Петя Дубарова и “прокълнатите” поети

Дата: 
вторник, 10 April, 2012
Категория: 

 

Интуитивната и рационалистична енергия на това изследване търси разгадаването на парадоксалния ефект от двуборството между светлия лирически аз и тъмния му, декадентски двойник в поезията на Петя Дубарова. На тази основа се идентифицира вписването на поетическото й творчество в контекста на т. н. “прокълнати” поети.

Както е известно, култовата метафора, “прокълнати поети” се свързва с етюдите на Пол Верлен “Прокълнати поети” (Les poetes maudits”), публикувани най-напред в сп. “Лютес” през 1883 г. Етюдите са посветени на Тристан Корбие, Артюр Рембо и Стефан Маларме, а Верлен обяснява, че “прокълнатите поети” са “поети на абсолюта, свободни хора”. Така модерните поети декаденти Бодлер, Рембо, Верлен, Юисманс, Корбие, Жерман Нуво, Шарл Крос започват да се наричат и “прокълнати”. Всъщност, мотивът за проклятието се открива по-рано при романтическия поет Алфред дьо Вини: “du jour ou il sut lire il fut Poete, et des lors il appartint a la race toujours maudite par les puissances de la terre...” – “... от деня, в който се научи да чете, той стана Поет, и оттогава принадлежи на вечно прокълнатата от могъществата на земята раса...” (превод на Н. Николов).

Определението става много популярно и прекрачва своето време, обвързвайки трагично гения с проклятието, което го преследва– неразбиране, самота, демонични сплинове, деструкции, самоубийства, ранна, нелепа смърт. Животът и творчеството на “прокълнатите” се разчита в контекста на декаданса като естетика, поетика и стилистика.

Героят Дез Есент от романа на Юисманс “Наопаки” емблематизира литературния декадент Поведението му се характеризира чрез следните прояви: неясен страх от всичко банално и дребнаво; самотен живот сред общество на книги и художествени вещи, които удовлетворяват изтънчения му вкус; презрение към политиката; самопрезрение заради собствената си слабост и безсилие; интерес към “презряната есенна, истерична хубост на жената, с мъртвешка бледност и уморени очи, що скриват тайна омая”. В този образ се сливат творческа и житейска поза чрез характерни прояви: настроения на упадъка; самота, породена от страха от баналното и посредственото; литературен аристократизъм и изтънчен вкус; бягство от действителността и презрение към социалното; самопрезрение и интерес към презрялото, есенното, мъртвешки-бледото, езотеричното, засилваща се болезненост; декадентски интериор, включващ книги, особени вещи, аромати.

Литературният декадент е поклонник на изкуството, което се обръща към избраниците с изтънчени души и остава чуждо към настроенията на тълпата. “Особено внимание той обръща на обонятелното чувство. Всекидневно се заобикаля с пресни цветя, ала не с рози и кремове, а със силно миризливи отровни растения”. (Андрейчин, 1899: 54). Декадентът е подвластен на тъгите си, като пише Д. Кьорчев в прочутото си есе “Тъгите ни”.

Проблематиката на декадентската чувствителност се обвързва с особеностите на декадентския стил. Теофил Готие го обговаря в предговора към стихосбирката “Цветя на злото” на Бодлер: “Декадентският стил е изкуство, достигнало до оная точка на съвършена зрелост, която се определя от захождащото слънце на остарелите цивилизации. Стил майсторски, сложен, учен, пълен с отсенки и издирвания, който винаги разширява границите на езика, който заема думи от всички речници, шарки от всички палитри, звуци от всички инструменти, сили се да даде на мисълта ново значение, което е най-неуловимо, а формата да представи в нейните най-широки граници. Този декадентски стил е последната дума на словото, сбор от всичко, което може да се изкаже и докарано до крайно съвършенство”. (В: Андрейчин, 1907: 87)

Класическата френска теория на декаданса е известна, но съществува и български теоретичен декадентски сюжет, който подробно изследвах в книгата си “Литературните сюжети на печата”. Ще цитирам Иван Радославов, който извежда елементите на декадентската поетика: “Ний по-хубаво разбираме и по-силно се опиваме от страшната, обвеяна с някакъв лъх на задгробно настроение, приказка за луната, тъй както дълбоко се опиваме от жлътналата и хубава есен с нейната меланхолна чаровност; от есенната, дъжделива нощ, от грамадните градове с тяхната страшна и тайнствена музика: от незнайните земи и зловещите цветя, които приличат на кадилници от непозната религия”. (Радославов, 1912: 287).

