на годишните награди “Пегас”, организиран и провеждан от Община Бургас. В доклада се прави подробен анализ на издадените през 2019 г. белетристични книги от бургаски автори. Докладът е поместен изцяло без редакция и съкращения.
Дата: 
четвъртък, 9 January, 2020
Категория: 

Град Бургас е отворено пространство и време и затова творците в него живеят собствен духовен живот, но и пренасят идеи, които звънят по света като нови надежди. Изключение не правят и авторите на проза, които са впрегнали иронията като Троянския кон на днешното време, които засилват автобиографизма на повествованията, за да усетим верния пулс на живота и социализират естетиката, за да открием човека и чрез неговата болка. Радостното е, че са запазили и чувството си за хумор, защото добрите стопани винаги гледат откъде грее слънцето. Но нека да проследим конкретно книгите, които са представени за годишните литературни награди и призове.

 

Иван Сухиванов. Хендрикс и още свобода. 2019 г.

Иван Сухиванов се утвърди не само като поет, но и като автор на къси разкази. След „Къси истории“ (2005), „Бягства“ (2011) и „Стилът на невъзможното“ (2016), издадена не случайно от „Жанет“, представя новият си сборник с разкази „Хендрикс и още свобода“. Като писател Иван Сухиванов притежава умението в малкото да казва много. Неговият стил се храни от фрагмента, но същевременно изгражда образа като известяване, което е толкова напрегнато, почти като извикване, че читателят преболедува прочетеното. Не знам дали да кажа четене, защото всяка дума е пропадане в нещо човешко, което би могло да е трагично, ако има спомен за начало. Страданието днес е предоставено на публицистиката – то е вест къде, кога, как и отчасти защо някой е пребит, ограбен, унижен, убит, отвлечен. Но ние го гледаме по телевизията или го четем от вестника сутрин, когато си пием кафето и си ядем сандвича, на обяд, когато придремваме или вечер, когато сме на трапезата и вкарваме образа си в бутилката с бира или вино. Иван Сухиванов ползва гротеската, за да ни внуши истината, че страданието не е вест, за да храни публицистиката, а съдба – човешка съдба. Когато едно изречение на ужаса е последвано от второ изречение на безчовечност, което потъва в трето изречение на безумието, увиснало в безнадеждността, смъртта е „точката на щастието“. Абсурд да го кажем, може би парадокс, трагическа ирония, взривено съзнание и странно е да го изречем, но в разказите всички те стоят на прага на възможното.Реалността не е изместена, тя е извадена, както се вади нож от забито тяло. Не знам откъде Иван Сухиванов е намерил сили и психическо здраве да напише тези разкази. „Преображение“ започва с вест и завършва с пренасяне в миналото, за да се означи по-лесно настоящото, но разказът „Дедо Коле“, макар че е като разказ на ужасите има нещо, което е още по-ужасно – интимизиране и ритуализиране на жестокостта, така че илюзията преспива жертвата преди да бъде убита. Но трапезата няма как да оневини убиеца. Получило се е странно обръщане. Българинът е успявал да се съхрани и оцелее чрез трапезата. В песните и приказките той търси реванш на богатата и изобилна маса и побеждава без да убива, докато в разказа Дедо Коле ритуализира, за да убие. Кое се е изместило – трапезата или човека. Яденето е форма за добруване и затова е било като закон, който яде от масата на домакин, не може да му стори зло. По формулата „Ял съм от хляба ти...“ Дори оттам Ницше вади смисъла на гостоприемството. Очевидно е, че Иван Сухиванов не си играе на ужаси– той провокира съзнанието ни.

Тъй като една част от разказите са свързани с аутсайдерите в обществото, трябва да отбележим особената социологичност и идеологичност в тях. Аутсайдерът е отвъд йерархията, макар да е рожба на несъвършенното общество той е вече толкова свободен, че не е социално тяло, поради което идеологиите са отвъд живота му и само жестовете на човечност имат значение, защото не могат да го заробят (разказа „Алцхаймер“). Този психологизъм на повествованието е едно от постиженията на Иван Сухиванов. Той му позволява да постига парадоксално писане чрез метафорични ситуации, така че прякото и преносно значение се омесват във въображаеми форми, за да разберем истината („Първият учебен ден“, „Скотобой“). В тази посока най-добре се е случил разказът „Ана“ – превъзходен текст. Злото е омагьосано, за да може човек да полети.

