Човекът – изречение с безброй правописни грешки

Човекът – изречение с безброй правописни грешки
(„Сътворението на света“ от Йордан Радичков)

Да се пише за Йордан Радичков, а още повече да се прави опит за тълкуване на разказите му, е едно огромно предизвикателство. В неговия художествен свят, според Валери Стефанов, „реките влачат библейски удавници, а от паметта на талази извират утаени митични представи.(...) Свят, провиснал като простреляна сврака в делниците на предвидимото.“ („Да отгледаш сврака“ – Валери Стефанов). Към казаното от Валери Стефанов аз бих добавила – свят, в който човекът прострелва с пушката си изграденото от „тръните на цялата Вселена“ земно кълбо, превърнато в гнездо на сврака. Парадоксалното е, че в разказите на Радичков преобладават образите на животни (от мухи, мравки, скакалци и буболечки, през риби, жаби, гущери, змии, таралежи, лисици и коне, до патици, гълъби, чучулиги, врабци, кукувици и т. н.), които обитават водното, подземното, земното и въздушното пространство, но нито един от тях не може да бъде определен като анималистичен разказ. Въпреки че неговите „животни“ наистина притежават душа (от лат. anima, animus – душа, дух). Това е така, защото техният свят е неделим от човешкия и без тях никой не би могъл да осмисли човешкото съществуване като минало, настояще и бъдеще. Особено място в многообразната художествено изобразена фауна в творчеството на Радичков заема образът на свраката. Дотолкова, че той дори се чувства „задължен“ да обясни на своите читатели причините за масираното й присъствие в неговите произведения. Писателят свързва произхода на свраката с живелите преди около 200 милиона години на земята древни влечуги псевдохузии (от които са й останали люспите по краката), но за разлика от тях тя е по-висше същество с „постоянна телесна температура“, с „повишена обмяна на веществата“, с по-съвършена нервна система“, с „висока екологична пластичност, подвижност и активност“. Свраките владеят както земното, така и небесното пространство, и въпреки че човекът непрекъснато ги избива заради покритите им с люспи крака (използвани като тотем срещу интриги и нещастия), така и не успява да ги изтреби докрай. Според Радичков свраките всяка есен се събират на огромни ята и продължават да търсят по земята останките от падналия от небето Икар. И сякаш за да ни убеди, че свраката стои в началото на всички начала, че тя обитава света на живите, но може да разговаря и с мъртвите, той се връща назад към древните култури, сочи ни Петроний, който в своя „Сатирикон“ също говори за нея, за да обобщи: „Затова не трябва да забравяме, че ако ние, хората, идваме отдалече, то свраката е дошла още по-отдалече“. Тази своя теза Радичков поставя в центъра и на разказа си „Сътворението на света“.

Както е нестандартен образният свят на Й. Радичков, така и съдържанието на неговите творби не може да бъде вместено в „калъпа“ на литературния термин „разказ“ с утвърдените във времето негови жанрови характеристики. „Сътворението на света“ е част от книгата му „Хора и свраки“, в която отделните текстове рядко надхвърлят обема от две печатни страници. Повествование в традиционния смисъл на думата почти липсва и поради това е разколебано и понятието сюжет. Наративът е сведен до фрагментарно подреждане на представи и сцени, обвързани помежду си чрез авторската реч на всевиждащ разказвач, който ги осмисля от гледна точка на философските схващания за света и човека на самия творец. „Сътворението на света“ е от сравнително обемните творби в сборника (около три страници) и условно може да се раздели на две микротеми – сътворяването на света и оценка за човека като част от този свят. Съдържанието на първия фрагмент е поднесено като ретроспекция в разказа на свраката, а вторият фрагмент представя нейните изводи за божието творение от гледна точка на нашето съвремие. Така, колкото и кратък да изглежда разказът, той носи в себе си съдържанието на тоталния хронотоп на нашата планета.

Основополагащ подход при изграждането на текста е т.нар. „разказ в разказа“. Историята за сътворяването на света е вложена в разказа на свраката, поставена в позицията едновременно на свидетел, участник, популяризатор на информацията и арбитър за качеството на създаденото. Функцията на всевиждащия разказвач е по-осезаема в първия фрагмент – той сякаш е застанал някъде високо в космическото пространство, откъдето наблюдава и свраката, и случващото се, като в отделни моменти коментира разказа на свраката за сътворението на света. Той е и този, който въвежда нейния образ и я поставя в посочената позиция, като я превръща герой-резоньор, препокриващ се с личността на автора:

Веднъж една сврака разказваше на други свраки как бил създаден светът, а също така как бил сътворен и самият човек. Според нея всичко е станало по следния начин: (...)

