Гъби

Посвещавам на Tony Dolan
Творецът на Venom Ink

Влязох в стаята с чаша кафе, хвърлих списанието на бюрото и седнах. От кафето излизаше гъста пара, отпих голяма глътка и въздъхнах от удоволствие, усмихнах се. Черната напитка бързо проясни съзнанието ми, ороси мозъкът и аз разтворих списанието.

Купувах го, защото на 3-та и 4-та страница винаги публикуваха по една или две паранормални истории. Твърдеше се, че са истински, но повече наподобяваха Градска легенда.

Запалих цигара и погледнах към прозореца. Юнското слънце досадно напичаше, жадно да пръсне и най-здравия камък.

Станах и отворих прозореца, рискувайки горещината да нахлуе в стаята. Дръпнах завесите и помещението приятно се затъмни. Отново седнах и се зачетох в историята, която беше публикувана този месец.

Разказваше се за семейство, което купило нова къща в новопостроен квартал. Още на първата седмица след настаняването им започнали да се случват странни неща. Чували се шумове, тежки стъпки по коридорите нощно време съпътстващи със странен звън, който наподобявал дрънчене на вериги. Един ден се случило нещо, което накарало семейството да напусне завинаги къщата. На закуска бабата хранила внучката си. Детето седяло върху коленете на жената и изведнъж започнало да плаче. Плачът прераснал в такова пищене, че лицето на момиченцето посиняло. Уплашена, жената се изправила, вдигнала го в прегръдката си и тогава видяла, че част от пода в кухнята бил осеян с лица на хора, които се кривели в болезнена гримаса. Всичко било толкова реално, че възрастната жена се уплашила да не се надигнат от пода с телата си, които не се виждали. Стискайки детето в прегръдка, тя избягала навън. По-късно се разбрало, че къщата е построена върху масов гроб на някогашни роби.

С досада затворих списанието и запалих това цигара. Историята не беше нещо особено. Бях чела много подобни случаи.

Станах и тогава усетих, че нещо не беше наред с моят под. Сякаш беше започнал да вибрира под краката ми, а после усетих и полюшване. Опрях се на бюрото и в този момент прозореца се тресна. От библиотечката ми паднаха две книги, а тя заплашително заскърца.

Сърцето ми заби в бесен ритъм и усетих, как започва да ме обзема паника. Неволно вдигнах глава към тавана на стаята и видях как полюлея се люлееше. Поех си дълбоко въздух и се засмях на глас, като извиках:

– О, Боже! Земетресение!

В този момент вратата на стаята се отвори. Сестра ми подаде глава и извика:

– Земетресение! Бързо да излизаме навън... – след което избяга, оставяйки вратата отворена.

Доближих се до прозореца и го отворих отново. Видях как сестра ми излиза от входа на блока и се присъединява към съседите, които вече бяха излезли.

Аз не възнамерявах да излизам. Този подход на хората можеше да е правилен, а можеше и да не е. Знаех, че ще последва втори, може би и трети трус, които щяха да бъдат по-леки. Така и стана.

* * *

Казвам се Дона и съм студентка втора година – история. През свободното си време пишех паранормални истории, събирах и преработвах материали от такова естество. После ги публикувах в собственият си блог, който си бях направила в интернет.

От един приятел бях чула за едно село, което се казва Бумалча, жителите на което го напускат за един ден. Оставят цялата си покъщнина и никога не се завръщат. Дори в гробището, което се намира под селото, датите по надгробните плочи варират между 1920 – 1950 година. Оттогава и досега никой нищо не знае за тях, а злокобни предания витаят около къщите, заплетени в паяжината на времето.

Името на приятеля, за когото споменавам, е Георги и е посещавал това село Бумалча през далечната 1996 година. Било е през деня и е останал там около два часа. Сподели ми как буквално кръвта му се смръзнала, когато в една от къщите видял сложена масата за вечеря или обяд. Сякаш собствениците щели да влязат всеки момент. В друга къща видял неоправено легло, а над него висял календар с годината 1964.

С приятелите ми Мая и Иван решихме да посетим това село. Оказа се, че пътят дотам е труднодостъпен, за което щеше да ни трябва по-голяма кола – съобразена с планинските условия. За намирането й се ангажираха приятелите ми.

Село Бумалча се намира в Стара планина, в покрайнините на гр. Трявна и близо до с. Плачковци. Името на селото идва от едно предание, в което се разказва за пастира Малчо. Когато турците преминавали през местността започвали да сочат пастира и да викат: “Бу Малчо, Бу Малчо...”, което в превод означавало: “Ето, вижте го Малчо! ”.

Селото е основано още преди двеста години именно от този пастир. Състои се от шест къщи с 21 жители – 11 жени и 10 мъже.

