Поетичната антология “Омълнени треви” – драматично-героическа сага за преобърнатото българско време

Поетичната антология „Омълнени треви” – драматично-героическа сага за преобърнатото българско време

В хода на 13-вековното си съществуване на Балканския полуостров, българската народопсихология демонстрира една особена своя характеристика, може би донесена от далечната прародина – силно изразеното чувство за държавност, включващо в себе си фактори с различни измерения – политика, етнокултура, консервативен морал, предаван по пътищата на времената чрез българските традиции, обичаи и религиозни възгледи. Онова обаче, което превръща етноса в народ и нация, е неговата неподатливост на асимилация, съчетана с висок свободолюбив и непокорен дух, което го прави устойчив по време на двете робства – Византийското и Османското. В такива периоди на изпитания изгубената българска държава продължава да живее в душата на българина и да обединява всички прослойки и класи на българския етнос под едно знаме – свободата. Върхова изява на непокореното чувство за държавност е Априлското въстание от 1876 година. Според българските историци-изследователи по време на Априлската сага нашият народ дава от 30 до 60 хиляди жертви – и то за по-малко от месец, и то при такива нечувани садистични жестокости, които карат американския журналист Джанюариъс Макгахан, кореспондент на лондонския вестник „Дейли нюз”, след посещението на Батак, да напише: „...Човек не би могъл да си представи чак такъв ужас... Скелети на мъже, с прилепнали към тях дрехи и все още висяща плът, гниещи заедно глави на жени, чиято коса се въргаляше в прахта, кости на деца и пеленачета, разхвърляни навсякъде... Навсякъде ужас след ужас...” Ето тази истина, разкрита директно не от българин, а от специално изпратения представител на Великите европейски сили, кара всички прозападни и произточни държавни глави да осъзнаят, че има нещо много по-важно от живота, от политическите идеологеми и дребнавите сметки – това е борбата на Човека за свобода, бил той в Париж или в поробена България.

Изминаха 150 години от кървавия погром на Априлското въстание и въпреки превратностите на историческата му съдба, българинът продължава да доказва на света неунищожимото с нищо в гена му чувство за държавност. Доказва го и поетичната антология „Омълнени треви”, побрала в своите знакови 150 страници съкровените изповеди на българските поети от Добри Чинтулов до днес, за да покаже на света, че никой и нищо не може да унищожи българската жажда за свобода, защото тя е записана с кръв и строшени кости в сърцето и душата му, защото тя е жив въглен от кладите на въстаналите срещу Византия българи под предводителството на Асен и Петър, жив въглен от изгорените села, градове и храмове по време на Априлското въстание, част от мъртвите трупове на онези българските опълченци, с които живите влизат в последната битка за преобръщането на българското време от робството към свободата.

Заглавието на антологията („Омълнени треви”) не е случайно избрано и имплицитно вписаното чрез него съдържание няма нищо общо с посоченото от ИИ пояснение за прилагателното „омълнен” („покрусен, натъжен, унил, изпълнен с мълчалива тъга”). И двете думи в паратекста на Антологията носят кодирана в себе си връзката между земното и небесното, между човешкото и божественото. Мълнията е знак на Сътворението, което изплува от небитието, и има силата едновременно да ражда и да унищожава, да бъде живот и смърт в ръката на Всевишния, на онзи, който „пише” човешката история, а тревата (според Мирча Елиаде) е умален образ на Дървото на живота, носител на генетичната му мощ, на издръжливост и регенеративна сила. Тези значения на паратекста на Антологията са вложени още в първото стихотворение, което открива антологичната поредица – „Стани, стани, юнак балкански” на Добри Чинтулов. Императивно налагащото съответстващо действие повторение на „стани, стани”, в съчетание с митологизираната сила на българина като „юнак балкански”, въздейства мобилизиращо и активизира дълбоко скритото под руините на робството държавническо чувство, за да го поведе към пожарищата на бунта в името на свободата, а мотивът за славянската православна солидарност („На помощ сърби, черногорци...храбри руси”) зарежда изтерзаните от мъченическия живот души с вярата, че свободата е постижима, но е необходимо да бъде показана на другите братски народи и лична жертвеност за нея. Тази кауза звучи и в думите на Вазовия Бенковски „Вървете! Да мрем! Ставайте робове! Аз не ща ярем!”, който, „с пет рани в снагата, при прагът на гроба, / кат не щя да падне, както пада роба, / гръмна се в челото и сред гъстий дим / падна мъртъв, хладен и непобедим!” Тя вдъхва живот и на онази забележителна песен-химн на Никола Живков, участник в Сръбско-турската война от 1876 година, т. н. „Черняев марш”, писан по мелодията на „Слънце-Зорница” от котленския учител Атанас Гранитски и станал по-късно химн на свободна България от 1886 – до 1944 година: „Шуми Марица, окървавена, / плаче вдовица люто ранена.../ юнака донски нам е водител, / с пряпорец левски вожд победите...”. Химн, чиято мобилизираща сила на въздействие Я. Язова увековечава в романа си „Шипка”:

