Апокрифи на духовната константа...

Апокрифи на духовната константа...
Георги Н. Николов за поетичната книга на Наталия Недялкова „В навечерието на 31 февруари”

В цивилизационния пулс на века – динамичен, роботизиран и надхвърлил старите земни граници, традиционната духовност проправя новото си русло. А човешкият интелект, вече в явна надпревара с изкуствения, в творческите си хоризонти надраства делничното и познатото. „Надничащи“ от традиционна минало-сегашна събитийност, изпреварвана обаче от търсещото реалния си пантеон, още неродено бъдеще. Затова способността да разсъждава, анализира и синтезира лавинната информация изисква от надарената личност да търси ново място под творческата дъга. Да не преповтаря многократно повтаряни истини, а да черпи нови от естетиката на вечността...

Мисля и съм убеден, четейки новата книга на Наталия Недялкова „В навечерието на 31 февруари“, че известната поетеса отдавна е избрала тази посока. От първия й сборник „В театъра на сенките“ (2014), до сега, тя „прелиства“ заобикалящия я свят по свой неповторимо самобитен и изразно и стилистично индивидуален похват. Разглежданото тук „навечерие“, дело на изд. „Либра Скорп“, Бургас, 2025 г., е композирана от тематично самостоятелните и едновременно взаимно допълващи се части „Извън сянката на главните букви“, „Цифропис“, „Между диеза и бемола“ и „Роб-о сапиенс“. В послеписа си към страниците Емил Басат отбелязва за амплоато на авторката: „Нея я привличат дисонансите, изключенията, тя не се вписва в конвенциите на послушните поети. Бунтът й е бунт срещу трафаретите, тя иска да срине табутата и да живее „простия живот на песъчинката, първопричина за появата на бисер“. Стихът й е битка в себе си, за себе си и за човека, лутащ се и търсещ верния път. Боли я от загубата на памет, от спомена, че някога той, човекът, е летял, че е бил птица, рееща се волно в простора. Боли я от загубата на цялост, от разрушената хармония между човека и природата, от забравения език на всичко, което ни заобикаля.“

Да, именно човекът е централен герой в книгата на Наталия. Зримо, или като дъждовно размит силует. Понесъл в душата си единството на (не)разрешими противоречия с корени в тленната си същност. За смисъла на съществуването въобще. За мястото на отделната личност в сивия хорски безкрай и доколко разумно е предпочетено това място. За божествения дар, с който сме благословени – разума на съзиданието. И разбира се: за мраморните стъпала на поколенческата памет, по които стъпваме все нагоре и нагоре, докато стигнем звездите. Или пък докато се сгромолясаме в праха на безгръбначното вегетиране. Непроумели теистичната истина за земното си присъствие: че началото и краят се оглеждат в един и същ безсмъртен извор:

Възпявам
логиката на абсурда и
безумието на логиката,
белия сняг, стопил се
преди да стигне земята,
черупката на непрогледния мрак,
от която ще се излюпи зора.

Зад новото утро
триумфално се влачи
шлейф от недосънувани сънища
и несъстоятелни несъответствия.

Верен щит и осветена хоругва в творческия поход на Наталия към неспокойното мироздание е словото. Носейки и в стиховете озарена светлина, то остава вярно на библейския си архетип. Но сега, в битността на ХХI век – е пречупено и през призмата на модерния интелектуален генезис. Напразно в книгата ще търсим, сред мозайката от думи, готови постулати, овехтели мъдрости, или догматика. Тук философски постамент на словото е мъдростта – есенция от цялата гама копнежи сред съвременните поколения. Търсещи себе си в полета между все по-избледняващото минало и мамещите космически реалности: готови да се „легитимират“ за досег с мислещата плът. Именно словото е металния резец на разума, изсичащ скрижали върху грубата длан на обществото. То може да бъде още религиозен култ, мечтана панацея, тих пристан, или загадъчен витраж, който ще бъде разгадан само от осенени човеци. То олицетворява, в споделяне по друг повод, „логиката на абсурда и безумието на логиката“. То е и послание за реинкарнацията на интелекта, което не трябва да бъде изгубвано в повея на сменящите се години. Досегът с него е труден, но финалът напълно оправдава емоционалните лутания:

В бездната на мирската суета –
само подводни рифове,
планина от черупки без бисери,
уж ефектни метафори,
но от смисъл изпразнени.

Ала край нивата
на изначалното Слово,
в хляба на Словото,
що е от Бога,
солта на живота открих.

Господи, благодаря, че го има!
„Възхвала на словото“

Всяко творческо начинание, облечено в думи – реалистично, натуралистично, модернистично, символистично, е адресирано до човека. Сам той също е сред централните символи в разглеждания сборник, а иначе не може и да бъде. Защото поетичното произведение, без оглед на епохата на създаването си, винаги визира неговите особености и присъствие. В различните духовни модели на гражданската пирамида той е или обвеян в горда самота, или е брънка от поредната идеологическа догматика. Или пък, строи в колектив поредната класова утопия, губейки неповторимата си индивидуалност. Но личността винаги олицетворява есенцията на своето време. Независимо дали е в доспехи, под революционни знамена, или демократична свобода на интелектуалния избор, тя се превръща в неотменим негов събирателен център, около който гравитират събитията. Затова е съвсем нормално и „В навечерието на 31 февруари“ да ни поднесе виждането на авторката за своя съвременник, вместен в иносказателната капсула на днешното ни „утре“. На неговите увенчаващи се с успех опити да приобщи митологичната достоверност с възходящите научни визии и ги съвмести върху общия фон на алтернативната прогностика:

Събудил се като сън в главата
на авангарден програмист,
синът на Лаерт и бащата на Телемах
опитва се да разчете морската карта,
начертана с бинарен код.
Лавира умело между нулата и единицата
като между Сцила и Харибда,
за да намери пътя
към своето време
и свойта Итака.
„Кибер Одисей“

Този бегъл прочит на сборника „В навечерието на 31 февруари“ нагледно илюстрира възходящия развой в поетичното поприще на Наталия Недялкова. Съвременен, търсещ есенцията на човешкото присъствие във философски словесни етюди, подтикващи читателите от различни възрасти към размисъл. Дали ще бъде пресилено, ако определя сборника като опит за морална и психологическа дисекция на личното ни „аз“ в безброй мултипликационни модели? Не, не ще е пресилено, а увличащо и разкриващо минорно-мажорна лирическа сага за Човека-загадка. Затова препоръчвам всеки от нас да разгърне страниците на този пребогат на хуманни послания, несъмнено обичащ ни чрез авторката си сборник...

------------
Наталия Недялкова, „В навечерието на 31 февруари”, поезия, изд. „Либра Скорп”, Б., 2025.
------------