Сто години самота

Сто години самота

Когато животът ми се преобърна
като ръкавица, захвърлена след зимата,
нищо видимо не се случи;
просто изведнъж
станах добра към околните,
небрежна към римата,
благодарна на въздуха,
снизходителна – към един мъж.
Дотогава не съм се познавала. И бих се изсмяла,
ако някой ми кажеше,
че и в ада имало черква,
че ще коленича в нея смирено пред чуждата радост,
дори когато тя мен самата зачерква...

Зная: съмва сега на другия край на Екватора.
Чувствам в тъмното даже: вълните са нежносини.
Слушам пак новини –
за посоката нощна на вятъра
“на днешния ден през последните сто години”.

И макар че отново с болен пулс изгрева ще дочакам,
как да кажа на някого:
“Светлината – и тя е временна...”
А връхлита нощта. Неотвратима като влака,
под който
се хвърли
Каренина.