Делото на Паисий Хилендарски и неговата “История славянобългарска”

Теми по БЕЛ за средношколци, разработени от дългогодишния учител по български език и литература в Природоматематическа гимназия “Акад. Никола Обрешков”, Бургас – Пенка Славчева.
Дата: 
сряда, 31 December, 2014
Категория: 

Делото на Паисий Хилендарски и неговата “История славянобългарска”

(литературноинтерпретативно съчинение)

Паисий Хилендарски живее и твори на границата на две епохи, поради което неговата книжка отразява на своите страници особеностите и на Средновековието, и на Възраждането. Новаторството на хилендарския монах се изразява в това, че той прозира основните търсения на епохата и ги въплъщава в слово. Българското възраждане няма основната характеристика на европейския ренесанс, защото България е под гнета на османското робство и българският народ не е свободен, затова основна задача на епохата е да се пробуди българската съвест, да се провокира идея за националноосвободителната борба. С тази важна задача се заема Паисий – родолюбец, възрожденец, просветител.

В неговата личност и в творчеството му се преплитат черти на средновековното и на възрожденското мислене. Идвайки от епохата на Средновековието, в което схоластиката и мистицизмът на религията са сковавали всяка човешка мисъл, Паисий смело навлиза в новата епоха, която се стреми да освободи човека и политически, и духовно. Като представител на своето време, той преценява, че най-важното е да се създаде национално самочувствие на народа ни, да се освободи духовно, за да пожелае и своята политическа свобода. Изключително важно значение за националното самочувствие на българите е знаенето и гордостта от славната българска история. Паисий се насочва към търсенето на източници за българската история, защото тя ще провокира патриотични пориви и ще създаде тенденции за националноосвободителни борби, възрожденското в неговия дух се изразява и в това, че той не само е създал една новаторска книга, а че е успял да я разпространи сред българите и да я направи популярна. Така той изпълнява възрожденската си задача и остава завинаги като първи будител на народната свяст и автор на първата новобългарска творба – “История славянобългарска”.

Съдбата на Паисий е трогателна с неговата преданост и всеотдайност към народното дело. Завършил своята книжка през 1762 г., той споделя на колко лишения и трудности се е подлагал, докато събере материали, за да обобщи историята на народа ни. Паисий е подтикнат от патриотична ревност към това знаменателно дело, защото и в Хилендарския манастир, и в Зографския манастир той е подлаган на остри нападки, на унижения и подигравки от другите монаси, че българите нямат своя история и не са народ. Героят от Банско извършва истински подвиг, защото той ходи из немска земя – “Сремски Карловци”, чете историята на Цезар Бароний и Мавро Орбини, взема материали от “Стематография” на Христофор Жефарович, за да създаде една стройна система, в която има не само исторически данни, но е налице възрожденската черта да се провокира настоящето с оглед бунтовното бъдеще на народа ни. Историзмът на Паисий е ново явление в епохата, защото свързва миналото и съвременността, чрез историята решава задачи на живота – тези на Българското възраждане. Историзмът на Паисий е ново явление, защото се противопоставя на християнския аскетизъм. Ако примирението е основна черта на средновековния човек, у Паисий откриваме борчески дух, ново съзнание за настоящето, стремление за противопоставяне на робството с духовно оръжие. Паисий изгражда облика на българския просветител, който чрез своята всеотдайна и отговорна дейност се съизмерва с имената на най-извисените европейски просветители през ХVІІІ век.

Възрожденското в неговата апостолска дейност е желанието да пробуди българския народностен дух. Двата предговора в книгата изразяват новаторските черти на Паисий. Като мислител на своето време той изтъква, че историята е начин да се проникне в миналото, да се изучат съдбините на народи, които в настоящето са по-напреднали или по-изостанали. Историята е едно необходимо знание, което може да служи на обикновения човек, но и на владетели. Историята носи мъдростта на отминалата епоха, от която могат да се учат народите. Като истински мислител той достига до убеждението, че историята е превратна, тя е подчинена на капризите на времето, тя е дълбоко непостоянна по отношение издигането и упадъка на отделни народи. Така Паисий намира почва за своя исторически оптимизъм и успява да вмъкне в подтекста, че ако един народ в настоящето е под робство, в бъдеще може да е свободен, издигнат, проспериращ.