Може да приемем, че стилът е късен сюрреализъм, поради засилените нива на трагичното, ще приемем, че е напластяващ реализъм, с тайнството на пренасянето отсам и отвъд ще сложим и магически реализъм, но нищо от това не може да измести усещането за Сухивановски реализъм – болезненото присъствие на човека не се нуждае от съчувствие по законите на красотата, нито от обратна хуманна енергия за компенсация, просто удивително е, че невъзможността за живот не погубва възможността героят да е човек. Но кой се наема да открие и мисли за такъв човек? Очевидно е, че ни трябва „още свобода“.

 

Ваньо Вълчев. Две тулумбички и малка боза. 2019 г.

Със своите дарби към изкуствата Ваньо Вълчев едва ли има нужда от представяне и то в Бургас, където добрите езици говорят, че е започнал да черпи с боза и тулумбички, за да възкреси отминалата им слава от 60-те години на 20. век. Великолепното чувство за хумор го поддържа духовно жизнен, тъй като той спазва правилото, въведено от Елин Пелин – хуморът да не става умор. За целта остава верен на сладкодумието, от което се поражда доверието и свободата на смеещия се. Като писател и поет Ваньо Вълчев е стопанин на българския език, тъй като той тъче словото с думи и звуци, които излизат от повседневното, както бисер от мида – от дълбокото дъно до светлата радост. В интервютата той обръща внимание на разказа „Две тулумбички и малка боза“, който дава и заглавието на книгата му с разкази и новелата „Изчезване на приматите Sapiens“, като творба, породена от действителен случай, но ключът към неговата дарба е разказа „Ела, Боже, да ядем!“, за която ползва едноименната книга на литературоведа-кулинар Кръстьо Куюмджиев. Много често подчертават сатиричността в творбите на Ваньо Вълчев, особено що се отнася до романа му „НОФОФ“, но преди всичко трябва да кажем, че жизнеността на неговия хумор е в това, че смехът му е начин да изчиства стойностите. Той е в духа на народната мъдрост, изказана в пословицата „Господ и на шега помага“. За книгата на Кръстьо Куюмджиев кулинарите мълчат, но хумористът открива силата ѝ, вкарва я в образи, гради съдби и прави магическа философията ѝ. Само съжалявам, че не е намерил място в разказа на Куюмджиевите сармички.

Ваньо Вълчев носи в себе си Алеко-Константиновото чувство за анекдота и онова лъчезарно бохемство, което не подминава „Трите чироза“ и може да сложи като метафора град Виена под една върба, под която мъжкото общество бленува свободата си („От върбата до Виена“). Именно във философията на артистичното бохемство, което според Стефан Диомов е специфично за Бургас, анекдотът не се разказва, а се предчувства. Ваньо Вълчев ще го настани удобно в словесни игрословици и остроумия, ще въведе героите, така че да бъдат достойни за сюжета, ще направи звучна устната реч като покупко-продажбите на пазара, и чак тогава ще отвори анекдота като свирка от стар локомотив („Проба за алкохол“, „Давай, Кольо!“, „Приказка за птичето на щастието“, „Селски доктор“).

