Екатерина Каравелова – една незаслужено забравена българка

Екатерина Каравелова – една незаслужено забравена българка

Интересът ми към Екатерина Каравелова датира от края на ХХ век, когато в тогавашния в. „Народна култура”, бр. 1 от 4 януари 1985 година излезе моя бележка под заглавие „Време е!” по повод липсата на името на Ек. Каравелова на паметната плоча до това на съпруга й Петко Каравелов, погребани зад абсидата на църквата „Св. Седмочисленици” в центъра на София.

Нека се спрем на въпроса – наистина ли е забравена Ек. Каравелова? Някои биха отговорили еднозначно, други уклончиво, а трети, макар и малцина, биха казали, че тя е една от най-изявените българки в следосвобожденска България, дала своя принос в израстването на българската жена и като домакиня, и като съпруга и майка, учителка и общественичка.

Когато пишем за личността на Ек. Каравелова, трябва да боравим с факти, а не да добавяме към чутото недоразбрани и недоизказани мисли, които целят единствено омаловажаване на нейното присъствие в обществено политическия живот в следосвобожденска България. Името, което си е извоювала след завръщането си от Русия (12 април 1879 г.) до смъртта й на 1 април 1947 година, ни задължава добросъвестно да направим това.

Коя е Екатерина Каравелова и какъв живот й отредила съдбата след завръщането си от учение в Москва.

Екатерина Великова Пенева е родена на 21 октомври 1860 година в Русе. Казват, че човек се ражда с определен път в живота. Ако е така, то съдбата на Екатерина Великова Пенева е да замине за Русия едва деветгодишна с лелица си Киряки Минкова и там да завърши IV-та Московска девическа гимназия със златен медал.

След завръщането си тя не тръгва да обикаля русенските улици, за да се среща с близки и приятели т.е. да пилее време, а започва подготовка на една от стаите на родната си къща за училище, в което да обучава русенските деца на четмо и писмо. Това е първият жест на благодарност към родния град. Известно е, че по-късно става главна учителка в училището на града, чието директор е била Стефана п.Цветкова. Близкият на семейството Русенски и Червенски митрополит Григорий, проявява загриженост за бъдещата работа на Ек. Каравелова, тъй като тя често е казвала, че е възможно да се върне в Русия, за да учи медицина. Интересен случай разказват спомените й съхранявани в ДА „Архиви“.

В края на един от текущите месеци получава от касиера на църквата поп Иванчо изтъркани монети, които трябва да раздаде на учителките във вид на заплати. Недоволна отива при митрополит Григорий и без да иска, вместо да изсипе монетите на бюрото му, ги изпуска на пода. Събирайки ги, вижда че и митрополит Григорий се е навел и й помага. Тя се извинява за това, че го безпокои, а в отговор той казва: „... Много има да патиш, момиче!”. Казаните думи може да са били предизвикани от добро познаване на характера на Ек. Каравелова, но животът й, както мнозина знаем, не е бил лек.

След женитбата си с Петко Каравелов на 13 януари 1880 година вече зряла жена тя стриктно спазва обещанието, което двамата младоженци си дават: никога да не се карат. Животът й преминава ту в грижи, ту в радостни дни, които в онези години са били твърде рядко. Малцина знаят, че първата дъщеря на младото семейство умира от скарлатина в Пловдив, че с дни тя и съпругът й не излизат от дома си обгърнати от мъка по Радка. Докато един ден при тях не отива Петко Р. Славейков и още от вратата казва: „Е, та вие докога мислите да стоите без работа вкъщи? Да не искате с Господа на глава да излезете. Искал курбан – зема го! Най-хубавото цвете откъсна, какво ще му сторите. Та няма да си пълни царството със сакати, гърбави, слепи... Децата не бива да чакат повече, утре ще мина да забера двама ви за гимназията”.

По време на Сръбско-българската война (1885) с файтона на министър.-председателя (тогава Петко Каравелов) Ек. Каравелова обикаля софийските улици и успокоява разтревоженото гражданство. А на кореспондентът на в. „Кьолнише цайтунг” Артур фон Хун отговаря: „Не се бойте – казваше тя, не е възможно нашите юнаци да бъдат бити от сърбите и защото е невъзможно, то няма да бъде...” В същото време, докато българските войници „мряха за защита на отечеството” в столицата министър.-председателят Драган Цанков и митрополит Климент (Васил Друмев) на събрание обсъждат текст на телеграма до руския цар в случай, че сръбските войски влязат в София.