Докато чаках обаждане от приятелката си Мая, реших да прегледам още веднъж видеата, качени от паранормални изследователи за селото. Взех лаптопа, който беше на страничната масичка, и го отворих. Отидох в You tube и започнах да преглеждам едно от видеата. От това, което приятелят ми Георги ми беше разказал, и това, което гледах в момента, имаше огромна разлика.

От 1996 година, когато е бил там приятелят ми, и досега къщите са претърпели доста вандалщина. Освен това, което природата беше разрушила, ясно се виждаше и намесата на човешка ръка.

Единствената разлика между тези ютубъри и нас е, че те бяха по-добре оборудвани. Ние притежавахме само уреда ЕМФ (измерва електромагнитното поле или служи за откриване на духове и енергия по време на паранормално разследване) и дъската Уиджа. С дъската за духове щяхме да проведем сеанс в някоя от къщите.

Телефонът ми иззвъня и аз подскочих. Беше приятелката ми, за да ми съобщи, че е уреден джип. До с. Плачковци щяхме да пътуваме с наша кола, а оттам до самото село Бумалча щеше да ни закара един местен човек с джип. Щеше да ни остави, а после щеше да се върне и да ни вземе. Това напълно ни устройваше.

* * *

Никой от нас тримата не притежаваше кола, но и този въпрос бързо се реши. Иван взе на заем колата на свой приятел.

Тръгнахме в 15:00 часа следобед и в село Плачковци пристигнахме към 18:00 – 18:15 часа. Срещата с местния човек, който щеше да ни закара до Бумалча, беше за 19:00 часа.

Седнахме в единствената кръчма в селото. Кръчмата всъщност беше малка къща, превърната в заведение. В двора й бяха поставени три маси, а над тях сянка пазеше буйна асма. Беше празна, но това не ме учуди, защото в селото не живееха много хора. С Иван си взехме по една бира, а Мая ни изуми, когато си поръча сто грама водка. Приятелката ми пиеше рядко.

– Да не се напиеш? – сериозно я попитах и отпих от бирата си, която бързо започна да се стопля.

– Няма да се напия! Това е по-скоро за кураж – отвърна ми развеселена тя, но очите й друго говореха.

Не можеше да скрие, че е притеснена, но и аз нищо не й казах.

Седнахме в двора. Иван смачка празната цигарена кутия и бръкна в сака, за да си извади нова. Вместо това извади бутилка водка. Етикетът й беше махнат, а на негово място беше залепен друг. На него с маркер беше написано: “Смелост”.

Сака го бяхме приготвили за Бумалча. Вътре бяхме събрали две камери, дъската Уиджа, ЕМФ апарата, батерии, две камери за духове, вода, цигари. Не знам кога Мая е успяла да тикне бутилката. Това малко ме притесни, защото не трябваше да се напиваме. Все пак щяхме да останем няколко часа без превоз, напълно откъснати от цивилизацията. Главите ни трябва да са здравомислещи. Нищо не можех да кажа на Мая.

– Няма да се напия, спокойно! – каза тя, сякаш беше прочела мислите ми.

Нищо не й отвърнах и по този начин сложих край на въпроса за водката.

В този момент пред кръчмата спря открит джип. Това би трябвало да е човекът, който щеше да ни закара до Бумалча. Слезе от джипа, силно тресна вратата и тръгна към нас. Носеше червена шапка с козирка и военно яке, на което бе навил ръкавите. Изглеждаше на не повече от петдесет години, а лицето... външният вид, като цяло не показваха нищо.

Спря пред масата и ни изгледа един по един. Избърсах потната си ръка в дънките, като си мислех, че сега ще подаде ръка да се поздравим. Той пъхна ръцете си в джобовете на панталона си и направи едно леко заклащане напред-назад. Не поздрави, не се представи, а направо започна:

– Надявам се, че знаете какво правите. Преди седмица закарах една група. Не издържаха и час и ми звъннаха да ги прибирам. За мен не е проблем пак да се разходя до това място... все пак си плащате.

Стана ми неприятен, а и знаех, че лъже. Не е имало никаква друга група. За нас това беше без значение. По-важно беше да ни закара и да дойде после да ни вземе. Изведнъж през ума ми мина една мисъл: “Ами като ни закара и не се върне после...”.

В този момент Иван стана, пристъпи и подаде ръка на местния човек. Мъжът не си извади ръцете от джобовете, а започна да пристъпва от крак на крак.

Това много ме ядоса. Откъде го бяха намерили този..., но предпочетох да замълча. Не исках изведнъж да се откаже да ни закара. Затова потиснах гнева и просто попитах:

– Как се казвате? Не се представихте. Как да се обръщаме към вас?

– Петър! – отвърна той. Почеса се по бузата и добави: – Не Пепи, нито Пешо! Просто Петър ще ме наричате.