Радославов структурира семантично-стилистичния ред есен-нощ-град-ноктюрно под влияние на текстовете за Бодлер от Теофил Готие и Пол Бурже. В своето есе за Бодлер от 1881 г. (глава III “Теория на декадентството”) П. Бурже пише, че “Любимият му сезон е краят на есента, когато печално очарование държи в плен небето, която се заоблачава, и сърцето, което се свива. Най-примамливи за него са вечерните часове, когато небето се оцветява... с мъртво розови и агонизиращо зелени отсенки”. (Бурже, 1979: 276)

Особено продуктивни за българския контекст са: поетиката на декадентския град и цветовете на декаданса: “болезнените нюанси на повече или по-малко напредналото гниене, седефения блясък на застоялите води, туберкулозното розово, анемичното бяло, жълтозеленото на излятата жлъч, оловно-сивото на болестотворната мъгла, отровното и металическо зелено, вонящо на меден арсениат... катранено черното, вряло във всички казани на ада...” (Готие, 1979: 217)

Цветовете на декаданса се откриват и в българските модернистични текстове. Ив. Радославов в статията “Градът” очертава за първи път декадентския град в “тъмните, неприветливи петна на грамадни здания”. (Радославов, 1912: 260). Статията на Н. Лилиев в “Звено” (“За шестима великани”) е в декадентската цветова стилистика на модерната душа: “мъгливите хоризонти на нашите блянове”, “тъмното чувстване на самотата”, “тъмна меланхолия, “черните сплинове на самотата” (Лилиев, 1914:168-171). Модерната душа в култовата статия на Гео Милев “Модерната поезия”, отпечатана също в “Звено”, е в нюансите на “здрачно-зеленикава месечина” над “тъмна готическа черква”, “на огнената кръв на езическите времена”. (Милев, 1914:310)

Статията “За шестима великани” на Н. Лилиев е реплика към есетата на Верлен “Прокълнати поети”, защото в нея се представят творчески портрети на декадентите Верлен, Маларме, Алберт Самен, Шарл Ван Лерберг, Морис Метерлинк и Емил Верхарн. Модерната декадентска поезия търси образите на безсъзнателното в болезнената и очароваща семантика на увяхването: есента, здрача, мъгливите хоризонти, болестната умора, хризантемите.

Н. Лилиев предпоставя синестезийния език на декадентската поетика при Маларме и Самен в непривичното съзвучие на цветовете и ароматите: мирисът на тъмната меланхолия, парфюмът на прощаванията и на черните сплинове на самотата. Интересът към синестезийното в българския сюжет за декаданса тръгва от Ив. Андрейчин, преминава през Ив. Радославов чрез синестезиите на градското ноктюрно и стига до изящното подреждане и обвързване на синестезиите с “идеята на декаданса” при Лилиев. Синестезийният образ на модерната поезия внушава нейната елитарна недостъпност за множеството очи и ръце.

Важен код за разчитане на духовния и творческия декаданс в българския му контекст е декадентската метафора “разпътие” на И. Радославов, използвана от него и за поезията на Яворов.

Нашата изследователска задача е да идентифицираме чрез посочените тематични и стилистични характеристики тъмното, болезнено, декадентски-разрушително пространство в поезията на П. Дубарова, изпълнено с образите на смъртта, нощта, сплиновете, умората, скуката, есента, страха, гробовното. Това пространство изпълнява важни художествени и конструктивни принципи в раздвоената, противоборстваща вътре в себе си поезия на П. Дубарова.

Голяма част от текстовете се изграждат като композиция на сблъсъка между тъмно-светло; нощ-слънце; рай-ад; смърт-живот. Декадентски-болезненото, проклятието винаги е начален конструкт, който неизменно се следва от противоположния, отхвърлящ го в детайли конструкт – светъл, оптимистичен, жив. Но границата винаги съществува. Тя се постига и в граничния стилистичен ефект на оксимороните: “радостта ми е солена”, “радостта като сълза”.

Поезията на П. Дубарова е гранична, трагично конфронтирана. В нея побеждава светлият лирически аз, борейки се с тъмния си двойник. Но не и в живота, където се сътворява проклятието на другия. Съществуват по-скоро констативни наблюдения за принадлежността на П. Дубарова към “прокълнатите” поети, като това на Г. Чалдъков: “Петя Дубарова е най-младата от прокълнатите поети на света – самоубийственият й “скок от детството – към небето” беше на 4 декември 1979 г. – в Бургас, където е родена и писала стихове, озарена от фотоните на поезията.” (Чалдъков, 2012)

Важно е тази теза да се докаже чрез сериозно изследване, затова ще анализираме семантиката и стилистиката на вече откроените теми.

Хронологията на поетическото писане бележи нарастващата болезненост. Още през 1973 г. детето Петя пише стихотворението “Нощта”, в което 10 от 12-те стиха са в стряскащата стилистика на гробовното.

Като грозна страшна птица
в черен траур долетя.
Потопи навред земята
във непрозирна тъма.