Още в това въведение авторът разграничава човека от останалата част на света, аксиологизира го и създава интуитивна нагласа за възприемането на работата по сътворяването му като много по-трудна. Интересна е осезаемата тенденция за десакрализиране на Бога като творчески потенциал – първоначално създадените от него земя и небе са някак „безвидни“, пусти и навсякъде се разстила тъмнина. Недоволен от вида им, той се чуди по какъв начин „от всичкото това да създаде света“. Именно в този момент на творческо безсилие е въведен образът на свраката, която до момента „виси в самата безвидност и пустота, наполовина бяла и наполовина черна“ като изначална, в чието сътворяване Господ не е участвал. Фактът, че нейният вид подтиква Бог да отдели светлината от тъмнината, „както при свраката бялото се отделя от черното“, я превръща в образ прототип, по чийто модел той е създал света – той нарича светлината – ден и тъмнината - нощ и, удовлетворен от стореното в този „ден първи“, благославя свраката „за подсещането“. Сякаш всичко останало (земя и небе, треви, дървета, храсти) Бог създава не заради друго, а „за да има къде свраката да каца, да гледа света отвисоко и да му се любува“. Даже и вторият му благослов („Плодете се и се множете!“) е адресиран пак към нея като част от врановите птици, „защото като дойде потопът и Ной тръгне да плава с ковчега (кораба), пред него той най-напред ще пусне вранова птица, за да види има ли пред себе си суша, или водата е без брегове“. Така, отделяйки свраката от останалите птици („Предопределено е тази птица да бъде свраката!“), Радичков влиза в противоречие с библейската теза за белия гарван, изпратен от Ной да види дали има напред суша, за да наложи тезата, че свраката (заедно с Бог!) стои в началото на началата, и имплицитно внушава, че без нея Бог не би могъл да сътвори света във вида, в който го познаваме. Единствената разлика между тях е умението на Господ да твори чрез слово: „Щом Бог кажеше нещо, и мигом то ставаше, независимо дали то е водно, земноводно, или сухоземно, дали е люспесто, с перушина, или пък голо, както например са голи жабите и голият охлюв.“ Този „недостатък“ на свраката веднага след това е компенсиран при сътворяването на най-важната част от света - човека, защото той не е сътворен като другите с помощта на словото. Оказва се, че Господ не би могъл да реализира своята демиургична мисия по отношение на човека без помощта на свраката. Както в библейския текст, така и тук, човекът рязко е диференциран от останалата част на света чрез материала, от който е създаден. Акцентът върху този факт не е случаен – ако всичко друго е изградено с помощта на словото (знак за красота, сила и извечност), то човекът е създаден от кал (което активизира представи за първичност и несъвършенство), за да ни бъде казано в края на разказа, че всъщност от този материал Бог е сътворил само „черновата човек“. Радичков сякаш си поставя за цел „да попълни“ липсващите информационни платове в „Битие“ от библейския текст, в който не е уточнено защо точно от кал Бог решава да сътвори човека. По съвет на свраката, наблюдавайки я как тя с кал измазва гнездото си, той взема своето решение: „Това, изглежда, ще е добро за целта!“ И със същата кал, като от време на време се съветва със свраката дали „на незначителното придава значителен вид или обратно“, Господ сътворява човека. Така Радичков ни внушава, че човекът е създаден както по подобие на Бога, така и по подобие на свраката. Като се има предвид, че в продължение на милиони години свраката се е самоусъвършенствала и от древните си предци – влечугите псевдохузии – се е превърнала в мъдър обитател на земята и въздуха, „сврачешкото“ начало у човека е заложба на възможности за развитие, въпреки заявената несигурност на Бог в крайния резултат („Дори аз, неговият сътворител, не зная в бъдеще какво ще се мъти в това гнездо!“) . Този акцент също е необходим на Радичков, за да изведе аргументирано крайната си оценка са човека. Освен това калта, от която е създаден човекът, не е обикновена – тя е кал, с която свраката гради своя дом, своето гнездо. Образът на гнездото е натоварен с разнообразна символика. Според народните вярвания свраката прави гнездото си в чатала на най-дебелите клони, а чаталите във формата на V са символи на проходи към духовния свят. Фактът, че главата на човека прилича на „свраче гнездо“, я превръща в средоточие на висок дух и голям интелект. Като се има предвид, че гнездото на птицата Феникс се е намирало в клоните на Дървото на познанието, а самата птица се свързва с представата за възкресение, то главата на създадения от бога човек се възприема като център на светлината, като място, където ще се раждат идеи, които човекът може да реализира със заложения в него творчески потенциал. Именно поради това Бог заключава, че човекът трябва да бъде вечно благодарен на своите създатели. Използваните в обръщението му към свраката местоимения „наша“ и „ни“ са знак за признаване на общите усилия на двамата (Бога и свраката) в акта на самото сътворение, което отново противостои на библейския текст, но пък помага на Радичков да изведе своята философска хипотеза за човека и света, които акцентуват фундаменталното разминаване между очакваното и реалното:

Да знаеш, че за тази наша съвместна работа, любезна сврако, човекът ще ни бъде вечно признателен и благодарен!

