Есенна соната

Есенна соната

Казват, че са нужни думи
чувствата си да изкажем.
Думи ли – изхвърлих всички
вчера през балкона,
а есента настъпи монотонно
за пореден път в живота ми.
И падаха листа и кестени –
и жълти, кафяви,
а в моите любовни есени
безмълвно ти стоеше.
Думи не ни бяха нужни,
за да говорят телата ни,
но бяхме все тъй тъжни
след всяка екстазна соната.
Защо ли с всяка изминала есен
думите са все по-малко?
Защо в мълчание затворени сме
като в катафалка?
Погребахме ли всичко свято,
упоени от гордост, без свян?
Има още надежда
в шепа събрана любов,
нощем подава ми нежно
синът ми ръчичката малка,
а сутрин в звън от копнежи
поредния есенен валс
ще танцувам с теб до последно –
ранена, мълчалива, смирена.

6.11.2025 г.