Грабна с костеливи пръсти слънцето и песента.
И изсмя се тя зловещо:
“Мой е, миличка, света!”

Този стил постепенно се оформя и разраства (“страшната птица” е вече гарван в стихотворението “Психиатрично настроение” от 1973 г.), за да достигне резюмиращата декадентска поетика на “Моят ад” от 1979 г. Такъв е ефектът на тематичните и стилистични срезове, които ще представим:

Поетът и тъмният му двойник

П. Дубарова изгражда образа на поета бунтар и богоборец в представите за “прокълнатия поет” с “хищна муза”: “езичнико, разстреляй боговете, / не вярвай ти на тяхното “ела” (“На един поет”). Този образ често се сътворява в тъмната си, разрушителна стихия, както е в стихотворението “Събота”:

В събота съм тъмна, неразбрана
и гъвкава, и дива като рис.
Умора, страх, тъга или каприз
Напускат ме като зарасла рана.

Отхвърлянето, осъществено чрез обратно възвръщане (т.н. форма рак) и характерно за поетесата, обаче, признава за “зараслата” рана.

Един от най-демоничните автобиографични образи е “жестоката ножица” от стихотворението “Сбогом, лято”:

Една жестока ножица със крясък
отхапа злобно моите коси,
разпръсна ги по пода като пясък,
гърба ми вече нищо не краси.

Тъмният двойник се материализира в пространството на нощта (нощния град), страха, смъртта. Той съществува в поетическия свят, преди да бъде отхвърлен, преборен – “сянката, замислена и няма” (“След сянката”);. “тъмните улици” на студения град, където се преживяват нощните сплинове; “боси стълбове, голи чешми осълзени, / побеснели от болка и ужас липи.”

Страхът и самотата властват в “нощи като прилепно ято”, когато “въздухът е чер като отрова”. Това е времето на страдания, мъченичество, безверие.

Нозете ми се сплитат изранени
от тежката подкова на страха.
Студено е ! И няма никой с мене.
Ще стигна ли, ще стигна ли върха?

Съмненията пълзят като “студени, лепкави тела”. Тази смразяваща сетивност асоциира класическата декадентска пластика, но напомня и “дебеляновите вопли” с поетизациите на есенните меланхолии, скуката, умората.

Сезонът на сплиновете е есента с “настръхнали дървета”, чертаещи апокалиптични картини в стихотворението “Раздаване”: “Клоните като безброй змийчета/черни и оголени стърчат...” Демоничната поетика включва и безподобните сетивни образи на умората и скуката, като характерни състояния на “прокълнатия” лирически аз.

Под мене като грохнал мършав кон
денят ми олюлява се да рухне.
Катеря се по гърбавия склон
на своята умора.
...
И скуката със глад на лешояд
заглозга ни еднакво – тях и мене:
тях – старите, като изсъхнал цвят,
мен – с толкова неща неизживени.

Усещанията за пресъхване, умора, рухване са предчувствия за смърт. Поетизациите на смъртта са особено въздействащи чрез средствата на гробовната стилистика и ефекта на натуралистична болезненост. Зловещото й метафорично пространство постепенно се разраства, за да се достигне до представите за ад в поемата “Моят ад”. Ще посочим някои емблематични метафори, предсказващи стила на “Моят ад”: “хлъзгавата мъртва плът” на асфалта (“В сърцевината”); комините, “тъмни като гробове, изпиват есента” (“Докосва ме сънят”); дните, като в жертвоприношение “пият топлината ми, студени, прежаднели...” (“Дните”).

Така реалният свят, реалният градски интериор се метаморфозира в адски кошмар, който по своята телесност, сетивност асоциира Дантевия “Ад”, но и поемата “Нощ” на Яворов. Вече отбелязахме, че това е резюмиращ текст на изследваната декадентска поетика, защото обема проблематизираните теми и стилистики. Подсъзнателните импулси на “прокълнатия” лирически аз се възприемат като предсмъртни мъки в класически декадентски образи на смъртта: “въжета от червеи моите ръце завързват”, “набъбва на устните кървав мой вик”, “мъртвешка уста”, “пихтиесто тяло”, “ безплътна, безкръвна, мъртвешка нощта” и др.

В тематична и стилистична връзка е по-късното стихотворение “Посвещение”, в което властват сходни демонични образи на смъртта нощ: “...увисва над мене моя страх, / обесен на острия ръб на нощта”.

И в двата текста, както и в цялата поезия на П. Дубарова, непременно идва моментът на отричането, на противоборството, на извисяването, но като финална поанта: “...не вярвам в смъртта”, “ще хвърлим трупа на умрелия страх...” (метафориката на оптимистичното послание недвусмислено проявява връзката с предходните визии).

