Джокондата е сляпа, но поетът вижда

Искам да препоръчам една книга, която много ми харесва: „Джокондата ме гледа“ [1], първа стихосбирка на Николай Нанков, излязла тази година в бургаското издателство „Либра Скорп“. Формално погледнато, това са едни тристишия тип хайку на разни теми – ту философски, ту вицови, ту смесица между двете. Правя уговорката: не обичам българско хайку. Обичам японските му първомайстори (е, в английски или руски превод). У нас през последните 15-ина години много хора се развихриха в този жанр само колкото да докажат, че е неприложим на тукашна почва. Някои брояха 17-те му задължителни срички, други – не. Но и в двата случая резултатът обикновено беше едни дъхави албумни импресийки, които изромоляват набързо през ушите ти и се изгубват без остатък в ефира. Няма и как да е иначе. Японската сричка е смислоносеща. Българската не е. В резултат, на японски се получава синтез между смисъл и звук. На български – диря от звук с бледо смислово ехо. Ако и толкова.

Нанков ме спечели въпреки предубежденията ми. Но неговото не е точно хайку. Хайкуподобна е само матрицата, носещата платформа. Всичко върху нея е силно индивидуализирано. Ето пример за това как един европейски автор може да държи в яка хватка далекоизточната форма и да я кара да му служи:

До сутринта на воля
мишката обикаля осемте
ъгъла на капана.

Не знам някой друг поет, който е писал на подобна тема, да е забелязал, че капанът има осем ъгъла, а не четири. Чрез този образ Нанков всъщност сгъстява времето, в което мишката обикаля затвора си. Предлага бърз аналог на паниката й. Много изразително.

Ето още няколко неща, взети оттук-оттам из стихосбирката:

„Капят листата.“
Блудкав до втръсване стих.
Дай ми метлата!

Снегът се стопи
и на покрива оголи
кости на врабче.

Луната свети
с отразена светлина,
а аз със своя.

Трикрак е гълъбът
с простреляно крило.
Четирикрак – ловецът.

Еднакво виждам
с вдигнати и спуснати
клепачи.

Смъртта има двама братя -
Съня и Живота.
С малкия чука камъни.
С големия ги реди.

Джокондата
ме гледа от стената.
Иска нещо.

Това са стихове – бих казал, пробиви в словото – на извънредно зрял поет. Всъщност, Нанков не е млад, макар че книгата е първата му. Той се появява на литературната сцена някак готов, отведнъж завършен, сякаш дълго време е пътувал към този екстракт от думи, отстранявайки по пътя излишното, маловажното или безпроблемното. Или фалша. Странно е как съумява да вмести в толкова тясно пространство разгърната ясна теза и да я опре на ирония. Където има ирония. Във всеки случай, гореспоменатата „Джоконда“ е една от сполуките му в тази посока. Сам по себе си образът й е ярко въплъщение на хубостта, която никога не е забелязвала когото и да било и само се е оставяла да бъде гледана. Но ако тя е сляпа, Нанков вижда. Ето го резултатът.

Има само едно нещо, което не ми се вярва Нанков да може да направи. А именно, да напише втора книга от този род, на същото ниво. Такъв един синтез се е отливал дълго време, не е случайна работа, като да седнеш край прозореца и мигом да те удари в слепоочието божественото вдъхновение. Струва ми се, че „Джокондата ме гледа“ е добре извървян път по завършен творчески коридор. Как да продължиш по-нататък? Освен да повториш същото с малко по-други думи. За да удържи досегашното си ниво във втора книга, поетът, според мен, трябва да подхване оттук нататък нещо съвсем различно. Но и не изключвам да го направи. Видимо има характер.

За последно, искам да спомена, че вместо заглавие, всяко от стихотворенията е снабдено с по една шеговита рисунка, дело пак на автора. Рисунките балансират на границата между японски йероглиф и човешко лице, скицирано с 3-4 мазки. Въобще, много успешна стихосбирка. Трябва да бъде забелязана.

[1] Николай Нанков, "Джокондата ме гледа", 2009.

(Публ. във в. "Култура", бр. 2 (2574), 20 януари 2010 г.)