“Ангел в зоопарка” на Марин Бодаков

“Ангел в зоопарка”[1]

Заглавието на последната за сега стихосбирка на Марин Бодаков съвместява разнородни неща (не е ли това поезията?)… “Ангел”-ът препраща към метафизиката на детството (девството), а зоопаркът (зверилникът) ни отвежда към еволюцията на съществото… Нежният херметизъм на тази поезия е пребиваване в свят, ¾ измислен, минаваш мимоходом, но не отнасяш нищо, контрабандист на съновидения; странното е, че не можеш да цитираш – между концентрираната жива тъкан на фрагментите има пукнатини проникновено мълчание, сякаш гледаш към нещото през щрихите на разперени пръсти и наистина водиш спартански живот в думите, което не значи беден речник… дори графиката на тези стихове не се вписва в опитомения правопис; всъщност “недовършените” стихове са по-близо до усещането за поезия, отколкото клиширания изказ, който се съобразява с предполагаемия читател… “детето е бащата на поета”, тук като че ли осъзнаваното бащинство търси своите наративи в преобърнатия одисеев мит; няма и не може да има завръщане, дори и към сияйната монархия на детството (стълбища, които водят към нищото…).

А и какво ли (ни) чака там, освен немите прошки на уязвения владетел на един свят, може би съхранен навътре в мрамора, но с липсващ обратен път… но за това ще ни са нужни органи за носталгията, която е пропила зоопарка; смъртта не присъства тук “вътре”, но е някъде там, и съвсем наблизо, полъх откъм пейзажа, приготвила месарската си кука за тялото.

Разбира се, невъзможно е да се опише онзи крехък баланс на битийното отчаяние и предусещането на фантастичността на случващото се настояще; но именно в своята невъзможност е надмощието на този имагинерен свят – толкова изкусителен; и като цяло усещането е за органично живеене в поезията, тук не може и дума да става за някакви екстериорни метафори, за направо на стихове; такова е усещането при четене на книгата, чийто дискретен чар ни съпътства и след това… Книгата не кокетира с привидности, оголва идентичностите на поета, развява ги в забранените пространства на свободата; впрочем трудно е да се говори за минималистична поезия без риск да профанизираш; това е като да продължиш варианти на стиха, които поетът е изоставил без да ги насити с дъх; мисля, че тази книга го позволява, именно защото е премахнала нарцистичната сакралност на словото; но не е ли именно това т.нар. вдъхновение? Книга, която те предизвиква да останеш и да продължиш в поезията; според мен нещо такова се е получило с предговора на Екатерина Йосифова и заключителните акорди на Боян Манчев; дали добрата поезия включва в себе си и интерпретаторските рецепции, и то провокирайки ги с откриване на поетиката си? Защото вече споменах, че “направата” й не е предмет на виртуозно излъскване, тя просто предхожда “същността” (Сартр)… Поетът е изначален участник в драмата на битието “при закрити врати”, той не е хроникьор, а основно действащо лице, което импровизира своя монолог… Мисля, че точно в книга като тази се разколебава онази декларативна фигура на поета, която е традиционно конвертируема в българската литература; поетът не може да заема позиции, понеже всичко е относително, понеже това го тласка към фалша; има една възможност, когато не искаш да говориш по общоприетия начин – да замълчиш. Или да направиш опит да кажеш нещата по своему, без “съображения за сигурност”… В този смисъл всяка херметична поезия е остро социална, тя е глас на някой, който зове в пустиня… Но надежда все пак съществува. И та е, че някой е чул, откликнал, почувствал трепета… И в това е смисъла на упорството да се продължава.

--------------------

[1] Марин Бодаков. “Ангел в зоопарка”, изд. “Алтера/Делта Ентъртейнмънт”, София, 2008.

--------------------

Публ. в “Ходове на въображението”, Бургас, 2009.