Текстовете в тази книга са посвещение към отминалите и тръгналите си.
	На избралите да останат.
	На началото я посвещавам. На същността. На корените ни...
	На завърналите се. На търсещите спасението.
	Посвещавам стиховете в нея на децата на Созопол – порасналите, растящите, неродените.
	Написах тези редове с надежда и стремеж да съхраня пясъчните кули на стара Аполония, тъй както съм я почувствала в годините, тъй както съм я преживяла.
	И сърцето си посвещавам чрез нея на вас, читателите!
Благодаря с цялото си същество на Боряна Карабаджакова-Димитрова за възможността и крилата, които ми дари за да полетя отново! Без теб нямаше да има нито перо с което да стигна висините.
	Посвещавам тази книга коленопреклонно на нейната майка, Милка Карабаджакова... Благословена съм че те имаше в живота ми. Благодаря за чистата ти същност и майчината ти обич.
	На дъщеря ми Йоана с чието съществуване открих своето спасение. С обич.
	На моята майка.
	На Явор.
	На тези до мен.
	Наричам ви Спасение!
-------------
	Писането не е работа... То е чувство, потребност, себеотдаване, любов!
	Писането не е тон... Дочут, втълпен, откраднат!
	То е... Същност, преживяване, всеотдайност, неутолимост, желание да откриваш. И да бъдеш открит.
	Писането е... Безброй заключени врати, стотици различни истории, вулкан от неподозирани емоции.
	Удовлетворяващ ритъм вкарващ в релси изгубилите реда си мисли и новооткрити трепети.
	Единствено то може да събере разплисканото ми съзнание, в рамките на редовете си.
	С него се ражда “Аз”, другата живееща в мен. Сдържаната, умната, тихата.
	“Аз” живее в свое пространство.
	Подредила си е листите, бюрото и задачите.
	Тя безусловно ме спасява от монотонното ежедневие, от сълзите и бурите раждащи се в душата ми.
	Живее живот в огледало.
	Това е то писането, простичко казано.
	С една дума...
	Всичко!
Авторът
-------------