Сполучливо е въведена като втора част на книгата „Две тулумбички и малка боза“ повестта „Изчезването на приматите Sapiens“, защото тя изисква читателска ведрина, която безспорно се поражда от разказите. В тази творба хуморът вече е институционален, тъй като игровите закачки с вегетарианството, са само повод да се подреди смисъла и безсмислието в обществото. Смехотворецът Ваньо Вълчев вече именува – в неговите ръце са прякорите на героите, отрежда каква да бъде мисията им, създава в съвремието модел за история, което е много интересен хумористичен похват за пародиране, тъй като митологическия знак, например Троянския кон (с.82), е изваден извън смисъла си, за да бъде убежище на млекарките, пеещи в него „млеконадойни псалми“. Пътят и пътуването са сюжетно организиращ център, чрез който митологичното става днешност – амазонките, затвореността на българското пространство добива отвореност, абревиатурите на партиите сменят смисъла си. Така „Експедиция Комар“ става пътуване на място, тъй като целият ни обществен живот е внедрен в хумористичната планета на автора. Невероятно остроумие, находчива езикова игра, жизнен пулс, събрал и най-малкия социален и културен знак в обществото ни, убийствена сатира, съчетана със светло добродушие. Заигравката с македонизма и македонският език е така сполучливо внедрена в биографията на героя Мобуто Секирата, че първо поражда изненада, а след това комично удивление (с.91-92).

Повестта на Ваньо Вълчев поставя един от на-важните въпроси за българския хумор и смях – доколко те могат да бъдат в духовния полет на въображението. Големи имена като Боян Пенев, Антон Страшимиров и др. приемат, че това е мрачна безкрила присмехулност, която вади негативите на българския характер. Хуморът на Ваньо Вълчев има крилата на въображението, плод е на жизненост, на артистичност и на характер, който твори свободата си. Алеко написва във финала на книгата, че добри чувства са го ръководили при описанието на Бай Ганьовите истории, но ние предпочетохме да заклеймим героя. С добри чувства сее смеха си и Ваньо Вълчев и това е светлата естетика на хумора, проблемът е ние за какво сме подготвени като индивидуалности и като общество.

 

Емануил Павлов. Морско синьо. разкази. 2019 г.

Емануил Павлов представя петата си книга „Морско синьо“, която е сборник с разкази, като някои от тях като „Преследване на Висоцки“, „Плаване към Финикия“ са вече познати в предходни публикации. Той е утвърден писател, но радостното е, че като творец обича да изненадва себе си чрез диалога и необичайните сюжети, но е като златната рибка – изпълнява читателски желания без да излиза от морето, което е неговата възлюбена тема. Той е спонтанен автор тъй като пуска свободно, това което избликва в душата му – ако е хумор залива като вълна героите си, ако е мисъл слага я като лъч светлина, за да бъде като прозрение, ако е диалог оставя го с чистите импулси и неподправеност на житейските разговори. За него сюжетът е превратност на съдбата – събитието дреме в обикновеността, макар да е спорно дали моряшкия живот е обикновеност, и може би тъкмо затова идва случката-повеля и разсича всекидневието, сякаш не е било. Според мен голямата естетика на автора е диалога. Още през 20-те години на 20. век Йордан Йовков заговорва за връщането на литературата към устната реч, защото в нея има „богат ритъм, разнообразно темпо, музика, колорит, форми и пр.“, но разбира се повече емоция и драматизъм. Емануил Павлов владее напълно тази естественост на устната реч и когато разказва, а още повече когато гради диалогичния си герой. Това е знакова тенденция в развитието на разказа, тъй като днес езикът ни обедня, защото липсва казаното, защото чрез него се пренася не само смисъла на думата, но и нейната енергия. Хаджи Генчо на Любен Каравелов казва на жена си „нося ти добри думи“ и не ги изрича като свои, а като казани. И когато Е. Павлов отбелязва, че случките в разказите са действителни, той има предвид и паметта за разговорите, които е преживял. Ако в съзнанието и сърцето на човека не живеят разговорите с другите като случване – умира душата му. Тази чудесна, пееща повторителност в диалога прибира читателя към живота, сякаш всичко е тук и сега.

Емануил Павлов е писател на жестовете. От времето на символизма мислим характерния жест като сърцето на поезията, но в тази книга го откриваме като смисъл на сюжета. Благородството на героите в разкази като „Щастие за художника“, „Земетресение“, „Маестро, музика!“ и др., им позволява да извадят живота от неговата елементарност именно чрез жеста. Ако жестът не е възможен или е само властови, значи някакво голямо зло се е случило, което не бива да остане ненаказано („На заник слънце“).