„Аллах!... Аллах!... През купища трупове, изповалени и натъркаляни по склоновете на окопите, изпомазани, с почернели кърви, с изпочупени черепи от камъни, от прикладите на пушките, от дървета, които са послужили за топори, те се понесоха нагоре с ревове на сигурни победители. В едно бойно поле критическият момент се усеща по въздуха. Казвало се е, че никъде няма толкова призраци, колкото на едно полесражение. Тия призраци подшушнаха на Реджебовите и Шакировите войници: „Настъпи моментът!... Напред!...” (...)
Миг, но този миг градеше вечности. От него зависеше те да бъдат живот или да бъдат смърт. Изведнъж Челяев, с блясъка на светкавицата, си припомни няколко звука от бойния марш на чия чужди българи, които бе нарекъл свои братя. Той вдигна пушката си и запя, не, зарева:
„Шуми Марица!...”
– Ура!... Ура!... Ура!... – викнаха мъртвите и оживяха в своя гроб:
„Шуми Марица окървавена!”...
Те сграбчиха оръжието си... Тъкмо навреме.
Счепкването с неприятеля се извърши гуша за гуша почти на самия край на окопа.
По-късно тази светкавица, която бе посочила пътя на Челяева, превърна „Шуми Марица” в национален химн на свободна България.”

Времето поема своя ход по новите свободни пътища на отечеството ни, но споменът на преживяното през робските години и през Април, 1876 година с дадените свидни жертви, получава нов живот в поезията на следващите поколения творци. И може би съвсем неочаквано за читателя ще прозвучи почти перифразирания Ботев стих „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира...” в поемата „Кървава песен” на модерниста-индивидуалист Пенчо Славейков:

В сърцата най-напред свободата изгрява!
В сърцата грее – дела да огрей!
Тоз, който в бой умре, той вечно ще живее!

Бунтовният вятър на Април, 1876 година, продължава да плющи и да разказва легендите за онези мъже, които „се биха и мряха” с неугаснала вяра в очите си:

Залюлей,
ветре черен и яростен,
занемелите в дрямка гори!
На оназ непокорна България
мъченишкия образ разкрий!

И светът да те слуша изтръпнал!
И векът да целуне прахът
на онез, пред които отстъпва
укротена човешката смърт!
В. Ханчев, „Балада за Априлското въстание”

Всяка следваща епоха в историческата съдба на България сблъсква народа й с нови, непознати дотогава беди и изпитания. Всяка следваща епоха ражда своите Христови синове и Юди, но времето е безсилно да унищожи онзи държавнически дух на българина, който и в най-лицемерните хамелеонски политически времена успява като птицата феникс да възкръсне и с цената на кръвта и живота да възстанови българското право на национална идентичност, на социална и духовна свобода:

Лешоядите идат. Връхлита ме страх
и с жест първобитен сълзата си бърша.
Наоколо – мъст, омерзение, крах...
Лешоядите идат, подушили мърша.
Петър Анастасов, „Лешоядите”

Заглъхнала песен, прободена с нож,
тъй чиста, от люлката още позната...
И няма разсъмване дългата нощ,
щом станат копривени небесата.
Надя Попова, „Разговор на Великден...”

Мърсуваха и те мърсиха
и феодали в черни ризници,
и фабриканти в черен фрак.
Един ли път до кръв те биха
и с брадвата под твойте листници,
и с камъка пред твоя праг.
Но ти на всичко издържа
и между саби възмъжа.
Безцмъртнице, честита слава!
Иван Динков, „България”

Треви, омълнени треви
от грохота
треперят.
Кръвта, последната цена
която робът плаща
за глътката виделина,
е ясна
и искряща.
..........
Път среден
за нас
няма!
Боян Ангелов, „Павел Бобеков”

Походът на „омълненото” от Април, 1876 година, българско слово вече обиколи свещените места-жертвеници на националната ни епопея и разказа драматично-героическата сага на участниците във въстанието, влезе в обществените и в личните библиотеки на българите от Панагюрище, Копривщица, Стрелча и Клисура, на Карлово, Стара Загора и Правец, на Варна, Добрич и Шабла, на СУ „Кузман Шапкарев”, София, и на Националната библиотека „Свети Свети Кирил и Методий”. „Омълненените треви” на българско поетично слово ще продължават да възкресяват българския дух и в следващите месеци и години – в полуосиротели села и шумни градове, сред блестящи зали и малки схлупени читалищни салони, в ученически класни стаи и студентски аудитории, за да довършат своята мисия на компас и фар през буреносния ни днешен ХХI век на войни и разделения, на грешни любови и святи омрази в тънки книжлета и бляскави фейсбук страници, за да ни събират под единствено верния флаг на нашата българска национална идентичност. Дотогава, докато има българска земя и българи на тая планета.

------------