* * *

Качихме се в джипа и потеглихме. Няма да се впускам в подробности и да описвам самото пътуване. Пътят до Бумалча наистина се оказа тежък.

Петър ни остави на една поляна пред първата постройка, която се показа – обор. Не знам дали щяхме да влизаме в него. Беше полуразрошен и имаше опасност от срутване.

Когато човекът си замина, ние седнахме на тревата. Трябваше да решим как ще процедираме. Беше към 20:30 часа и скоро щеше да се стъмни. И тримата мълчахме, затова аз реших да започна:

– След този обор започват къщите. Гледах видеа и затова знам – обърнах се към Мая, казвайки това последното.

Видях, че не пие и лицето й е някак посърнало.

– Предлагам да сложим едната камера пред първата къща. Тя изглежда по-запазена. Също съм гледал видеа – каза Иван.

– Добре! Тогава дъската ще я използваме за сеанс в тази къща, в която усетим най-силна енергия.

– Няма да усетим нищо! – каза Мая. – Тука има нещо друго, но не и духове.

И двамата я изгледахме, а тя се изправи и продължи въодушевено:

– Какво? Не ми ли вярвате? Не усещате ли вибрациите из въздуха... Вижте само и тревата! Точно този участък, на който сме в момента. Пожълтяла, но дали е изгоряла от слънцето, не знам. Но само на този участък е като някак... изсъхнала.

С Иван скочихме прави и огледахме поляната. Мая беше права. Там, където бяхме, тревата беше изсъхнала. На всякъде другаде се зеленееше – само тук... при нас беше различно.

– Да се заемаме за работа! – каза Иван и тръгна надолу, където трябваше да е първата къща.

Хванах Мая под ръка и двете тръгнахме след него.

– Добре! Да речем, че усещаш. Къде да поставим другата камера? – попитах предпазливо приятелката си.

Тя се спря. Имах чувство, че душеше въздуха, после каза:

– Мисля, че на гробищата. Ще видите, че в къщите няма да се усети нищо. Духовете отдавна ги няма на това място, но има нещо друго – отвърна тя и пак се спря.

– Какво друго? Какво имаш предвид? Демон ли? – попитах притеснено и усетих как гърлото ми пресъхва.

Мая не ми отговори, а и аз не настоях.

– Казваш да отидем направо на гробищата? – попита я Иван, който също се беше спрял.

– Не казвам това. Все пак сме дошли дотук и не може да не разгледаме поне една къща – отвърна му момичето и тръгна, но пак се спря: – Трябва да отидем на гробището.

– Ох! – възкликнах. Мразех гробища, но щом трябваше ще отидем.

На глас нищо не казах, затова пък Мая реши да не си мълчи:

– Знаеш ли защо Дона не обича да ходи на гробища? – попита тя Иван, но не дочака отговора му, а продължи: – Бяхме още ученички и решихме една нощ да ходим на гробищата. Дона пропадна в един гроб... и само ако я беше видял как пищи... – Мая не се доизказа, защото аз я прекъснах:

– Тогава не знаех, че гробовете пропадат. Особено старите. Наистина много се уплаших.

– Сериозно!? – засмя се Иван

– Да! Пропаднах почти до кръста. Ковчегът отдавна е бил изгнил и се видя череп. Отгоре на всичкото той светеше. Тогава не знаех, че в костите и черепите има фосфор... – засмях се на свой ред

– Е, сега ще си по-внимателна – каза ми Иван и се запъти към едно от дърветата, на което възнамеряваше да сложи ловната камерата.

Този тип камери бяха също подходящи, като камерите за духове.

С Мая застанахме пред полуотворената врата на къщата. Приятелката ми вдигна глава и я огледа.

– Тази трябва да е била на този пастир Малчо. Най-голяма е и най-запазена – казах и ритнах вратата с крак.

Мая включи фенера си, настрои телефона си да снима видео и влезе първа. Последвах я, но вътре се разделихме.

Стаята, в която влязох, беше почти празна. Не можех точно да определя за какво е служела. Имаше желязно легло до едната стена, вградени шкафове, вратичките, на които висяха само на една панта. Приближих до обърнатата маса, която беше само с три крака и докоснах единия. В този момент се чу силен шум и аз подскочих. Оказа се, че беше Иван, който тихо е влязъл след нас и се е бутнал в някакъв шкаф.

Събрахме се в коридора и той включи ЕМФ, а ние с приятелката ми продължавахме да снимаме. Както и предположихме, апаратът не отчете нищо. Нямаше никаква активност.

Положението във втората къща беше същото. Разликата беше, че беше почти разрушена и не посмяхме да влезем. Решихме третата къща да е последна и после да отидем на гробището. Там вече щяхме да направим сеанса с Уиджа.