Драматизмът на повествованието е нещо, от което писателят може да излезе дори и тогава, когато го натоварва с психологизъм. Чрез него се изостря характера, но не се лишава от смисъл – тъкмо обратното, активира го в пътя му към истината. Тъкмо това е специфичното в начина на разказване на Емануил Павлов – драматизира близо до трагичното и във финала, когато очакваме безвъзвратното, доброто се събужда, но без да се натрапва, защото стои в дрехата на многозначността („Врата“). Този лек идеализъм, като дневен морски бриз ни връща към брега на спасението. Дори и в повестта „Плаване към Финикия“, която е забележително постижение на автора като картина на съвременния ни живот, обсебен от финикийските знаци, трагичният финал е едно пренасяне в отвъдното, така че смъртта да бъде среща с близки хора. Така морският път на българина, означен като среща с други народи и социални практики, открива мярата или нейната липса в собственото ни битие.

 

Янчо Чолаков. Прояснение. Повест в жанра на магическия постреализъм. 2019.

Великолепният фантаст Янчо Чолаков този път представя книгата си „Прояснение“ с уточняващото подзаглавие „повест в жанра на магическия постреализъм“, която читателят още с първите страници, след като попада в един убийствен реализъм, разбира, че става въпрос за ирония, тъй като гротеската е нормална форма на живот в болничната среда. Стилът му на писане е като жарава, раздухвана от карикатурните характеристики, които прави на лекарите и на целия медицински персонал в болницата. Постигната е спонтанност като някаква форма на предмислие, за да не се изгуби автентичността на състоянията. Човешкият свят е означен чрез животинския по аналогия, така че всеки герой има своята проявяваща се първичност, която не само е демонстрирана, но е знак за съществуване и поведение. Сюжетът е разтворен в структурата на болничната помощ от джипито до специализиращия лекуващ лекар, но е раздвижен така, че пренасянето от един доктор към друг да се означи като форма на израстване на човека от дете до зрялост и обратно да стане дете, което изгубва изцяло илюзиите си. Обикновените медицински манипулации са с толкова широко отворена картина на сравненията, че прозвучават като епически сражения между медицинска сестра и пациент. Тези находчиви пренасяния на история и култура в болничната повседневност засилват усещането за аномалия, но позволяват сатиричното да е в достъпни възприятия. Така динамиката на образите и тяхното изграждане не утвърждава цивилизационността, а връщане към изначалното – праисторията (с.31). В болницата тялото се лекува, но така че се разгражда съзнанието на пациента до степен да мисли себе си в първичността на животното и чрез него да чувства и характеризира света. За да се разбере истината, естетическото отива до крайност. Въпросът е, когато грозното си свърши работата, така че да ни отрезви, после къде отива във времето. От тримата скулптури на древността Фидий, Праксител и Диметрий, само последния е извайвал атиняните такива, каквито са – деформирани като ходещи шкембета, сбръчкани като пясъчни вълни в пустинята, но днес не е запазена нито една творба, защото никой не е пожелал да направи копия на скулптурите му. Потърсила са и са възпроизвеждали красивите тела на Фидий и Праксител, та дори и римляните са ги пренасяли във вечния си град. Янчо Чолаков е със съзнанието, че гротеската ще доведе до „прояснение“, но талантливата картина на изображението няма как да не предизвика първоначално угнетение. Впрочем писателят съзнава този проблем и чрез главният си герой Мариян премисля „Братя Карамазови“ на Достоевски (с.39). Вероятно в тази връзка въвежда и фантастичното, прозвучаващо като магическо и като сатирично дотолкова, доколкото правилника в една болница може да се означи като божество, на което всички са подчинени. Именно чрез парадоксалната човечност на лекуващите отвъд човешкото Мариян ще получи „прояснението“ че истинската лудница е извън болницата и в този смисъл осакатяването е придобитото право на обществото да дари с него индивида.