Убийството на министъра на финансите Христо Белчев през март 1891 година е повод министър.-председателят Стефан Стамболов да нареди да бъдат арестувани Петко Каравелов, Трайчо Китанчев, Кочо Арсениев, Илия Георгов, д-р Моллов, Тюфекчиев, Тома Георгиев и др. и да бъдат затворени в мазето на Черната джамия (сега „Св. Седмочисленици”).

Екатерина Каравелова се обръща с молба към дипломатическите представители, подписана от съпругите и майките на задържаните затова, че са били бити с торби с пясък. Заради исканата чужда намеса и помощ правителството на Стамболов я арестува на 30 ноември 1891 година и я поставя под домашен арест, като й връчва обвинителен акт, от който се разбира, че е обвинена в предателство и за нея се иска смъртна присъда чрез обесване. Пред съда тя заявява: „Направих това, което би направила всяка жена на мое място за своя мъж”. По време на Балканската война (1912) e медицинска сестра във Военното училище. И тук влага цялата си душа за по-бързото оздравяване на ранените войници, независимо дали те са българи или сърби. Нещо повече, сръбските войници я наричат „майко” и я молят да седне до тях, за да напише писмо до близките им.

Години наред работи като учителка в Първа девическа гимназия в София, Русе, Пловдив (по време на т.нар. пловдивски период) като преподава български език и словесност. За работата си не получава заплата, приела е, че със заплатата на съпруга си ще могат да живеят сносно. Но животът е непредвидим и тежките дни не ги отминават. Петко Каравелов се разболява и тя се принуждава да ипотекира малката си къща, което съвсем срива семейството във финансово отношение. Вероятно твърде скромния живот, който са водили е станал достояние на приятели на семейството, защото след смъртта на Петко Каравелов на 24 януари 1903 година, Народното събрание се събира на специално заседание за определяне на пенсия на членовете на опечеленото семейство. В статията си За пенсията и материалното състояние на Екатерина Каравелова Чавдар Найденов пише: „В речта си министър.-председателят д-р Стоян Данев отбелязва, че покойният е бил най-безкористният държавен мъж на България и не оставя на вдовицата и сираците никакво състояние, нищо друго освен доброто си име. По негово предложение била определена държавна пенсия за Ек. Каравелова, дъщерите й Виола и Лора от 6 хиляди лева годишно”. Осем години по-късно с решение на НС пенсията на Ек. Каравелова била намалена на 3 хил. лв., а на всяка от дъщерите й била определена сумата от по 600 лв. до омъжването им.

В края на 1900 година по нейна инициатива в столицата се учредява Българският женски съюз, който събира под крилото си всички женски дружества от страната. Тъй като тя е председателка на общообразователно дружество „Майка” и владее няколко езика, е натоварена да води кореспонденцията на съюза. На конгреса на БЖС през 1915 година е избрана за зам. председателка, а десет години по-късно за председателка на Българската секция към Международната женска лига за мир и свобода (МЖЛМС). През годините 1924, 1925 и 1926 участва в работата на конгресите във Вашингтон, Дъблин и Чикаго. Сега от разстоянието на изминалото време думите й при откриването на IV-я конгрес, състоял се на 1 май 1924 година във Вашингтон, звучат твърде съвременно: „Малка многострадална България праща най-сърдечни поздрави на нейните сестри от Съединените щати, гдето великият Уилсън е роден, живял и починал, след като завеща на света своите безсмъртни 14 точки (формулирани като основен принцип за мир от президента Удро Уилсън в посланието до конгреса на САЩ на 8 януари 1918 година). Аз пледирам за правда, което ще рече за световен мир. Защото ние все още го нямаме...”.