“Моят ад”, “Посвещение” са изключителни творби в екзистенциалната и творческата си същност, и едни от последните стихотворения на П. Дубарова. Те фиксират характерното състояние на лирическия аз като съдбовно “разпътие” (декадентската метафора на И. Радославов за поезията на Яворов разчита и поетическия свят на П. Дубарова), като трагично противоборство между светлото момиче и тъмната му сянка.

Тази теза се доказва и чрез художествените реализизации на синестезийното лирическо тяло. В две предишни изследвания се занимавахме подробно с този проблем.

В статията “Петя Дубарова – синестезийното лирическо тяло” правим следните наблюдения: “Лирическото тяло приема два основни синестезийни образа – на бялото, светлото, златното, топлото, доброто... и контрастният сетивен образ – “тъмен”, “див”, изгарян от “горчиви рани”, от “болки червени”, черносин”, с нощен цвят на прилеп”. (“Събота”, “Мисли в час”)...Болезнено видими са трагичните цветове: сивото, червеното, черното. Те ознаковяват с пълна интензивност агонизиращите състояния на тялото – “скуката със глад на лешояд”, “сивата скептичност”(“Моят ад”), “измамата сива”. В апокалиптичното време на есента и на нощта, изпълнено с “облаци сива” и “сива светлина” агонизиращото тяло се гърчи в “сива болка”, кръвта тече в “във вени сивкави”, а сърцето се втвърдява в “буца сива руда” (“Настроение”). (Лукова, 2002: 49-50)

В студията “Синестезиите – теоретични модели и художествени употреби” изследваме синестезиите като конструкт на модерната текстовост, включително раздвоената синестезийност при П. Дубарова. Подробно са представени синестезийните механизми: атрибутивни словосъчетания с метафорични епитети, синестезии -сравнения, синестезии-повторения, синестезии-инверсии, синестезии-хиперболи, синестезии-дисонанси, синестезии-оксиморони, синестезийни натрупвания. Това са художествени модели и на синестезийните демонизации. (Лукова, 2008: 106-108).

Поезията на П. Дубарова предчувства смъртта в тъмните си, сенчести пространства. Това още веднъж я свързва с мистичния свят на “прокълнатите” поети – “извънредни” хора, избрани, прокълнати и пратени да живеят в живота на своята модерна душа, а не в живота на суетата”, според още един “прокълнат” поет – Гео Милев.

 

Литература

Андрейчин 1899: Андрейчин, Ив. Ст. Морис Метерлинк и декадентството в литературата. –Мисъл, г. ІХ, 1899, кн. 1.

Андрейчин 1907: Андрейчин, Ив. Ст. Декадентство и символизъм.- Из нов път,1907, кн. 2.

Бурже 1979: Бурже, П. Шарл Бодлер – В: Слово и символ. Из естетиката на европейския символизъм.С. 1979.

Готие 1979: Готие, Т. Шарл Бодлер – В: Слово и символ. Из естетиката на европейския символизъм.С. 1979.

Лилиев 1914: Лилиев, Н. За шестима великани – Звено, 1914, кн.2-3.

Лукова 2002: Лукова, К. Петя Дубарова – синестезийното лирическо тяло. – В сб. “Творчеството на Петя Дубарова в и извън социалната определеност”, Пловдив, 2002.

Лукова 2008: Лукова, К. “Синестезиите – теоретични модели и художествени употреби” – В сб. “Икономика на знанието – възможности и предизвикателства пред висшето образование”, Бургас, 2008.

Милев 1914: Милев, Г.Модерната поезия – Звено, 1914, кн.4-5.

Радославов 1912: Радославов, Ив. По повод Тургенева – Наш живот, 1912, кн. 5. Радославов цитира Бодлер (“Благодеянията на луната”) в собствен превод

Радославов 1912: Радославов, Ив. Градът – Наш живот, 1912, кн. 6.

Чалдъков 2012: Чалдъков, Г. Петя Дубарова – Виена днес, 23.ІV. 2012.

 

Статията е публикувана в юбилейния сборник "Творчеството на Петя Дубарова в българския и европейския литературен и културен контекст", Бургас, 2012.

 

 

Засегнати автори: 

Plain text

  • Не са разрешени HTML тагове.
  • Линиите и параграфите се прекъсват автоматично.
  • Имейл адресите ще се завоалират в кода на страницата, за да се намали шанса да бъдат експлоатирани от спамерите.
  • Адресите на уеб-страници и имейл адресите автоматично се конвертират в хипервръзки.
CAPTCHA
Този въпрос е за тестване дали или не сте човек и да предпази от автоматизирани спам.

Издателство "Либра Скорп" не носи отговорност за съдържанието на коментарите. Призоваваме ви за толерантност и спазване на добрия тон.

Условия за ползване на коментарите