Вероятно не е странно, че в една и съща година – 2019, излизат двете книги – едната изследователска на Татяна Ичевска. „Медицината в българската литература“ и другата – художествената на Янчо Чолаков. Първата се занимава с проблема за болестта като изпитание на духовно здравите, а втората с болницата като провокация към нравствеността. Но и в двете има една тревожност, че ние като общество и като личности не можем да се мислим вече отвъд болестта. Въздишката на дядото в разказа „Спасова могила“, любимият на Елин Пелин, потопена в думите: „То целият свят е болен, синко“ все пак влиза в кротката приказност на пренеслия се в света на починалата си майка син. Но постреализмът на Янчо Чолаков, колкото и да е магически, ляга в тежката бразда на сатиричното, а там не попада семето на приказното. Събуждат се истини, а душата умира. Това е може би най-тежкия път към „прояснението“, защото не е спасение. Потвърждава го и обсебващата технология, новата болест, в разказа „Той“, с която завършва книгата. Аз не съм „Аз“, ако не ме потърсите чрез „Той“ – смартфона „Самсунг Галакси Х4U“. Но сега не звънете, в „болницата“ съм.

 

Николай Фенерски. На пост. 2019 г.

Книги откровения се пишат заради последните страници, както се правят и Великденските пости – заради Великден. В тази книга има натрупани състояние, които се нуждаят от казване, а вероятно тъкмо това липсва на съвременния човек – да произнесе страховете си, за да ги има молитвите. Фенерски дръзко вкарва името си в текста, за да бъде герой в него и то толкова свободно, но ангажиращо, че автобиографичното става като солта в едно ястие – в един момент читателят представа да мисли, че авторът разказва своята история и започва да я приема като Историята, човешката, земната, която ние живеем, но която и ни съпътства като ръка, на която е кацнала птица. Това е поток на съзнанието, в който Азът и АнтиАзът се въртят в един омагьосващ кръг от асоциации, вплетени в Ницшеански фрагменти, бягащи от реалността и пътуващи в нея като поглед, който гледа навътре.

Същевременно романа отваря големият въпрос за мястото на науката в живота ни. Античните не отделят науката от изкуството. Цицерон я поставя при средните изкуства, докато висшите са политиката и войната. От времето на Френсис Бейкън, провъзгласяващ епохата на новата индукция, науката добива самочувствието да е друго поле на интелекта. И след като Пол Джонсън в книгата „Интелектуалците“ отвори ужасяващата нравствена картина на големите умове, няма как да не бием тревога. А тревогата на Николай Фенерски е голяма, толкова голяма, че си струва личната биография да бъде аргумент в битката за истината между Библейското и научното. Света гора срещу ЦЕРН (Европейската организация за ядрени изследвания) – две човешки пространства на смирението и на предизвикателството. Между тях е битието ни – личното ни пространство, в което е хлябът ни, този толкова вдъхновяващ хляб с вкуса на старото време. Досега не съм съзнавал, че хлябът ни учи да бъдем деца (с.147), а вероятно точно затова детството е същинската ни наука, в която единствената ни отговорност е да бъдем деца. А не е ли това и великата отговорност на всеки отделен човек – да пази детското в себе си? Такава игра има и в заглавието на романа „На пост“, защото то не е само идея за Великденските пости, а и да стоим на пост, за да го има Великден.

Така биографичния роман става философски. Първоначалната насмешливост, чрез която идеята за човека се означава чрез находчивата словесна игра на тема животни – овца, коза, свиня, крава (Христо-Ботевско намигване), постепенно става насмешливост към елементарните частици – бозоните, за да влезе в кръга на големия конфликт. И колкото този конфликт става по-ясно изразен, толкова вглеждането в личността и семейството става по-задълбочено, по-емоционално, по-нравствено, така че да бъде като пречистващо. Не случайно върви мотива за дъжда, в който също има идея за технологичен обрат – машина за производство на дъжд според желанието и нагласата на човека. Писателят е осъзнал необходимостта от нравствен катарзис, защото без него истината ще бъде само едно голо твърдение.