“Искаш ли да видиш като на театър играта на тоя свят, промяната и гибелта на големи царства и царе и непостоянството на тяхното благополучие…” С усещане за суетата на този свят остава Паисий, като чете история и внушава нейната диалектика – “всичко тече, всичко се променя”.

Новаторската същност на възгледите на хилендарския монах, възрожденските тенденции в мирогледа му се изразяват най-добре във втория предговор. Писателят насочва своето перо към всички българи, които милеят за народа си и желаят да научат неговата история. Него го води родолюбивото чувство. С гняв и ненавист той се обръща към онези, които се гърчеят, стремят се към отчуждение на народа си.

“О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш и не говориш на своя език! Или българите не са имали царство и държава? Толкова години са царували и са били славни и прочути по цялата земя и много пъти са взимали данък от силни римляни и мъдри гърци.”

Като прави преценка за народа и отделния човек, Паисий изтъква, че българите имат нравствено-етични качества, които са истинско богатство. На гръцката надменност и горделивост Паисий противопоставя българското простодушие и доброта, гостоприемството и духовната щедрост.

“По-добра е българската простота и незлобивост. Простите българи в своя дом приемат и гощават всекиго и даряват милостиня на ония, които просят от тях”.

В духа на средновековното мислене Паисий обяснява качествата на хората с божията промисъл. Бог е слязъл в дома на простия Йосиф и е заживял там. Бог обича не надменните и горделивите, а скромните, честните, искрените хора. Не е според християнския канон отцеругателството, а българите, които се гърчеят, обругават родния си език и народа си.

Възрожденското в мисленето на Паисий, което е проектирано в неговата книга, е обобщението, че историята е дело на един цял народ, а не на отделни владетели. Главата “Историческо събрание на българския народ” доказва, че Паисий мисли демократично за историята. Отношението му към личност и народ е важно, защото великите личности имат голям обществен принос, но когато се прави равносметка на времето, най-голям принос има самият народ. По примера на средновековното тълкуване за произхода на света писателят използва християнска легенда, за да посочи началото на българското население. Това е допустимо с оглед особеностите на времето, в което живее Паисий, и тълкуването на произхода на първите хора.

Възрожденският писател проследява българската история с цел да изтъкне нейните преимущества. Въпреки че към настоящето на Паисий народът е под робство, в своето минало той има славни съдбини. За да избегне фалшифицирането на българската история, Паисий въвежда главата “Тук внимавай, читателю, ще кажем накратко за сръбските крале”. Възрожденският писател е коректен и толерантен в излагане на историческите факти. Той не преувеличава, нито доизмисля, нито преиначава историческата истина. Това е белег на патриотизма и демократизма на хилендарския монах, далеко надхвърлил с взора си предела на своето време.

Като израз на възрожденското мислене на Паисий е въвеждането на главата: “За славянските учители”. Истински просветител, той не може да не изрази гордостта си от делото на славните учители Св. Св. Кирил и Методий, чиято дейност намира своето продължение и разцъфтяване по българските земи. В трудни времена българите са били силни не само с оръжието, но и със словото. Създавайки воинска чест, те са изграждали и духовно богатство на народа си. Паисий чувства силата на знанието и с въодушевление говори за високата българска култура от миналото, за българската книга, за това, че българите са дали писмеността на руси и сърби. Паисий е сред онези европейски просвещенци, които водят борба срещу стария свят.

Със своето духовно дело хилендарският монах пръв подготвя почвата за оная борба, с която завърши епохата на Българското възраждане. С демократизма си той напомня идеите и борбите на Европейското просвещение. Посланията на Паисий през дистанцията на времето са за ангажиране на всеки човек с най-парливите проблеми на епохата. Светлината, която запали той, и до днес озарява духовността на българите. Животът и всеотдайността му са нравствен пример за всеки човек.

-----------------

Публ. в “Литература. Учебно помагало 8.-12. клас. Есета, теми, анализи”, Бургас, 2010.

Коментари

ами да мисля че съм готин и откачен и як

не си як ве майка ти ше еба

сядай сииииииииииииииииииииииииииииииииииииии.Ами излизай от стаята ама стига са лигавъъъъ

Еййй чакал след 15 мин та иск пред преславски да ти начупя кралата разбра ли ма е боклук аааа такъв лол кик сщи вкарам щи фръкне капачката разбра е боклук лягай да спиш бина убита

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите