С поглед към духовната си същност...

Неоспорим е фактът, че в краткото си тленно битие хората таят една интимна надежда. Тя е някак скрита зад делничните тегоби и мимолетни радости, ала е неугасима – да оставят след себе си послание за идните поколения, за да бъдат запомнени. Какво може да е то? Каменарят ще съгради чешма за зажаднели странници, приседнали край пеещия й чучур за кратка отмора. Властелът – смайващи дворци. Обикновените люде пък: паметник на героя, паднал в битка за доброто, за да раснат децата волни и щастливи. А майсторите на изящната словесност? Какво поднасят на времето, освен красотата на изписаните редове?

С такива въпроси посрещнах новата, сега биографична книга на Георги Константинов „Един поет между вчера и утре“, издадена със съдействието на фондация „Глобални библиотеки – България“, 2025 г. Началните редове на уводния „Вместо предговор“ уточняват: „Нито една разказана случка, нито едно споделено премеждие в нея не са плод на литературно въображение. В същото време тя, сама по себе си, е и поетична – защото заедно с житейските преживявания проследява и моите „поетски“ изблици: от първите ми творби в мерена реч до многото мои лирични изповеди по-нататък – в този, непрекъснато променящ се, съвременен свят.“

Да се създава автобиографичен текст е и лесно, и по Сизифовски трудно. В първия случай той прилича на героично CV, в което блестят единствено кухите светлини на уж престижни събития. Ще ги оприлича на празни станиолови обвивки, сред които искреността отдавна е изтляла...

Георги Константинов е избрал да поднесе спомените си по начин, който ще намери място и в съзнанието на бъдещите читатели така, както и при нас днес: достоверно-реалистични. Болезнени, или възторжени, красиви, грубовати... човешки и човечни. Послания, търсещи и очакващи взаимност и разбиране, каквито получават с всяка прочетена страница. Именно тук, в летописа за сменящите се човешки сезони, трябва да поставим акцент и върху яркия талант на автора. Върху разбирането му за истинското призвание на това трудно богатство, вплетено във внушителна духовна палитра: „Човекът на перото е особено обществено животно. Обикновено живее самотно и някак егоистично, но сетивата му долавят всякакви човешки импулси. Навярно в самотните му моменти на творчески изблик има и капка самовлюбеност, ала вгледан в своите тревоги и болки, той съзира и непразничната съдба на много хора... Без те да са го молили за това, човекът на перото често се превъплъщава в техен говорител, в техен нещатен защитник... Все се мъчи да раздели зърното от плявата, вярното от невярното... Във време, когато доброто и злото си играят на криеница“.

От споделеното в „Един поет между вчера и утре“ може да се научи много. Ставаме съпричастни в контакти между знакови личности, чиито имена времето никога няма да изтрие, докосваме се и до географски краища, иначе безкрайно отдалечени от нас: „При нобелиста Шолохов. Среща с Гагарин“, „Еделвайсът. Кръгът се затваря“, „От либийската пустиня до Полярния кръг. Писмото до Кадафи“, „Моите дълги и кратки срещи“ и т.н. Нека ги определя като цветен фон в книгата, където последователно е моделиран ходът на литературния живот у нас в рамките на социалистическия реализъм и не само, донякъде – на тематичната повторяемост. Любопитни са споменаванията за Веселин Ханчев, Георги Джагаров, Евтим Евтимов, Севда Севан, Йордан Радичков, Павел Вежинов, Калина Ковачева, Найден Вълчев, Станислав Стратиев. Много са – всеки със своите писмовни особености и житейски прозрения, сред които, кой знае защо и сега още са актуални словата на Атанас Далчев: „Да унищожиш идеала има само едно средство: да му дадеш да се осъществи“. Не остават незабелязани в спомените на Георги Константинов и първите, все още символични предвестници на друга, по-различна социална картина. Над установените тематични предпочитания на които започва да се промъква нещо ново, „неканено“ от властимащите, някъде из дебрите на реалния живот. И съществуващият тогава духовен реквизит, волю неволю, трябва да даде път на пишещото братство към нови граждански, етични и естетически хоризонти, променящи неусетно и политическия облик на тогавашна България. Към отваряне на възприятията и интелекта за широкия свят и към разбирането, че в безкрая му има място и за нас... Разбира се, дотогава талантът трябва да прави следващите си разранени стъпки към моралната Голгота и тези перипетии са запечатани в главата „Със скоростта на тъмнината...“ Поводът още се помни: излязлото през март 1988 г. във вестник „Литературен фронт“ „опасно“ стихотворение на Георги „Квартално събрание“:

Ораторът
на гласност пак ни учи,
но свойто аз
зад думите е скрил,
защото той
дори за свойто куче
широк апартамент е построил...

Да, много са споделените спомени – и радостни, и трудни за преглъщане, в биографичната книга на Георги Константинов. За участието му в Седмото Велико народно събрание; за различните професионални „рубежи“ и разбира се – за първата отпечатана стихосбирка „Една усмивка ми е столица“, видяла бял свят през 1967 г. Не можем да отминем немалкото страници, посветени от автора на списание „Родна реч и на списание „Пламък“, списвано от него вече повече от 45 години. Много ценено и днес, като по страниците му публикуват вече и редица достойни творци от българската диаспора по света. То нерядко се превръща и в творческа лаборатория на самия му издател: „Въпреки непрекъснатата ми натовареност... все пак успявах да долавям приближаването на вдъхновението, даже сам да го повиквам при себе си във вечерните и най-вече – в утринните си часове. Колкото и да е странно, в този напрегнат за мене период дойдоха на бял свят едни от най-споменаваните днес мои стихосбирки: „Лично време“, „Неграмотно сърце“, „Общителен самотник“, „Електронното куче“... Тогава започнах да пиша и някои от книгите си за деца: „Папагалчето Браво“, „Как планината отиде на море“, хумористичния роман „Туфо рижия пират“ (впоследствие преведен на десетина европейски езика). Романът за Туфо продължава да излиза често и в днешно време – няколко десетилетия след написването му...“

Още много може да се говори за новата биографична книга на Георги Константинов „Един поет между вчера и утре“, от над 200 страници, макар че могат да бъдат и повече, но тя трябва да бъде прочетена със сърце и душа. Замислена като летопис на една творческа орис, тя е всъщност мозайка от факти, нравствени прозрения, философска оценъчност на личността в различни модели от битието, психологически портрет на съвременника. И едновременно – верен коловоз към човешкото и поетично оцеляване сред неочакваните перипетии на мига. Каквито и да са били те, на финала сам авторът отбелязва: „Твърде рядко ме е напускало чувството за справедливост и истинност“. Аз пък си спомням почти анекдотичния случай във влака, когато възрастен пътник го съветва да пише като... Георги Константинов, показвайки му изрезка от вестник с текста на „Квартално събрание“. С трепет поемам от пощальона всяка поредна книжка на „Пламък“, продължаващ да гори в лоното на хаотичната, противоречива българска духовност. И приемам приятелството си с Георги за нещо ценно и дълговечно. А иначе, както казват древните, животът е кратък, изкуството - вечно! Бъди...

------------
Георги Константинов, „Един поет между вчера и утре“ автобиография, изд. „Хайни“, С., 2025.
------------