На 30 ноември 1913 година при трагични обстоятелства умира Лора Каравелова-Яворова. Вестта за смъртта на дъщеря й я намира в Санкт Петербург, където в дневника си записва: „... душата ме боли и ще ми се да

заридая и зарева като селска баба...”. За съжаление не може да присъства на погребението на детето си поради голямата зима. След години по повод смъртта на Пейо К. Яворов пред журналист на в. „Дъга”, бр. 4 от 5 ноември 1934 година Ек. Каравелова казва: „Трагедията на Яворов и Лора се крие в едно съдбоносно несъответствие на техните характери”. Тези думи изрича след близо двадесет и една години мълчание. Майчиното сърце може и в мълчание да ридае. Тежко и горко на онази майка, върху която се стовари подобен житейски удар!...

След атентата в църквата „Св. Неделя” (1925) Ек. Каравелова се застъпва пред двореца за над сто безследно изчезнали, между които Гео Милев, Моис Коен, Рафаела Николова, Юсуф Мехмедов, съпругът на дъщеря й Йосиф Хербст и още много други. За съжаление, молбата й остава без отговор. В края на същата година у нас пристига френският писател и журналист Анри Барбюс, който посещава дома й. Разтърсен от разказите, които чува, пише книгата „Палачите”, по-късно преведена у нас от писателката Ана Карима.

А от трибуната на Международния конгрес в Дъблин през 1926 година тя заявява: „... На конгреса във Вашингтон всички признахте и подчертахте неправдата на мирните договори. Но малцина от вас могат да си представят какво непоносимо бреме от страдания те сложиха върху победените народи и особено върху малцинствата. Между последните аз смея да кажа: България е била и продължава да бъде една от най-злочестите. За да ви поясня нейното отчаяно положение, ще приведа думите на министър Вандервелд, шефа на белгийската социалистическа партия. В края на лятото на 1924 година той посети България и има възможност да види голямо число македонски и тракийски бежанци. Тяхното бедствено положение го накара да извика: „Ние се намираме в един от кръговете на Дантевия Ад!”. Изнасяйки навън тежките наболели проблеми на страната ни, тя предизвика интереса на жените от ръководството на Международната женска лига за мир и свобода (МЖЛМС), които пристигат в България, а именно: д-р Хилда Кларк от ОН, мисис Кортней - председателка на британската секция, г-жа Древей от френската секция.

По повод дейността на Общия помощен комитет за пострадалите през септемврийските събития в бр. 9 и бр. 10 на в. „Женски глас” от 10 февруари 1924 година Ек. Каравелова публикува статия със заглавие „За осветление”, в която пише: „Чуткото младо студентство, неомърсено от партизанщина, първо осъзна тоя дълг на човещина, то ни свика, събра под свещения лозунг: „Помагай на ближния си”..

Вестник „Женски глас”, бр. 29 от 18 ноември 1929 година описва честването на петдесетгодишната обществена дейност на Ек. Каравелова, съчетавайки го с рождения й ден. По този повод БЖС издава Юбилеен сборник, в който членки на дружествата от страната поместват приветствени слова към Ек. Каравелова. Празненството се провежда в салона на театър „Роял” на 10 ноември 1929 година (днес театър Българска армия). Присъстват Н. В. Борис III, княгиня Евдокия, министър.-председателят Андрей Ляпчев, бивши и настоящи министри, Софийски митрополит Стефан, Вл. Вазов – кмет на София и др. видни за времето си личности. Митрополит Стефан й подарява Библия и съобщава, че сутринта във всички църковни храмове камбаните бият и се четат молитви за нейно здраве. Софийската общественост не помни някога да са били камбани по някакъв повод за жена, а още по-малко за рожден ден.

А за 80 - годишнината на Ек. Каравелова, Съюзът на българските писателки издава Юбилеен лист, бр. Единствен от 3 ноември 1940 година, в който се поместват стихотворения и разкази, посветени на юбилярката. В поздравителното си слово Фани Попова - Мутафова между другото казва: „...подчинявайки се на изричното ви желание да се говори по мярка, не мога да намеря изрази, които да не звучат прекомерно ласкателно за вашето ухо. Всеки пак аз ще се помъча да кажа, защо всички български жени днес се чувстват радостно и светло настроени, защо представителки от всички обществени и интелектуални слоеве тъй единодушно се намират обединени в едно чувство - уважението и обичта към Вас. Българският народ рядко дарява сърцето си. Ала винаги безпогрешно той го дарява с цялата си проста и непритворна искреност на своите най-издигнати и благородни първенци...”.

