Е-списание

Аз както си седя до теб и пиша,
изглежда на съня ти съм сърдита.
Не чуваш ли калинките как дишат,
как тупкат сърчицата им в гърдите?

В безмилостен кръговрат се въртя
и не знам накъде да поема.
След толкова години вече трудно на краката си се крепя.
Как такава съдба да приема...?

Докога с опашката на дявола ще си играя?
Не виждам ли колко труден живота е, когато мечтая?
Може би, но как със себе си да се боря?
Как щастието си да заровя?

Стоя по цели нощи сама,
в тъмното раните си броя.
Връщам се в миналото и се чудя кой да укоря,
но с мен единствено споря.