Адажио на самотата

От нобелиста Салваторе Куазимодо помня:

Човек е сам върху сърцето на земята,
пронизан от единствен слънчев лъч:
И неусетно пада вечерта.

От самотата човек намира спасение в словото.

Словото-спасение е потърсила преди години и Андреана Пейчева.

Дали е подозирала, че ще ни приобщи със своето “Адажио на самотата”...

Боже мой, говоря за Андреана в минало време!

Помня я като ученичка в гимназия “Св. Св. Кирил и Методий” в Бургас.

Общувах с нея в часовете по литература.

Времето ни отдалечи. Свързаха ни стиховете й, публикувани в периодичния печат. Появиха се стихотворните й книги: “Вик” (1991 г.), “В обятия утринни” (1997 г.) и “Преди да е дошла омразата” (1999 г.).

Сега ми се даде възможност да подбера написаното от Андреана в едно томче. Книгата е юбилейна, в чест на 50 години от рождението на поетесата.

Поклон на госпожа Пейчева, майката, че избра да направи стихотворен паметник на дъщеря си.

Борис Бухчев

* * *

Обърнах се...
Лятото го нямаше.
Вместо него –
пирографирано от есента
листо.
Наистина ли
лятото го нямаше?
Оставило бе само
шепа сол
и парещ пясък.
Спомен от една вълна,
препънала се в нас.
И силуета на брега,
където
те открих в душата си.

Обърнах се...
И ти ли тръгваш с лятото?
А на кого
оставяш есента?