Ек. Каравелова участва най-активно в създаването на Комитет за защита на евреите, заедно с писателя Антон Страшимиров, проф. Асен Златаров, проф. Петко Стайнов и др. Тогавашните вестници „Мир” и „Слово” публикуват статии срещу изградения комитет, като пишат, че не е работа на България още повече на отделни граждани да се бъркат в делата на велика Германия. На 3 юли е осуетено събрание, на което лектори са Екатерина Каравелова и Антон Страшимиров. Непримирима по дух тя продължава да живее с мисълта, че всяко човешко същество има правото на свободен живот. Вечерта на 24 май 1943 година в дома й идват д-р Хананел от консисторията с още две жени, поели големия риск да нарушат полицейския час. При Ек. Каравелова тревожно ги води отчаянието и надеждата... Молбата им е да предаде още същата вечер писмото на царя с искане за отмяна на депортирането на техните сънародници. Съпричастна, тя добавя към писмото думите: „Синко, и ти имаш деца!...”

Трудно е да си представи човек решимостта на тази вече осемдесет и три годишна жена, която нито за миг не се замисля, когато става дума да бъде полезна на хората. Без да се колебае, тръгва сама по тъмните софийски улици на среща с княгиня Евдокия, с която ги свързва добро приятелство. Царят не е в София...? Тази побеляла, почти невиждаща и уморена от живота жена има своя личен принос за спиране депортирането на българските евреи. Трябваше да минат много години и не ние, а живеещите в Израел български евреи да докажат чрез документи, че спасяването на сънародниците им се дължи и на Ек. Каравелова и да й поставят бюст паметник. „... Затова се взе решение водачите на българското еврейство да алармират обществеността и да се иска нейната помощ. В 10 часа вечерта, значи след полицейския час, смели еврейски жени посетиха българската общественичка Екатерина Каравелова...”.

В продължение на години Ек. Каравелова сътрудничи на сп. „Вик за свободни хора”, в. „Търновска конституция”, в. „Родина”, в. „Дъга”, в. „Женски глас”, в. „Женски свят”, а сп. „Библиотека Св. Климент” публикува преводите й от Достоевски, Юго, Дикенс, Толстой, Флобер, Мопасан и др. любими нейни автори, които са ярко доказателство за вещо познаване на френски, руски и английски езици, както и завишените й изисквания за литературен и социален вкус. Автор е на много фейлетони, памфлети и стихотворения, главно с политическа и социална насоченост. По повод фейлетона й „Нов Меемиш-а-а” Пенчо Славейков казва: „Само два от безбройните български фейлетони, писани преди Алековите, ще живеят още задълго в нашата памет: „Политическа зима” на Христо Ботев и „Нов Меемиш-а-а” на Ек. Каравелова. Който е чел тези фейлетони се е възхищавал от поетичността на първия и лютия сарказъм на втория. Струва ми се, тези две неща, образци по своя род, са събудили от дрямка чувствата на бъдещия майстор на българския фейлетон”.

Преди да завърша, ще кажа, че заглавието на моята тема не е случайно. Нашият народ години наред не отдава заслужена почит и уважение на Ек. Каравелова за нейните заслуги към България. Тази година се навършиха седемдесет и девет години от смъртта й, а ние мълчим гузно и неблагодарно затова, което е била тя: една общественичка, която никога вече България няма да има! Права е, когато казва: „...Превъзходството боде очите”. Не сме й построили паметник или бюст-паметник, не я честваме. Преди избори се създават национални женски организации, но целта на председателките им е само една - да влязат в парламента и тяхната дейност свършва дотук.

Днес за нея напомня само поставената плоча на жилищната сграда на ул. „Шести септември”. А големите маслени портрети на Виола и Лора, пред които с часове със запалена свещ в ръка е стояла майката, мълчаливо ще разказват за болките и страданията и за малкото радостни дни в този дом, където и да се намират те...

Екатерина Каравелова умира на 86 година на 1 април 1947 година в София. Погребана е при съпруга си Петко Каравелов. На черна мраморна плоча до неговата е изписано името й. Име на една голяма общественичка, работила за българския народ с любов и вяра за по-добър живот.

------------