Тази реплика е превърната в граница между началния хронотоп, в който е създаден светът, и новото време в битието на човечеството. От този момент до края на разказа свраката „обсебва“ функцията на всевиждащия разказвач и от позицията на арбитър на случилото се във времето, дава оценката си за реализацията на първоначално заложените в човека възможности. Дълбокото й разочарование намира израз в констатацията: „Бог обаче не позна. (...) Неблагодарно същество е човекът!“ Изредените аргументи, с които е защитена тази констатация, обосновават и крайния извод, който има проспективно значение: „Един ден човекът и със себе си по този начин ще постъпи. Той или ще стъпче себе си в калта, както захвърли в калта и стъпка образа на сътворителя си, или ще се обеси на коша за кукуруз, за да виси като сврака и да плаши себеподобните си.“ Образът на калта тук е десакрализиран, от него са снети всички аксиологизитащи го знаци и той асоциира значенията на блатото – коварно място на застояла вода, в която се въдят отровни змии, подобно на лабиринт, от който няма измъкване.

В предпоследния абзац Радичков масирано използва необичайната лексема „дружелюбничи“ в характеризирането на взаимоотношенията между Бога и свраката в момента на сътворяването на човека, за да обоснове причините за получения във времето резултат:

А защо това е така? – попита старата сврака и продължи: - Бог много обичаше да дружелюбничи с мене. Той дружелюбничеше по всякакъв повод, подпитвайки ме за едно или друго нещо. Но най-много дружелюбничеше, когато правеше човека по свой образ и по свое подобие. Той тогава непрекъснато дружелюбничеше с мене. Съветваше се кое как да бъде направено и все се съмняваше, че няма да успее да направи истински човек, а че ще напише само черновата на човек. Трябва да кажа, че благодарение на това дружелюбничене от страна на господа спрямо мене, човекът все пак можа да се появи на белия свят в този си именно човекоподобен вид, макар и като чернова на човек, а не в някакъв друг по-нечовекоподобен вид.

Ако в предходната част е десакрализирана калта, от която е създаден човекът, тук е десакрализиран самият Бог. Явно е, че той не е имал собствена предварителна представа за онова, което трябва да създаде, и, ръководен от насоките на свраката, се получава тази „чернова на човек“. Глаголът „дружелюбничеше“ всъщност означава „извличам полза като познание за това, което правя, чрез раболепно общуването с другия“, продиктувано от необходимостта от чужда помощ. Нещо повече – става ясно, че без помощта на свраката човекът може би изобщо нямаше да бъде създаден или щеше да стане още „по-нечовекоподобен“. Разчитайки на интелекта, вложен в човешкия първообраз, и двамата му първосъздатели са очаквали той непрекъснато „да усъвършенства и пренаписва божията чернова“. Финалният израз, обединявайки двете времеви пространства (минало и настояще), снема от тях вината за получения резултат, като я вменява на самия човек:

Като наблюдавам човекоподобния човек от онова време и всички негови по-сетнешни действия, все си мисля, че той постепенно свикна с божията чернова и че днес тя почти напълно го задоволява.

Сборникът „Хора и свраки“ не е просто набор от текстове, които „разказват“ разни „историйки“ за живота на хората и свраките. Зад привидно непретенциозния и леко хумористичен изказ обаче от време на време писателят току ни парне с въглена на тревогата си за бъдещето на човека, който се е отдал на леност и задоволяване само на материалните си потребности. Образът на свраката, освен като медиатор между бога и човека, е митологизиран до степен на образец, който човекът трябва да следва, ако иска да си осигури своето безсмъртие. Затова и в началото на сборника, на въпроса на кого го посвещава, Радичков спонтанно отговаря: „На свраките посвещавам!“. Те са онези, които шетат в нашето детство като „мили и шумни влашки циганки“, те споделят нашата самота по време на човешката „всеобщата самотия“, те ще бъдат с нас и тогава, когато „човешките ни нишки избледнеят“ и се изгубят в пространството на гробището, за да сричат заедно с нашите души молитвите ни за спасение. Те за човека са необходим ориентир в лабиринта на живота, указател за посока и амбиция за промяна, те са подтик към самоусъвършенстване, защото, както казва Радичков в същия тоя сборник:

Човекът представлява едно много дълго изречение, написано с голяма любов и вдъхновение, но пълно с правописни грешки. Човешката Библия е съставена от тези именно изречения, писани с патос и пълни с правописни грешки. Тя тъкмо заради това е написана по този дивен начин и затуй се чете от всички с увлечение. Дори безграмотната сврака може да се види как стои върху някой препинателен знак посред безбрежната Библия и като гледа писмената, потъва в дълбок размисъл.

------------