В тази последна къща най-после се натъкнахме на календара от 1964 година, който беше залепен на стената. Времето не бе успяло да го заличи.

* * *

Гробището се намираше под селото. Намерихме го бързо, но преди да пристъпим в него решихме да изпушим по една цигара. Мая предложи да се обадим на Петър, за да тръгне да ни взима. Докато пристигнеше щяхме да сме свършили работата. Сутринта щяхме да се върнем за камерите.

Петър каза, че веднага тръгва, а аз си отдъхнах. По едно време ме бяха налегнали лоши мисли, че може и да не се върне да ни вземе.

Мислех, че приятелката ми ще се напие, но тя не бе пила и една глътка. Дръпнах шишето от ръката й и отпих. Спиртът изгори гърлото ми и се закашлях. При други обстоятелства щяхме да се смеем, но сега и тримата мълчахме. Всеки потънал в собствените си мисли отпивахме от бутилката глътка след глътка.

Гробището се състоеше от около десетина гроба. Оградата представляваше забити в земята няколко кола, свързани по между си с дървени летви. Врата нямаше, а и да е имало, времето отдавна бе сложило ръка на нея.

Иван завърза камерата за един по-висок кол и я насочи към каменните плочи.

Влязохме бавно, с Мая се държахме за ръце, а тя ме стискаше толкова силно, че болката ми взе да става непоносима, но търпях.

Спряхме пред един гроб, надгробният камък на който бе най-висок.

Мая го освети с телефона, но не можеше нищо да разчете. Стъпи на гроба. Наведе се до самия камък. Тогава Иван каза:

– Да не пропаднеш и ти?!

– Стига! – възмутих се.

Тогава Мая започна да скача върху гроба викайки:

– Няма, няма да пропадна...

Иван започна да се смее.

Исках да им кажа да престанат, но в този момент кракът на приятелката ми пропадна до глезена. Тя изпищя и се хвана за надгробния камък. Тогава се случи нещо. В момента, в който Мая докосна камъка, сякаш нещо я ухапа. Рязко дръпна ръката си и нададе пронизителен рев, от който направо настръхнах.

Иван я грабна и я извади от гроба. Стоях отстрани, като парализирана. Иван извика:

– Осветявай ми пътя! Нещо май я ухапа.

Започнах да осветявам с фенера пътя. На фона на тази светлина успях да видя, че ръката й е цялата в кръв. Виковете й се бяха превърнали в скимтене.

Иван я занесе до поляната пред обора и я положи да легне. Наведох се над нея:

– Скъпа, какво стана?

Тя не отговори нищо, а лицето й започваше да придобива мъртвешки цвят.

– Трябва да се превърже! Ръката й кърви – казах на Иван и в този момент усетих как ме връхлита спокойствие или по-скоро някакво безразличие.

Той ме погледна, после погледна приятелката си. Свали якето, изхлузи тениската си и омота ръката на Мая с нея.

Състоянието й обаче се влошаваше. Лицето и двете й ръце се подуха до неузнаваемост. Виждах паниката в очите на Иван, но нищо не можех да направя.

– Какво ти става, по-дяволите? – изрева той в лицето ми.

В този момент се чу силен тътен. Видях как приятелят ни се разтрепера целият.

– Май се срути покрив на някоя от къщите – отвърнах спокойно.

Иван скочи и се затича към къщите. Погледнах към Мая. От очите й бяха останали само две цепки, толкова се беше подула. Дишането й също се беше усложнило. Долавяше се тежко хриптене.

В това време Иван се върна запъхтян. Хвана ме за ръцете ми и силно ме разтърси:

– Какво ти стана и на теб? Как знаеше, че покрив се е срутил? – изкрещя, след което ме пусна.

Погледна към приятелката си и се разрева.

* * *

След една седмица

Откарахме Мая в болница, където се установи, че се е заразила с гъбата Кордицепс или както още я наричат – Гъба зомби. Знае се, че тази гъба атакува насекоми най-често мухи. Кара ги да извършват определени действия преди да ги убие. Гъбата зомби започва да расте и през тялото.

Нямаше никакво научно обяснение как Мая, а по-късно и Иван се бяха заразили, защото се знаеше, че тази гъба не атакува човек и животни.

Направиха се редица опити и изследвания, но не успяха да ги спасят. Изследваха ме и мен, но аз не бях заразена, въпреки че се върнах в Бумалча да прибера камерите и да погледна за тази гъба.

Открих я на надгробния камък. Докоснах я, погалих я и после си тръгнах.

Днес занесох цветя на гробовете на Мая и Иван. Хвърлих букета така, че цветята се разпиляха и на двата гроба.

Не заплаках, не почувствах болка... единствено усещах празнина, защото нямах душа.

Тръгнах си от гробищния парк и се усмихвах. Бях без душа!

Някой или нещо беше откраднало душата ми!