Стилът на Фенерски е обогатен с остроумия, които са или като езикова игра, вкарана в необходимия контекст например: ЦЕРН – люЦЕРНа, или са необичайно тълкуване на познати неща, така че да прозвучат като изненада. Модерните не приемат остроумията, тъй като са лъскави копчета без дреха, но писателят не ги остава самоцелни, в тях има острота, която прави още по-отчетливи разсъжденията и явленията. Но остроумията ги няма там, където е изразена вярата, където е времето на молитвата, защото няма претенция, а любов. В романа религиозното е начин на отстояване на духовното и нравственото, но и търсене на чисти полета на духа, в които да влезе божията промисъл. Тогава се появява най-чудното преобразяване – от страданието се ражда благодат, от умалителните форми на интимното като „гнезденце“ бяга сантимента и се постига сливането на душите (с.103).

Този роман е аз-повествование, но чрез пренасяне към ние-състояние, защото читателят започва да вижда себе си и да разбира другите. Композицията му е направена по дните на великденските пости, но страниците така са приобщени една към друга чрез особена, скрита и открита повторителност, че, ако на 168 читателя раздадем по страничка от романа, сред седем милионното население на България те ще се открият като общност. Какво по-хубаво от това един роман да създава общност.

 

Добрина Топалова. Училището. 150 години българско училище в Бургас – СУ „Св. св. Кирил и Методий“. 2019 г.

Добринка Топалова с вещина, професионализъм и сърцатост е събрала в една книга историята на забележителното училище „Св. св. Кирил и Методий“, където и аз съм бил за малко и аз съм просветвал в класните стаи на този образователен дом. Силната страна на своеобразния сборник е обективността, постигана чрез въвеждане на много документи, снимки, признания на завършили училището, съотнасянето му към културния и обществен живот на Бургас, но най-много оставаме впечатлени от отношение към знамето. Дарителството за него, тържествата, които са му посветени, любовта, с която е създадено, са удивителни като потребност от ритуал, който да възпитава. Същевременно Добринка Топалова внушава, че силната страна на едно училище са големите личности, които са свързани с него. Тя ги е въвела така, че те да звучат като примери за подражание, като мощ на историята, вплетена в съвремието. Борбата за представителност е и израз на самочувствие от постигнатото. Ето защо над всичко, като пролетно слънце, стои доброто настроение, което звъни в снимките на децата, в спомените на випускниците и в текста на Добринка Топалова – споделена радост, която храни бъдещето.

 

Роза Максимова. Споделено в петък. Интервюта с творци, публикувани във в. „Компас“ в периода 2012-2019 г. 2019 г.

Роза Максимова е представила интервютата си, публикувани във в. „Компас“, за един значителен период – от 2012 до 2019 г. Ценното е, че те са свързани с определен културен повод или събитие. А това означава, че освен представата за 129 творци, преживяваме и 129 повода за среща с тях. Най-значимото усещане от интервютата е, че те са проведени чрез един непосредствен разговор, който е предпоставка за искреност, откритост, за отваряне на съкровени неща. Но над всичко стои чувството за посветеност, за отдаденост на това, което творците правят. Изкуството е съдбовност и слава богу, че е така, защото при превратностите на живота у нас, трудно се храни дарбата.

Книгата е разделена съобразно изкуствата – литература, театър, музика, изобразително изкуство. Идеята на авторката е интервютата в своята съвкупност да дадат представа за културния живот в Бургас, така че в сборника не са само творци от града, но и тези, които са идвали в него, за да създават културни събития. Особено ми допадна емоционалния ритъм на интервютата, онези чисто човешки въпроси като: Какво ви радва? Какво ви натъжава? Какви са твоите страхове? Затова смисълът на тези разговори бих определил като доближаване до човека, за да бъде осмислен таланта му.

Когато човек си тръгва от Бургас с книгите, той много наподобява художника Васил Симитчиев, който гледал необятното Балтийско море и за да го направи свое, сложил частица от него във водонепроникаемата си раница и го понесъл на гърба си. Само че аз чрез книгите, които скътах под мишница, си взех Черното море като вълна, която ме загърли с глас, който вика птиците...

--------------

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите